Светите Галактион и Епистима вдъхновяват за подвизи преподобни Паисий Светогорец на Синай
Със светите съпрузи е свързано древно място за монашески живот на Синай, където по-късно се подвизава и преподобни Паисий Светогорец
На 5 ноември Църквата почита светите мъченици Галактион и Епистима — християнски съпрузи, живели в средата на III век. С тях е свързана планината северно от Синайския манастир „Света Екатерина“, която носи името „Епистима“.
Тук, в килия, издълбана в скалата на над 2000 метра надморска височина, сред суровите условия на Синайската пустиня, съпрузите се подготвят за мъченичество. Гонението срещу християните при император Деций е едно от най-жестоките, макар да продължава само две години и половина.
Високо в планината, 1775 години след пребиваването им по тези места, са запазени двата скита — мъжкият „Свети Галактион“ и женският „Света Епистима“.
Женският скит отстои на около 200 километра и е в руини. Според преданието именно тук съпрузите се разделят, за да се посветят на монашески подвиг. С това предание мястото се свързва с най-ранния монашески живот на Синай.
Оцелялата скитска килия представлява малък комплекс с параклис, място за почивка и малка кухня, издълбани в скалата. Тя се намира на около 45 минути път от манастира. От нея се открива гледка към отсрещния връх Синай, наричан още Хорив.
Именно това сурово място избира за своя подвиг преподобни Паисий Светогорец, който живее тук от 1962 до 1964 година. Когато го питали за пребиваването му на Синай, той разказвал:
„Монахът, където и да се намира, преминава през едно и също нещо. Божието Провидение не го оставя. Там, на Синай, Бог беше винаги с мен. Когато отидох там, нямах нищо. Озовах се в пустинята сред непознати, без да знам какво ще ям и как ще живея. Килията беше изоставена и необитаема.
В Синай водата е оскъдна и не беше лесно да си направя хляб. Единственият ми инструмент беше ножица, която разделих на две. Наострях я на камък и с нея правех дърворезбовани икони.
Недалеч от килията по една скала се стичаше вода, капка по капка. Но за 24 часа в каната ми се събираха едва три килограма вода. Докато чаках, благодарях на Пресвета Богородица. Само намокрях челото си с малко вода, както ме беше научил моят лекар. Отделях по малко вода в една тенекиена кутия за птиците и мишките в килията. Тази вода беше и за пране, и за всичко останало.
Каква радост, каква благодарност изпитвах за малкото вода, която имах! Славословех, защото имах вода!
Когато дойдох на Света гора, останах за известно време в скита „Ивирон“, защото мястото там е слънчево. Имаше много вода — пълен резервоар, вода течеше навсякъде. Измивах си главата, краката, но забравях да благодаря…
В Синай очите ми се насълзяваха от благодарност за малкото вода, а тук от изобилието забравях да благодаря! Как се губим, как забравяме да благодарим от изобилие! Трябва да се оставим напълно на Божието Провидение, на Божията воля, и Бог ще се погрижи за нас!“
