Старецът Гавриил (Бунге) коментира убийството в Святогорската лавра
В интервю за СПЖ в Германия швейцарският духовник говори за верността на УПЦ, съдбата на митрополит Арсений и историческата отговорност за църковното разделение
Редакцията на „Съюза на православните журналисти“ в Германия посети в Швейцария схиархимандрит Гавриил (Бунге) — православен богослов, патролог и автор на книги за молитвата и монашеския живот. В интервюто 86-годишният духовник изрази мнението си за убийството на монах от Святогорската лавра, верността на Украинската православна църква (УПЦ) в условията на гонения и съдбата на митрополит Арсений. Той изложи и своята оценка за действията на патриарх Вартоломей по украинския църковен въпрос и за отговорността на църковните предстоятели пред историята.
Отец Гавриил живее повече от четиридесет години в Кръстовъздвиженската обител в Ровередо — малко селище в италоезичната част на Швейцария, недалеч от Лугано. При него идват хора от различни страни, за да потърсят духовен съвет.
Разговорът премина открито, без заобикаляне на трудните теми. В края му старецът се усмихна и каза на кореспондента на СПЖ: „А от кого или от какво да се боя? Аз съм вече на 86 години“.
Повод за беседата е съобщението за нападение в Светоуспенската Святогорска лавра на 23 август 2026 г. Според представената в интервюто информация група неустановени лица нападнала братята на обителта. Монах Варсонофий бил убит, а инок Григорий и послушник Андрей получили тежки ранявания. Трагедията предизвикала силен отзвук в православния свят.
По думите на един от оцелелите нападателите били във военни униформи и настоявали монасите да отговорят на възгласа „Слава на Украйна!“. Последните думи на отец Варсонофий, чути от братята, били: „Слава на Господа Иисуса Христа!.. Аз съм монах“.
– Как научихте за трагедията в Святогорската лавра?
– Получихме вестта чрез социалните мрежи. Видяхме и снимки, включително на убития монах, за когото ми казаха, че е бил заклан.
Не съм посещавал Святогорската лавра — стигал съм само до Почаев. Но отец Евсевий, моят помощник, познава обителта лично.
Трябва да кажа, че за нас става дума не само за убития монах, а и за цялата канонична Украинска православна църква. С нея чувстваме дълбока лична връзка, изградена чрез познанства и приятелства.
Дълбоко съм впечатлен от твърдостта на нашите братя, които и при най-тежките обстоятелства остават верни до смърт — буквално до смърт. Този монах би могъл лесно да спаси живота си, ако се беше подчинил на искането на своите убийци. Но не го е направил. Отговорил е като християнин: славата принадлежи единствено на Бога.
Това ме впечатлява дълбоко. Гордея се, че и аз съм член на тази Църква, защото в крайна сметка тя е едната Църква. А каква точно е организационната форма на Украинската православна църква — това, така да се каже, не е моя грижа.
– Как оценявате случващото се с Украинската православна църква?
– Гоненията продължават от много години — започнаха още през 2014 г. Верността на нейното духовенство и миряни е една от златните страници в църковната история.
Знаете, че съм историк и винаги разглеждам събитията в историческа перспектива. Не знам дали самите хора осъзнават напълно значението на това, което се случва. Те остават верни на вярата си и на каноничната Църква, въпреки че ако се отрекат, биха получили много преимущества.
Вместо това са готови да понесат побои, както владика Лонгин, митрополит Банченски. Никога преди не бях виждал човек с толкова големи синини около двете очи. Дори не знаех, че това е възможно. Посещавал съм неговия манастир, но тогава не го заварих там.
Мисля и за скъпия за мен владика Арсений, митрополит Святогорски, който възстанови Святогорската лавра практически от нулата. Всичко това е документирано — в интернет има достатъчно материали. Първо той стана наместник на възстановената обител, а след това — митрополит.
Той издържа две години в затвора и не позволи да бъде сломен. При това е много смирен и миролюбив човек. Накрая го преместиха под домашен арест — вероятно от страх, че може да умре в затвора. Разбира се, това би изглеждало много зле.
