Миротворецът между столиците: След Москва патриарх Теофил тръгва към Киев

Днес 10:54
16
Йерусалимският патриарх Теофил Трети подготвя посещение в Киев; Колаж: СПЖ Йерусалимският патриарх Теофил Трети подготвя посещение в Киев; Колаж: СПЖ

Контактите на Йерусалимския патриарх с Москва, Вашингтон и Киев поставят въпроса за възможностите му да посредничи за мир и за преодоляване на църковното разделение в Украйна

Назар Головко — анализ

Йерусалимският патриарх Теофил III обяви, че подготвя посещение в Украйна. Изявлението му последва пътуването до Москва, където на 5 ноември се срещна с Владимир Путин в Кремъл.

Патриархът съобщи намерението си сдържано: през следващите дни иска да се съсредоточи върху подготовката на посещението и разговорите „с цел да донесе спокойствие и мир в региона“. Йерусалимската патриаршия уточни, че пътуването е част от по-широка международна мисия, започнала през лятото със среща с Доналд Тръмп във Вашингтон.

На пръв поглед в това няма нищо необичайно. Патриарх Теофил заявява стремеж да работи за мир — както правят и други църковни предстоятели, включително Константинополският патриарх Вартоломей. Естествено е християнските епископи да призовават към прекратяване на войната в Украйна, която вече е в петата си година.

Разликата обаче не е в самия призив. Тя е в това към кого е отправен, какви отношения стоят зад него и какъв практически резултат може да донесе.

Подкрепа за едната страна или посредничество

Позицията на патриарх Вартоломей е добре известна и остава последователна повече от четири години. Константинопол подкрепя Украйна и западните държави, критикува Русия и възлага отговорност за войната както на руската държава, така и на Руската православна църква.

Тази позиция намира израз в редовни телефонни разговори и срещи с Володимир Зеленски. Украинският президент благодари на патриарха за неговата „абсолютно ясна морална позиция“. Войната в Украйна е и сред основните теми при посещенията на Вартоломей във Вашингтон.

Посланието му е ясно: войната трябва да приключи при условия, приемливи за украинските власти. Той не избягва въпроса кой е започнал войната и не го прикрива зад дипломатически формули. От човешка и морална гледна точка тази позиция е разбираема.

Тук обаче въпросът е друг: дава ли тя възможност за посредничество?

Според автора — не. Това заключение не променя отговорността за нападението срещу Украйна и не отрича значението на моралната оценка. То разграничава две различни задачи: да посочиш виновния и да създадеш условия противниците да започнат разговор.

Установяването на отговорността е работа на прокурора, съдията и историка. Посредникът има друга задача: да намери възможност две враждуващи страни поне да седнат на една маса. За целта и двете трябва да са готови да разговарят с него.

За Москва патриарх Вартоломей е не посредник, а опонент — и това е така още отпреди 2022 г.

Преговорите изискват участието и на двете страни. Когато едната отказва да приеме даден посредник, дори най-основателните му думи трудно могат да се превърнат в преговорен резултат.

Има и друго, болезнено обстоятелство. Авторът не вижда реалистична перспектива за безусловна военна победа на Украйна, която да ѝ позволи едностранно да диктува условията на мира. Това е оценка на възможния изход от войната, а не оправдание за нейното започване.

От тази гледна точка безусловната подкрепа за Киев и категоричното осъждане на Москва сами по себе си не осигуряват път към споразумение. Те носят на патриарх Вартоломей признание: президенти му благодарят, конгресмени го приемат, а моралният му авторитет на Запад се укрепва. Но според автора това не означава непременно напредък към прекратяване на бойните действия.

Подобна позиция утвърждава правотата на едната страна, без задължително да приближава мира. Тя укрепва и мястото на Константинополската патриаршия в западния свят — обстоятелство, което авторът свързва с положението ѝ в Турция и значението на западната подкрепа за нея.

Това е последователна позиция на съюзник. Тя обаче е различна от ролята на посредник.

Другият подход

Патриарх Теофил следва различна линия. Той избягва остри изказвания срещу двете страни. Не използва определението „агресия“, но не възприема и руската формула „специална операция“. Вместо това поддържа контакти в различни столици.

През юни Доналд Тръмп го прие в Белия дом. Тогава патриархът говори за „църковния фактор“ при прекратяването на войната и постигането на мир. През ноември се срещна с Путин в Кремъл, а сега се подготвя за пътуване до Киев.

Част от тази дипломатическа обиколка беше и Атина, където гръцките власти определиха мисията му като отваряне на „нов духовен канал“ за уреждане на руско-украинския конфликт.

