Св. Йоан Златоуст учи, че вярата се проявява в милосърдие
Протойерей Георги Флоровски разглежда учението на светителя за свободата, богатството, грижата за бедните и християнския живот
За свети Йоан Златоуст християнската вяра е неотделима от живота. Нейното истинско свидетелство са делата на любов и милосърдие, а силата на духовното служение е в убеждаването, не в принудата. Тази връзка между вярата, свободата и отговорността към ближния е в центъра на текста на протойерей Георги Флоровски „Свети Йоан Златоуст: Пророкът на милосърдието“, публикуван в „Пемптусия“ на 13 ноември 2014 г.
Силата на словото и свободата на човека
Златоуст е изключителен проповедник. Той обича проповедта и я смята за първостепенно задължение на християнския духовник. За него свещенството притежава власт, но това е властта на словото и убеждението. Именно тук се проявява особеността на християнското служение: царете принуждават, а духовниците убеждават; едните издават заповеди, другите увещават.
Духовникът се обръща към свободата и волята на човека и го призовава към лично решение. Както казва Златоуст, „ние сме длъжни да постигнем спасението на хората чрез слово, кротост и увещание“.
За светителя ценността на човешкия живот е свързана с това, че той е и трябва да бъде свободен. Затова в проповедите му постоянно присъстват темите за свободата и избора. Той вижда в свободата Божия образ у човека и напомня, че Христос идва, за да изцели човешката воля.
Бог действа, без да унищожава нашата свобода. Той показва правилния път, призовава, увещава и предупреждава за опасностите на злото, но не насилва. По същия начин трябва да постъпват и християнските духовници.
По темперамент Златоуст е склонен към незабавни и радикални решения, понякога остри и строги. Въпреки това той отхвърля принудата, включително в борбата с ересите. Християните, подчертава той, не бива да прибягват до насилие дори заради добра цел.
Светителят обяснява, че християнското противопоставяне на заблудата не трябва да умъртвява живите, а да съживява духовно мъртвите чрез кротост и смирение. То се води с думи, а не с насилствени действия, и е насочено срещу ереста, не срещу еретиците. Християнинът трябва да е готов да понесе преследване, а не да преследва: Христос побеждава като Разпнат, а не като разпъващ.
Затова силата на християнството според Златоуст е в смирението и търпимостта, а не във външната власт. Човек трябва да бъде строг към себе си и снизходителен към другите.
Тревогата от християнството само по име
Този възглед не прави Златоуст сантиментален оптимист. Оценката му за духовното състояние на неговото време е сурова и тревожна. Той живее в епоха, когато Църквата внезапно се изпълва с множество хора, които са християни само по име.
Понякога светителят има чувството, че проповядва на мъртви. Липсата на милосърдие и разрастващата се несправедливост придобиват в очите му почти апокалиптични измерения. „Угасихме ревността и тялото Христово е мъртво“, казва той.
Златоуст вижда хора, за които християнството се е превърнало в условност, празна формула или преструвка. Затова изрича тежкото предупреждение: „Сред хиляди едва ли могат да се намерят повече от сто спасени и дори в това се съмнявам“. Големият брой християни само по име не го успокоява, а го тревожи; той ги определя като „допълнително гориво за огъня“.
Благополучието също може да се окаже опасност — дори по-тежко изпитание от откритото гонение. То поражда безразличие, а заплахата остава незабелязана. Хората заспиват духовно и стават лесна жертва на злото.
Особено болезнено Златоуст преживява съзнателното снижаване на нравствените изисквания, включително сред духовенството. Солта губи силата си да осолява. На това той отговаря не само с изобличение, но и с конкретни дела на любов.
Светителят се бори за обновяване на обществото и за изцеление на неговите недъзи. Проповядва и практикува милосърдие, основава болници и сиропиталища, помага на бедните и нуждаещите се. Стреми се да възстанови действената любов и да пробуди у християните по-голяма преданост и готовност за служение.
За него християнството е „пътят“, както е наричано още в апостолско време, а самият Христос е Пътят. Флоровски представя Златоуст като противник на компромисите и приспособяването, които изпразват вярата от съдържание — като пророк на цялостното християнство.