Знам къде се намира сега. Мога само да си представям какво е преживял, когато е видял снимките и е научил за убийството на своя монах.
Още помня как изглеждаше владиката, когато трябваше да опее монаха, загинал при случайно попадение на снаряд в манастира. Той не беше отчаян или унил, а дълбоко покрусен. И днес виждам тази картина пред очите си: той сам служеше в храма, със сълзи.
А сега — това. Тогава беше нещастен случай, никой не го беше направил умишлено. Сега монахът е убит съзнателно и жестоко. Това е ужасно.
– Смятате ли убития монах Варсонофий за мъченик?
– Както вече ви казах в личния ни разговор, не знам дали хората, които вършат всичко това, вярват в Бога. Не е моя работа да съдя за това. Но в съда на историята те не вярват.
Някога всичко това ще свърши. Лично аз смятам, че убитият монах е мъченик и трябва да бъде прославен в лика на мъчениците. Той отдаде живота си за Христос.
Много хора са ми казвали също, че Блаженейшият митрополит Онуфрий след кончината си ще бъде прославен в лика на светиите. Познавам го лично и го ценя много високо. Но историята ще бъде написана по-късно.
– Какво имате предвид, когато говорите за съда на историята?
– Прието е да се казва, че историята се пише от победителите. Но това е вярно само наполовина.
Друго е вярно и доказуемо: колкото и документи да бъдат унищожени, винаги ще останат достатъчно материали, за да се възстанови ходът на един конфликт или на други събития.
В историята ще остане всичко, което е претърпяла Украинската православна църква. Всички поместни църкви винаги са я признавали за единствената канонична Църква в Украйна, включително патриарх Вартоломей.
– Защо според Вас неговата позиция се промени?
– Знаем, че патриарх Вартоломей не действа по своя воля. Ще ви кажа нещо, което е известно на малцина. От източник, който смятам за надежден, знам, че патриарх Вартоломей е казал на един гръцки посланик: ако американците не му оказвали толкова силен натиск, никога не би направил това — не би тръгнал да разколва Църквата.
Разбира се, всичко това се правеше с цел да бъде отслабена Русия. Тогава Украинската църква беше по-тясно свързана с Московската патриаршия, отколкото днес. Имам предвид чисто институционалната връзка.
Точно това ме разочарова. Атинският архиепископ Йероним — също достоен човек — беше подложен на изключително силен натиск и отстъпи.
Но защо тези хора, нашите предстоятели, просто не сложиха панагиите си на масата и не казаха: „Не, без мен. Аз не искам да опетня своето добро име“? Лично аз не мога да разбера това.
Епископ или патриарх, който е предизвикал разкол в Църквата, независимо от причините, не може да измие този грях дори със собствената си кръв. Така учат светите отци. Дори със собствената си кръв. Това е страшно. Ужасява ме самата мисъл за него.
В главите от църковната история, посветени на нашето време, всичко това вече е вписано. Ако патриархът поне се беше покаял… Но не. Познавам го лично още от младини, затова постъпката му не ме учудва. Всичко това е безкрайно тъжно.
Слава Богу, не е наша работа да съдим братята си: единственият Съдия на всички е Христос. Не знам с каква мярка би могло справедливо да се оцени всичко това и благодаря на Бога, че не е моя задача.
Но като богослов и историк не мога да не се запитам: нима тези хора не разбират, че няма да издържат съда на историята, а следователно и съда на цялото човечество? Не бих искал името ми да бъде свързано с нещо подобно.
Зад нас стоят две хиляди години църковна история. Знаем много добре как в крайна сметка тя е оценила един или друг патриарх, един или друг папа.
Затова още веднъж с най-дълбоко уважение и благоговение се прекланям пред тази вярност до смърт — верността към каноничната Украинска православна църква.
Превод: Редакция „Христоносци“
Източник: „Съюз на православните журналисти“
