Първият учебен ден поставя въпроса за вярата на децата
Размисъл за познаването на Бога, единството на Църквата и отговорността ни да учим децата да живеят в Истината
Първи учебен ден. Гледам как децата влизат в училището под звуците на малка камбанка. Винаги е мило. Отиват да получат знания за света. Но кога ще получат познание за Бога? Кога ще влязат в Църквата?
Този наглед обикновен въпрос става все по-сложен и болезнен. Защото преди него възниква друг: в коя Църква ще влязат?
Ще кажете: „В едната света съборна и апостолска Църква“. Вярно. Но през последните години слушаме, включително от най-високо място, че църквите били много. Как тогава децата да изберат? Да отидат там, където им е най-приятно, където изглеждат най-модерни, носят най-лъскави дрехи или пеят най-добре? Или изборът няма значение — щом пише „църква“, влизай, всички сме братя, важното е да си вярващ „в общия смисъл“?
Други казват, че Църквата е една, но се е разделила на клонове. Сякаш говорим за фирма, която доставя поръчани по интернет стоки: клон „Калофер“, клон „Калифорния“ и така нататък. Според тази представа единството е счупено, а сега ние ще го поправим. Ще направим нова църква, още по-единна от предишната.
Това ми напомня една реклама с Вълчо Камарашев. Дошли му гости от Павликени — хубави хора. Той излязъл в дъжда и отишъл до месарницата за нещо „сухо“. Предложили му новия шпек, а той се усъмнил: „Като е нов, да не е…“
Като е нова църква, да не е…
Продавачът в рекламата се обидил: „Ааа, бай Вълчо, моля ти се, всички ме познават! Това е точно за хубави хора!“ После сложил шпека в найлонова торбичка. А когато бай Вълчо излязъл, навън вече греело слънце. „То изпекло, бе!“ — зарадвал се той.
Така ли ще изгрее слънце и над новата, „ремонтирана“ църква? Не се съмнявайте, уверяват ни, хората ни познават. Остава да приготвим торбичката.
Само че при новите салами невинаги разбираш какво има вътре: кости, нокти, човки, Е-та. Така изглежда и смесването на „многото истини“. Всичко се смила, добавят се оцветители и подобрители. Уж продуктът е същият, но не е. Човката не става месо. Лъжата не става истина.
За какво му е на човека църква без Истина?
Какво всъщност казваме, когато поставяме едно до друго несъвместими твърдения? Че нетварната Светлина е Истината, но и „лъчезарната пустота“ също е истина? Че и еретиците са християни, без да има значение какво изповядват?
Както казваше Кръстьо Лафазанов в „Улицата“: „Ние обичаме културата, но и бахур обичаме.“
На пазара има всичко. Но Църквата пазар ли е? Човек може да обиколи сергиите и да си намери евтини и здрави домати. Истината обаче не е стока, която се мери на килограм: „Два килограма може ли?“ „Излязоха четири, толкова ли да ги оставим?“
Не живея духовно във Виена. „Какво ще ѝ гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати…“ Знам обаче, че отвъд външния блясък децата винаги са едни и същи. Те търсят Абсолютната и Единствена Истина.
Помним ли още думите: „Твоята правда е правда вечна, и Твоят закон е истина“ (Пс. 118:142)?
Може ли Църквата да се променя според светските моди? Подлежи ли Истината на преоценка?
Някога имаше магазини с надпис „Преоценени стоки“. Представете си да влезем в такъв магазин и да попитаме:
— Добър ден, църква да имате?
— Съжалявам, свършиха, но тъкмо чакам да докарат една Православна. Елате утре!
А ако за нас няма утре?
Чия е в крайна сметка Църквата? Чия Кръв стои в основите ѝ? Не е ли на Този, Който каза: „Аз съм пътят и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Йоан 14:6)?
Кои сме ние, че да измисляме други пътища и други истини — и то вътре в Църквата, която е Тяло Христово?
Светиите са понесли толкова страдания, за да запазят чиста вярата в Разпъналия се и Възкръснал Господ. Напразни ли са били усилията им? Днес сякаш им казваме: оставете старите герои, за да видите колко сме забележителни ние. Вижте как рушим стените, които Светият Дух е повелил на праведниците да изградят.
Ако догматите са стени на Църквата, трябва ли да ги събаряме? Да запеем като бунтари: „We don't need no education… All in all, it's just another brick in the wall“, да ударим с чука и да се зарадваме, че стената пада?
Колкото и последователи да привлечем, колкото и да се стараем да ги направим „дваж по-достойни“ от нас, подмяната си остава подмяна. Децата няма да дойдат заради нея, колкото и камбани да бием.
Никой няма да намери смисъл там, където на Христос се приписват взаимно отричащи се твърдения. Няма любов без смисъл. Можем безкрайно да повтаряме „любов, любов, любов“, но красивите думи без съдържание не вдъхновяват никого.
Днес обаче всеки опит да се излезе извън празнословието лесно среща възражението: „Не се говори така!“ За Истината се очаква да мълчим. Дори пред мощите на най-големия светец трябва да премълчим, защото така било политически коректно.
Нима всички Божии угодници са били политически коректни? Не. Но ни отговарят, че днес времето е друго.
Омръзна ми това оправдание с времето. Един приятел казва: „Да идва Христос и да се свършва, не мога да гледам вече унижението на вярващите.“ А аз го успокоявам с горчива ирония: то пък никъде не е казано, че всички, които се наричат вярващи, действително вярват. Може да е само привидно.
Затова, деца, ако някой ви кани в църква, която всъщност представя като много църкви; във вяра, която разтваря в много взаимно противоречащи си вери; в нещо древно, което се отрича от собствените си корени — не го следвайте. Както се пееше в една стара песен: „Swindle! It's a swindle!“ — измама.
Продължавайте да търсите Истината. Само това си струва. Това е знанието, за което говоря: познаването на Иисуса Христа в Неговата една Църква. Пред него всичко останало е „лъчезарна пустота“.
Тази Църква ще устои до края на вековете. Тя винаги ви чака, за да ви даде живот.
И понеже е празник, искам да ви кажа още нещо важно: простете ни, деца.
Простете ни за нашето малодушие и подлост. Не ви научихме да живеете в Истината, защото бяхме заети да оцеляваме. А сега се опитваме да ви отнемем дори вътрешното усещане, че Истината съществува — за да не разберете какви сме всъщност.
Или ни „отмъстете“ по един-единствен начин: когато пораснете, станете различни от нас. Бъдете смели. Непременно го направете.
Послепис
Ще ви разкажа и една история. Бях на поклонение в Рилския манастир. Там до мен се приближи един събрат. Сподели, че му е лошо, защото предишната вечер прекалил с бялото вино. Но искал да поговорим за друго. Гледал ме в YouTube.
„Много се вайкаш, брат. Много се вайкаш“ — каза ми той.
Може и да е прав. Беше по-възрастен от мен. Но разберете: човек без вайкане не може. Ако не се вайка за Истината, ще трябва да се вайка от бялото вино.