Вярата, Църквата и Евхаристията
Златоуст е преди всичко проповедник на нравствения живот, но неговата нравственост е дълбоко вкоренена във вярата. Той тълкува Свещеното Писание пред своето паство, а особено близък му е свети апостол Павел. Именно в Павловите послания ясно се разкрива неразривната връзка между вярата и живота.
Сред богословските теми, към които светителят постоянно се връща, особено място заема Църквата. Учението за нея е свързано с изкуплението и с жертвата на Христос като Първосвещеник. Църквата е ново съществуване — живот в Христос и живот на Христос в хората.
Другата голяма тема е божествената Евхаристия като тайнство и жертва. Затова Златоуст справедливо е наричан „учител на Евхаристията“ — doctor eucharisticus. Двете теми са неотделими: Църквата живее в Евхаристията и чрез нея.
Златоуст свидетелства за жива вяра и затова гласът му намира отзвук както на Изток, така и на Запад. За него обаче вярата не е само теория, а правило за живот. Верските истини трябва да се осъществяват на дело.
Той проповядва Евангелието на спасението и новия живот, а не нравственост, откъсната от Бога. В центъра на проповедта му е Христос — разпнат и възкръснал, Агнец и Първосвещеник.
Праведният живот е единственото достатъчно свидетелство за истинската вяра. Тя се осъществява в дела на милосърдие и любов. Без любов са невъзможни както вярата, така и мистичното богословие и съзерцанието на Божиите тайни.
Богатството и бедността като духовен въпрос
Златоуст следи напрегнатата борба за истина в обществото, но вниманието му винаги е насочено към живите хора. Той не говори на безлична публика, а на конкретно паство, за което носи отговорност. Затова проповедите му разглеждат действителни случаи и житейски обстоятелства.
Една от постоянните му теми е отношението между богатството и бедността. Тя произтича от средата, в която служи — големите, пренаселени градове с техните остри противоречия между бедни и богати.
Да пренебрегне социалните проблеми, би означавало да откъсне християнството от живота. За него обаче тези проблеми са преди всичко религиозни и нравствени. Макар да има свое виждане за християнското общество, той не е главно социален реформатор. Интересуват го поведението на християните в света, техните задължения и призвание.
В проповедите му се открива проникновен анализ на обществото. Той вижда несправедливост, студенина, безразличие, болка и скръб и свързва голяма част от тях с господстващата алчност. Именно тя поражда неравенство и несправедливост.
Златоуст осъжда не само показния разкош. Той се тревожи от богатството като постоянно изкушение, способно да поквари притежателя си. Само по себе си то няма истинска стойност и може да се превърне в маска, която скрива човешкото лице. Привързаният към него започва да го надценява и да се уповава на него.
Опасни са не само големите състояния. Всяко имущество се превръща в духовна заплаха, когато човек положи надеждата си върху нещо временно и нетрайно. Следвайки Евангелието, Златоуст настоява съкровищата да се събират на небето, а не на земята, където всичко подлежи на разпад.
„Любовта към богатството е неестествена любов“, казва той. Тя обременява и поробва душата, отклонява я от служението на Бога. Докато християнският дух изисква самоотречение, алчността привързва човека към неодушевени вещи и изкривява неговите постъпки и поглед към живота.
Светителят следва наставленията на Нагорната проповед: човек не бива да превръща грижата за храната и облеклото в смисъл на съществуването си. Животът и душата са по-важни от материалното осигуряване. В обществото, подчинено на алчността, обаче именно тревогата за притежанията определя всекидневието.
Християните са призовани да оставят богатството и да следват Христос с пълно доверие. Притежаването на блага може да намери оправдание единствено в тяхната употреба: да нахраниш гладния, да помогнеш на бедния и да споделиш с нуждаещия се.
Тук Златоуст вижда основното противоречие между духа на Църквата и нагласите на светското общество. Несправедливостта във всекидневния живот е негова открита рана. В свят на лишения и скръб задържаното за себе си богатство свидетелства за студенина и недостиг на вяра.