Този подход предизвиква критики от различни посоки. В Киев припомнят, че в Москва Теофил нарече войната „ситуация на западните граници“ и каза на Путин, че се моли за здравето му. Критици от руската емигрантска преса го определят като „Шрьодер в расо“ и поставят акцент върху московските дарения за Светите земи.

За патриарха това едва ли е удобна позиция. Но според автора именно възможността да поддържа отношения с различните страни е основният му дипломатически ресурс.

Той може да разговаря в Кремъл и да бъде изслушан. Може да бъде приет в Белия дом. Авторът предполага, че и украинското президентство на улица „Банкова“ няма да откаже разговор с него, включително заради контактите му с Тръмп. Това обаче е очакване, а не потвърден резултат от бъдещото посещение.

Патриарх Вартоломей не разполага със същата възможност за общуване с Москва. Именно тази разлика е съществена за потенциалната посредническа роля на двамата предстоятели.

Авторът вижда в подхода на Теофил продължение на византийската църковна дипломация, чийто наследник е и Йерусалимската църква. В тази традиция важни инструменти са изчакването, маневрирането, приемането на дарения от различни покровители и запазването на възможността за среща. Тя често е била критикувана, но към нея са се обръщали, когато други канали за общуване са били изчерпани.

В този смисъл Теофил следва модел, който авторът проследява в дейността на неговите предшественици през последните хиляда и петстотин години.

Влиянието му може да е ограничено. Зад действията му стоят и собствените интереси на Йерусалимската патриаршия: тя се нуждае от поклонници, покровители и гаранции за сигурността на светините в нестабилен регион.

Тези интереси обаче не изключват възможността за полезно посредничество. Според автора позицията между страните — не над тях и не плътно до едната — оставя шанс за резултат. При Теофил този шанс може да е малък, но не е нулев. В сегашната ситуация и това има значение.

Евангелската мярка

В този разговор неизбежно звучат Христовите думи: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат. 5:9).

В това блаженство акцентът не е върху посочването на виновния или върху най-силното осъждане на злото, а върху създаването на мир.

Миротворчеството изисква работа с действителните обстоятелства и с хората такива, каквито са, а не такива, каквито бихме искали да бъдат.

Оттук идва и въпросът на автора: кой от двамата патриарси в по-голяма степен следва този призив в конкретната ситуация?

Единият отправя ясни и искрени укори и получава признание за тях. Другият посещава места, където присъствието му е неудобно и спорно, разговаря с хора, с които мнозина не желаят да се ръкуват, и настоява за преговори, примирие и мир.

Читателят може сам да прецени това сравнение. Важното за аргумента на автора е разграничението между моралната правота и практическите усилия за прекратяване на насилието.

Представители на Православната църква на Украйна (ПЦУ) обвиняват Теофил в „корупция“ и „прорускост“. Тези обвинения обаче сами по себе си не отговарят на въпроса дали контактите му могат да помогнат на хората, които се укриват в мазета и получават известия за смъртта на близките си.

Според автора стойността на неговата позиция трябва да се измерва преди всичко с възможността да допринесе за прекратяване на страданието. В този прочит непосредствената потребност на пострадалите е мирът, а не обещанието за победа или бъдещо наказание на виновните. Това е ценностната теза на анализа, а не твърдение, че всички украинци поставят тези цели в еднакъв ред.

Църковният въпрос след войната

Мисията на патриарх Теофил има и друго възможно измерение — бъдещето на църковните отношения в Украйна.

Авторът очаква краят на войната да бъде последван от интензивни разговори по този въпрос. Според него мирното уреждане трудно би могло да заобиколи конфликт, свързан със затваряне на храмове и съдебни дела срещу епископи.

Неговата оценка е, че политиката на украинските власти и ПЦУ, насочена към надделяване над Украинската православна църква (УПЦ), не е постигнала целта си. Като основания той посочва приетия закон, определян в текста като закон за забрана, отнемането на Лаврата от УПЦ и делата срещу митрополити. Въпреки това УПЦ продължава да съществува и милиони вярващи остават в нея.

Авторът вижда признак за осъзнаване на проблема и в думите на патриарх Вартоломей. На 6 януари тази година, при среща с Епифаний, той публично го призова да „търси начини за сближаване с другите епископи в Украйна чрез диалог“. Патриархът напомни също, че помирението изисква преодоляване на „упоритото убеждение, че само едната страна притежава абсолютната истина“.

