Злото няма оправдание: Кой нареди атентата в „Света Неделя“?
На 16 април 1925 г. в сърцето на София прозвучава взрив, който ще разтърси не само столицата, но и съвестта на българската история. Почти век по-късно въпросът остава болезнено актуален: може ли злото да бъде обяснено – и кой го осъществи?
Когато бомбата разкъсва покрива на храма „Света Неделя“, умира не само част от политическия и военния елит на страната. Умира и илюзията, че идеологията е морално неутрална. Атентатът, извършен от Военната организация на БКП с мълчаливото или открито съдействие на съветските служби, не е просто престъпление. Той е проявление на персонализираното зло – такова, което носи имена, цели, и след време – оправдания. Но злото няма оправдание.
СПЖ разговаря с гл. ас. д-р Иван Йовчев -преподавател в Богословския факултет на Софийския университет „Свети Климент Охирдски“ по повод 100-годишнината от атентата в църквата „Света Неделя“
– Господин Йовчев, благодаря Ви, че приехте нашата покана за разговор. На 16 април 1925 г. в България, в София, се извършва най-кървавият атентат в нашата история. На място загиват 134 души, ако не греша, и около 500 са ранени. Атентатът е извършен в църквата „Света Неделя“ от военното крило на Българската комунистическа партия. По този повод Богословският факултет към Софийския университет организира много интересна дискусия, конференция по тази тема. Вие изнесохте доклад. Ако не се лъжа, докладът Ви се казва „Персонализираното зло“. Извършителите. Защо се спряхте на тази тема?
- Разбира се, извършителите... Първо, нека уточним броя на жертвите. На място загиват над 200 души – около 220. Впоследствие умират още около 70 души. Тоест, приблизително 300 души са загинали от този атентат. И над 500 са ранени, както сте посочили.
Наистина, в новата българска история това може да се определи като най-голямото зло – организиран атентат, при който загиват невинни хора. И то в такова място, каквото е църковният храм – място, където знаем, че обитава Светият Дух; място за молитва и духовно общение с Бога.
– Защо избрахте тази тема за своя доклад?
- Избрах я, защото обикновено, когато се говори за този атентат, отговорността се прехвърля към „колектива“. Злото се деперсонализира. А ние знаем, дори в догматически план, че злото няма природа – то е безприродно. Но като избор на личността, злото е персонализирано.
- И в този смисъл, при това деяние трябва категорично да се каже, че има конкретни хора, които активно участват в организацията и извършването му. Днес това често се пропуска – конкретиката, личностите, които стоят зад злото.
– Да, защото знаем, че дори в църковното, а и в гражданското право, категория като „колективна отговорност“ не съществува. Много често прехвърляме вината и отговорността на абстрактния колектив. А тогава започва подмяна – защото, когато всичко е колективно, няма отговорен. И днес сме свидетели на такъв подход. А в конкретния случай си има хора, които са действали целенасочено и активно. Това е, както споменахте, Военната организация към Българската комунистическа партия. Имаме преки и непреки извършители. Непреките са организаторите, преките – онези, които залагат експлозивите, влизат в църквата и осъществяват атентата.
И мястото не е случайно. То доказва, че тази идеология е дълбоко антихристиянска. Защото това е Божият дом – храм, в който се прибягва до молитва, до изповед и покаяние. А те го използват като арена на насилие, с идеологическа цел. Такива действия свидетелстват за липсата на всякакво съзнание за святост, за морал, за човешка стойност.
– Затова казвате, че злото трябва да се персонализира – да се назоват онези, които стоят зад него. Кои са главните лица, които организират атентата?
- Това е т.нар. Военна организация. Витошката конференция от 1924 г. е ключов момент – тогава се начертава планът за радикализация. Там се решава да се премине към убийства, към атентати, като този срещу генерал Георгиев. Лидери на тази организация са Коста Янков и Иван Минков. Под тях е и Марко Фридман – той по-късно бива обесен заради участието си. Това са основните организатори, макар и не преките извършители. Интересно е, че след атентата ръководството на партията се дистанцира от Военната организация.
– Тоест, ръководството на БКП се опитва да се разграничи от действията на военното си крило?
- Да. Ръководството в лицето на Георги Димитров и Васил Коларов, които след Септемврийското въстание емигрират в Съветския съюз, се опитва да представи нещата така, сякаш Военната организация е действала самоволно. Тоест – без съгласуване с централното ръководство.
– А има ли документи, че политическото ръководство на БКП е знаело и дори одобрявало подготовката на атентата?
- Има. Съществува кореспонденция между Станке Димитров, който по онова време е секретар на БКП, и Коста Янков – ръководител на Военната организация. В едно писмо Станке пише: „Аз съм за атентата. Виктор каза – може.“ А „Виктор“ е псевдоним на Георги Димитров. Тоест, имаме категорично потвърждение, че идеята за атентата е била известна и приета на най-високо равнище.
