Архим. Василиос Бакоянис: Мисията на Църквата е да води хората към спасение
Проповедта, личният духовен пример и делата на любовта трябва да водят към Христос, а не да превръщат Църквата в светска социална организация
Живата Църква не се ограничава до проповедта, богослужението и организационната дейност. Нейната мисия е да води хората към Христос, покаянието и спасението. Това подчертава архим. Василий Бакоянис в свой текст, публикуван на страницата на СПЖ – САЩ.
Божието слово и личният духовен живот
Авторът започва разсъжденията си с думите на пророк Амос:
„Ето, идват дни, казва Господ, когато ще изпратя голям глад на земята, не защото нямате хляб и вода, а защото не слушате словото Божие“. (Амос 8:11)
Когато Божието слово не се чува в Църквата, настъпват духовен глад и жажда, които водят до смърт. Когато то се чува, Църквата е жива. Но според архим. Василиос проповедта е само едната опора на църковния живот. Другата е личното преживяване на самия Живот – на Христовото Възкресение.
Без този опит пастирите рискуват да повтарят думите механично, като папагали. Авторът привежда образа на „погребални стели и гробници на мъртвите, върху които са изписани само имената на починалите хора“, позовавайки се на св. Игнатий Богоносец („Послание до Филаделфийците“, PG 5:70-10). Така, предупреждава той, пастирите могат да се превърнат в „най-добрите“ гробари на Майката Църква.
Силата на поста и личния пример
Архим. Василиос посочва, че първите християни очаквали Второто Христово пришествие още приживе и затова се стремели постоянно да бъдат готови за него. Тъй като очакваното пришествие не настъпило, от средата на II век в живота им започнало да се прокрадва духовно отпускане.
В този контекст авторът споменава т. нар. „енкратити“ – мъже и жени, които водели строг аскетичен живот и поставяли поста на особено важно място. По думите му със своя пример и проповед те спрели духовния упадък. За това изложение той се позовава на архим. Василиос К. Стефанидис, професор по църковна история, като посочва издание, отличено от Атинската академия: Атина, 1978 г., четвърто издание, с. 153–154.
Според архим. Бакоянис човекът, съсредоточен върху светското, търси преди всичко да задоволи стомаха си. Безвкусната храна, приготвена без олио, може да го потопи в състояние, което авторът образно нарича „депресия“. Затова постът му изглежда като непреодолима планина. Когато обаче види друг човек да пости и да се изкачва към нейния връх, той изпитва възхищение. В този смисъл въздържанието е едно от „оръжията“ на Църквата.
Като пример авторът посочва св. Йоан Предтеча. Тълпите се стичали към пустинята край Йордан, защото били чули за неговия строг постнически и аскетичен живот. Хората събличали дрехите си, влизали в реката и изповядвали греховете си. В тази връзка архим. Василиос препраща към Матей 3:5–6.
Той поставя въпроса дали св. Йоан би привлякъл толкова хора, ако бил лакомник. Отговорът му е категоричен: никой не се прекланя пред лакомията, а предназначението на Църквата не е да устройва пиршества и пиене.
Благотворителността не заменя мисията на Църквата
Архим. Василиос предупреждава и за друга опасност – църковният живот да бъде сведен до социална дейност. Според него, когато Църквата се посвещава на тази дейност и напълно пренебрегва спасението на света, тя рискува да се превърне в „Църква без Христос“, неспособна да даде надежда на отчаяния човек.
Това не означава отказ от делата на любовта. Авторът изрично подчертава, че Църквата трябва да ги върши. Но колкото и мащабни да са те, сами по себе си не изчерпват земната ѝ мисия: да води Божия народ към Божието царство.
В историческия си преглед архим. Василиос определя грижата за бедните и слабите като непозната за езическата Римска империя. По неговото изложение първи проявили загриженост за бедните и уязвимите християни самите ранни християнски общности. Така те запълнили голяма празнота в живота на империята.
Авторът свързва с тази нужда и делото на св. Василий Велики, който продал наследения от родителите си имот и изградил известната Василиада. Този обширен комплекс се грижел за различни категории нуждаещи се и включвал странноприемница, болница, дом за възрастни хора, приют за бедни и болница за прокажени. Архим. Василиос го определя като първата голяма организирана благотворителна институция в света.
По-нататък той посочва, че след приемането на християнството Римската империя започнала да се грижи за уязвимите. Във връзка с това привежда думи на св. Паисий Атонски: ако св. Василий Велики живееше днес, когато държавата осигурява социално подпомагане, „той нямаше да построи Василиада, а щеше да се посвети на духовното възпитание на своето паство“. Именно в това авторът вижда основното дело на Църквата.
Пастирското служение не е светска работа
Архим. Василий припомня и примера на дванадесетте апостоли. Когато осъзнали, че грижата за бедните отнема от времето за основната им мисия – спасението на хората, те поверили това служение на миряни. Авторът свързва този пример с Деяния 6:2 и приканва читателя да си представи какво би станало, ако апостолите се бяха посветили единствено на разпределянето на храна.
Същото предупреждение той отправя към църковните пастири. Ако делото на архиереите и на самата Църква стане изцяло светско, силите им ще се изразходват за множество въпроси, чужди на основната им мисия. Тогава те биха работили в Църквата по същия начин, по който светските служители работят в държавните учреждения.
Според автора стремежът социалната работа да бъде насърчавана „с всички възможни средства“ може да представи Църквата като светска организация, която се съревновава с държавата и с други институции в благотворителността. Подобно секуларизирано мислене би довело и до възприемането на църковната сграда не като „ковчег на спасението“, а като хранилище за пари.
Архим. Василиос завършва с призив за молитва Господ да просветли работниците в Своето лозе, за да изпълняват мисията си в нейната цялост – да водят хората към спасение и така да запазят Църквата жива.