Тези думи са важни, особено предвид ролята на Вартоломей в създаването и признаването на ПЦУ. Според автора те показват разбиране, че очакваното църковно единство не е постигнато. Засега обаче той не вижда достатъчно практически стъпки отвъд този призив.

След мирните преговори може да се наложат и общоправославни срещи, а евентуално и съборно обсъждане. Това е прогноза, а не вече договорен формат.

В подобни разговори двамата патриарси биха влезли от различни позиции.

Константинопол е обвързан с решенията си от 2018–2019 г.: признал е ПЦУ, издал е томос за автокефалия и приема Епифаний за легитимния Киевски митрополит. Според автора промяната на тази позиция би поставила въпрос за авторитета на Вселенския престол, поради което Фанар я защитава като непроменена.

Това затруднява преговорите, ако възраженията на другата страна предварително се разглеждат единствено като оспорване на този авторитет. Диалогът предполага признаване на необходимостта и другият участник да бъде изслушан.

Патриарх Теофил, от своя страна, не е признал ПЦУ. Той приема поклонници от УПЦ и многократно е заявявал, че смята митрополит Онуфрий за предстоятел на Украинската църква в тези трудни времена. Същевременно запазва отношенията си с Константинопол.

През 2020 г. Теофил събра в Аман предстоятели и представители на няколко поместни църкви, за да започне общоправославен разговор по украинския въпрос. Той предприе тази инициатива, без да прекъсва отношенията си с Фанар. През 2023 г. обсъждаше с папа Франциск и възможностите за посредничество в руско-украинския конфликт.

Общото между тези действия е стремежът да се разговаря с различните страни, без от тях предварително да се изисква отказ от всичките им позиции.

Според автора предимството на Теофил в тази роля не е личното му превъзходство над Вартоломей, а по-голямата свобода за посредничество.

В този прочит Йерусалимският патриарх не е обвързан с Киев или Москва по начин, който да изключва търсенето на компромис. Това му позволява да обсъжда възможности, които за Константинопол, ангажиран със собствените си решения, са по-трудни.

Какво може да предложи Теофил в Киев

Възможно е патриарх Теофил да подготвя конкретни предложения за посещението си в Украйна — не само към Зеленски, но и към митрополит Онуфрий и Епифаний Думенко. Съдържанието на такива предложения обаче не е известно, а самото им наличие остава предположение.

Църковната част от мисията му може да се окаже не по-малко важна от политическата. Патриархът няма армия и не разполага със санкционни инструменти. Има обаче възможност, която Тръмп, Путин и Зеленски нямат: да разговаря с епископите като техен събрат и да предложи църковен формат за диалог.

Какъв би бил този формат, засега не е ясно.

Според автора всяко решение, взето без участието на УПЦ или наложено против волята ѝ, рискува да остане неприложено, както предишните опити. Същевременно ПЦУ не може просто да бъде „отменена“: тя има подкрепата на украинските власти, а зад нея стоят почти осем години усилия за получаване на признание.

Следователно трябва да се търси решение, което отчита съществуването и на двете църковни общности. Пространството за такъв разговор е тясно, но някой трябва да направи първата стъпка. Авторът вижда в Теофил единствения към момента предстоятел, който изглежда готов да опита.

Войната и църковното противопоставяне нанасят щети на всички. Най-тежко ги понасят обикновените вярващи, които години наред са разделяни на „правилни“ и „неправилни“.

Според автора нито една от страните не може да разчита на безспорна победа, която сама да премахне натрупаното разделение. Затова е необходимо движение към мир и поне към някакво споразумение — дори то да е несъвършено, временно и основано на компромиси, които не удовлетворяват напълно никого.

Ако патриарх Теофил допринесе за това, усилията му заслужават признание. Възможните собствени интереси на Йерусалимската патриаршия не биха обезсмислили постигнатия резултат. Същото се отнася и до обвиненията на представители на ПЦУ, които свързват действията му с Ордена на дружбата и с даренията.

В крайна сметка стойността на посредничеството трябва да се оценява не според това с кого е разговарял или на чия трапеза е седял патриархът, а според това дали усилията му са помогнали оръдията да замлъкнат и разделените хора да започнат разговор.

Ако забележите грешка, изберете необходимия текст и натиснете Ctrl+Enter или Изпратете грешка, за да я докладвате на редакторите.
Ако откриете грешка в текста, маркирайте я с мишката и натиснете Ctrl+Enter или този бутон Ако намерите грешка в текста, маркирайте я с мишката и щракнете върху този бутон Избраният текст е твърде дълъг!
Прочетете също