– Съществуват и съмнения, че идеята за атентата може да е дошла отвън, не като вътрешна инициатива. Има ли основания за това?
- Да, това е напълно възможно. Със сигурност действията на Военната организация са били подкрепени и финансирани от СССР. Един руски агент, Владимир Нестерович Ярославски, е резидирал във Виена и е поддържал постоянна връзка с Военната организация. Когато атентатът се случва, той изпада в паника и напуска Виена, мигрира в Германия. Там скоро след това е открит и отровен – също по линия на съветските служби. Това е доказано.
– Има ли документи, които доказват, че военната организация на БКП е получавала финансиране от СССР?
- Аз не съм се задълбочавал в тези въпроси, но със сигурност такива документи съществуват. Например, известният случай с клисаря в църквата „Света Неделя“, който всъщност е основният помагач на атентаторите. Два дни по-рано той ги допуска да влязат и да залагат взривовете. На него му е заплащано за всяко качване на тавана – 6 или 8 пъти са ходили там между края на януари и началото на март. При всяко посещение е получавал по 1000–2000 лева, а общо е взел над 10 000. Това е сериозна сума за времето си. Ако на него се е плащало толкова, несъмнено има още много, които са били на „служба“ и получавали средства – от Коминтерна, от СССР.
– Колко от участниците в атентата биват наказани? Знаем, че някои от тях по-късно дори влизат в управлението след 1944 г.
- Интересното е, че почти всички участници загиват по един или друг начин – преждевременно, често насилствено. Това може да се тълкува и като Божие възмездие. Единствен от преките извършители, който оцелява, е Петър Абаджиев – човекът, който пренася взрива и организира действията на място. Той емигрира в Съветския съюз, а след 9 септември 1944 г. се връща и бързо се издига в редиците на новата власт – полковник, заместник-командир на военновъздушните сили. Но и него го застига възмездие – през 1946 г. загива по нелеп начин по време на обучение. Обстоятелствата около смъртта му са странни, дори срамни – не се коментират.
– Това, че някои от участниците са се укрили в СССР, също говори за връзка между атентата и съветската страна, нали?
- Разбира се. Всички, които успяват да се укрият, тръгват натам – през Сърбия, през Турция, през Истанбул... Всички пътища водят към СССР. И това е още едно доказателство за съпричастността на съветската власт към този акт. Но още по-показателно е какво става с тях там. По време на голямата чистка през 1938 г., всички тези, които са участвали в атентата и са потърсили убежище в Съветския съюз, са убити – ликвидирани от самия Сталин. Тоест – не са пощадени дори като свои. Има и конкретни имена – Димитър Абаджиев, Васко Никола Петков, който е запалил фитила... Всички те биват убити. И още много други.
– Тоест, дори тези, които са работили за „каузата“, не получават милост от самата система, на която са служили.
- Точно така. Аз дори в края на своята презентация показах снимка на Георги Димитров, Попов и Танев – тримата участници в Лайпцигския процес. След 1933–1934 г. всички те заминават за Съветския съюз. И само няколко години по-късно двама от тях биват или екзекутирани, или хвърлени в лагери. Само Попов оцелява – връща се след смъртта на Сталин, но вече напълно променен човек, преминал през най-тежките лагери.
– Сто години по-късно – как гледате на съвременните интерпретации на това събитие? Има ли нещо смущаващо в начина, по който се тълкува днес?
- Първо, това е слабо изследван момент от нашата история. Не знам защо – може би защото има някакво чувство за историческа гузност. А атентатът държи своеобразен световен рекорд по брой жертви за времето си – дълго време няма аналогичен случай на терористичен акт с толкова загинали.
Има обаче и съвременни апологети на комунизма, които се опитват да го оправдаят – като реакция на потушаването на Септемврийското въстание. Но това е абсурдно. Аз питам – защо в храма? Защо не някое поделение, защо не министерство? Храмът е място за молитва. Там хората отиват да се помолят, да се поклонят. Това са вярващи хора.
И тук е мястото да си припомним словото: „Бог не е Бог на мъртвите, а на живите, защото всички са живи пред Него“ (Лука 20:38). Така трябва да ги възприемаме тези хора – като продължаващи да живеят. Защото тяхната жертва е в основата на нашата свобода. Без тях тя нямаше да бъде възможна.
Но днес има историческа безпаметност. Забравяме тези събития, тези жертви. И се връщаме към старите заблуди. Виждаме как новите политически течения пак се опитват да ни отдалечат от корените – от отечеството, от вярата, от свободата.
А свободата е най-важната дарба, дадена на човека. А целта на такива атентати е точно обратната – да отнемат свободата, да вкарат човека в страх, в подчинение, в идеологическа схема.
– Много Ви благодаря за този разговор.
- Моля.