Христос в лицето на нуждаещия се
Златоуст стига и до критика на храмовия разкош. Църквата, подчертава той, е ангелско тържество, а не златарска работилница. Тя търси човешките души и заради тях Бог приема останалите приношения.
Чашата, която Христос подава на учениците на Тайната вечеря, не е златна, но е по-ценна от всяка друга. Затова почитта към Христос трябва да се проявява и когато Той стои пред нас в лицето на бедния, лишен от дрехи и подслон.
Няма смисъл храмът да се украсява с коприна и благородни метали, ако навън Христос страда от студ и голота. Златните съдове не оправдават безразличието към гладния. Не можем да изработваме скъпи чаши, а да отказваме чаша студена вода на нуждаещия се. Докато Христос като бездомен странник търси прием, не бива да заменяме гостоприемството с украшения.
Златоуст се опасява, че натрупаното и задържано имущество по някакъв начин е отнето от бедните. Той поставя остро въпроса дали човек може да бъде богат, без други да остават бедни, и търси в произхода на богатството следите на несправедливостта.
Но самата бедност не е добродетел. Тя означава преди всичко лишения, нужда, скръб и болка. Именно затова Христос се открива сред бедните и идва при нас в образа на просяк, а не на богат човек.
Бедността е благословение, когато е приета с радост заради Христос. Бедният има по-малко грижи за притежанията си и може да бъде по-свободен от богатия. Златоуст обаче добре знае, че нуждата също носи изкушения: тя може да породи завист или отчаяние.
Затова борбата му с бедността има двойна цел — да облекчи страданието и да премахне духовните опасности, които го съпътстват.
Благата са поверени на човека за общо ползване
В основата на представата на Златоуст за справедливо общество стои равенството като първо изискване на истинската любов. Но мисълта му отива по-далеч: единственият собственик на всичко съществуващо е Бог, Творецът на света.
От тази гледна точка човек не може да претендира за безусловна собственост. Благата не са му предоставени за произволно разпореждане, а са му поверени, за да служат на Божиите цели. Единственото, което той може да нарече свое в пълния смисъл, са добрите му дела.
Щом всичко принадлежи на Бога, Който е Господ на всички, то е предназначено за общо ползване. Златоуст посочва познатите примери на градовете, пазарите и пътищата. Същото се вижда и в творението: водата, въздухът, слънцето и луната са дадени на всички.
Раздорите започват, когато хората присвояват за изключително свое ползване онова, което не им е дадено, за да лишават другите от него. Затова светителят поставя под въпрос частната собственост и студеното разграничение между „мое“ и „твое“.
Неговият основен интерес обаче е не толкова към външните последици, колкото към причината — посоката на човешката воля. Къде човек иска да събира своите съкровища и на какво възлага надеждата си?
Златоуст търси справедливостта като защита на човешкото достойнство. Всеки е създаден по Божи образ. Бог желае спасението и обръщането на всеки човек, независимо от общественото му положение и от миналите му постъпки. Всички са призовани към покаяние и всички могат да се покаят.
Това не означава презрение към материалния свят. Благата също идват от Бога и сами по себе си не са зло. Зло е несправедливото им използване — когато служат на едни, а други са оставени да гладуват.
Отговорът е в любовта, която не се възгордява и не търси своето.
Ранната Църква и монашеският пример
Златоуст се обръща към живота на ранната християнска общност. Той описва вярващите, които се разделят с богатството си с радост, защото придобиват по-голямо благо. Между тях няма завист, злоба, гордост и презрение. Изчезва противопоставянето между „мое“ и „твое“.
Затова и общата им трапеза е изпълнена с радост. Никой не смята, че се храни за чужда сметка, нито гледа на притежанията на братята като на нещо чуждо. Всичко принадлежи на Господа и е споделено между братята.
Според Златоуст такъв живот е възможен чрез любовта, родена от осъзнаването на безкрайната Божия любов.
Флоровски изрично предупреждава, че това не бива да се определя като проповед на „комунизъм“. Подобен етикет би подвел, защото същината е в духовната нагласа, а не във външното устройство на общността.
Онова, което Златоуст проповядва в градовете, монасите се стремят да осъществяват в своите общежития. С делата си те изповядват, че Бог е единственият Господ и Владетел на всичко.
За светителя монашеството не е просто по-висш път, запазен за малцина избрани. То свидетелства за евангелския образец на живот, към който са призвани всички християни. В това Флоровски вижда съгласие с традицията на древната Църква, представена от свети Василий, свети Августин и по-късно свети Теодор Студит.
Силата на монашеския живот обаче не е само във външната му организация. Тя е в посвещението и в свободния отговор на висшето призвание.
Златоуст не приема лесно разграничаването на хората на „силни“ и „слаби“. Подобно разделение крие опасност: кой може предварително да реши кой е способен да отговори на евангелския призив?
Той се обръща лично към всеки човек, но едновременно с това високо цени братството, солидарността, общата грижа и отговорност. Никой не може да израства в добродетелта, без да служи на своите ближни.
Милосърдието като приношение на Бога
Затова милосърдието има толкова важно място в проповедта на Златоуст. Той предупреждава, че онези, които не го вършат, ще останат извън брачния чертог на Христос.
Не е достатъчно човек да издига ръцете си към небето. Трябва да ги протегне и към нуждаещия се — тогава молитвата му ще бъде чута от Отца. Светителят напомня, че в евангелската картина на Страшния съд решаващият въпрос е за проявената милост.
И тук не става дума за обикновен морализъм. Нравственото учение на Златоуст има дълбока богословска основа. Той говори за живия олтар на човешките тела и души — за самия Христос и Неговото тяло.
Поклонението пред храмовия олтар не отменя служението пред този жив олтар. На него също трябва да принесем жертва на справедливост и милост, ако желаем нашите приношения да бъдат угодни на Бога.
Делата на милосърдие трябва да произтичат от пълна преданост към Христос, Който идва в света, за да облекчи човешката нужда, скръб и болка.
Златоуст не възлага надеждата си на отвлечени схеми. Той вярва пламенно в преобразяващата сила на християнската любов. Именно затова, според Флоровски, остава учител и пророк на Църквата за всички времена.
От пустинята към служението в града
В младостта си Златоуст прекарва няколко години в пустинята, но не избира да остане там. Монашеското уединение е за него време на духовно изграждане. След него той се връща в света, за да проповядва силата на Евангелието.
Призван от Бога към мисионерско служение, той носи апостолска ревност и желае да сподели вдъхновението си със своите братя. Стреми се да работи за утвърждаването на Божието царство.
Неговото желание е общият живот да бъде преобразен така, че човек да не трябва да напуска града и да се оттегля в пустинята, за да търси съвършенство. Същата възможност трябва да съществува и сред градското всекидневие. Именно заради това Златоуст избира пътя на свещенството и апостолското служение.
Флоровски поставя въпроса дали тази надежда е била утопична: възможно ли е светът да бъде обновен и освободен от своята светска нагласа? И успява ли Златоуст в своята мисия?
Животът на светителя е изпълнен с изпитания, търпение и страдание. Той е преследван и отхвърлен не от езичници, а от властимащите, и умира без гражданство, като пленник в изгнание.
Всичко, което понася, приема с радост, сякаш идва от ръката на Христос, Който също е отхвърлен и умъртвен. Църквата с благодарност признава мъченическия характер на неговия подвиг и го прославя като един от вселенските учители.
В заключение Флоровски подчертава актуалността на Златоустовото наследство. Светът, в който светителят живее, също е белязан от напрежение и нерешени въпроси във всички области на живота. Затова неговите наставления могат да намерят силен отзвук и в съвременността.
Най-важният му призив е към пълноценен християнски живот, в който вярата и милосърдието, убеждението и действието са неразривно свързани. Това е живот на пълно доверие в Божията любов и милост и на всеотдайно служение на Бога чрез Иисус Христос.
По текста на протопрезвитер Георги Флоровски „Свети Йоан Златоуст: Пророкът на милосърдието“, публикуван в „Пемптусия“ на 13 ноември 2014 г. Посочен библиографски източник: „Теми от църковната история“, изд. „П. Пурнарас“, Солун, с. 93–103.
