Архимандрит Серафим Алексиев: Самооправданието е тиха болест на гордостта
СПЖ предлага на своите читатели слово, произнесено от архимандрит Серафим Алексиев в Княжевския манастир ,,Покров на Пресвета Богородица” на 14 ноември 1984 г. (със съкращения, благодарение на pastir.bg).
Възлюбени! Сигурно ви се е случвало да видите, как някой ваш близък, несправедливо обвинен, изведнъж пламва от гняв и започва разпалена самозащита, като напада ожесточено своите обвинители. Реагиращият така може да се счита за християнин, може да се стреми към духовен живот, но той все още не се е издигнал до оная степен на търпението, при която се спасяват душите (срв. Лука 21:19). Бурното самооправдание говори за липса на смирение у такъв човек и за наличие в него на гордост, на силни страсти и небогоугодни чувства, очакващи само външен повод, за да избухнат.
В планинските поточета има вирчета, дето лежи на дъното чист, сребрист пясък. Ако хвърлите камък в такова вирче, то ще си остане бистро. Но в равнините има и наглед бистри вирчета, на чието дъно се е наслоила много тиня. Хвърлите ли камък в такова вирче, то силно се размътва.
Така е и с човеците. Праведниците са като планинските вирчета – не се смущават, когато макар и несправедливо са обвинявани. Душата им остава чиста и спокойна, когато хвърлят камък срещу тях. А грешниците са като привидно бистрите вирчета – реагират гневно и издават по такъв начин тинята на страстите, наслоила се на дъното на душите им.
При несправедливо обвинение праведниците или казват истината – че в случая не са виновни, с което помагат на обвинителите си да не изпадат в греха на осъждането и клеветата, или, ако не им повярват, млъкват и възлагат упованието си на Бога… Праведниците се надяват не на някаква своя правда, та да я защитават с всички средства – и позволени, и непозволени, а се надяват на Божията правда. Те затова са и праведници, защото са предпочели Божията правда пред човешката. Те нямат своя лична правда, а гладуват и жадуват за Божията правда, съгласно учението на Христа за блаженствата (Мат. 5:6).
Грешниците, напротив, непознаващи и тъпчещи великата Божия правда, защитават разпалено всеки своята жалка ,,правда”. Затова при обвинение, особено ако то е неоснователно, те бурно и гордо излизат в защита на своята правда. Опитайте са да дадете на един самооправдаващ се съвета: ,,Потърпи, братко, макар да си несправедливо обвиняван! Понеси безропотно извършената над тебе неправда и Бог ще те помилва за това твое търпение”. Той веднага ще възрази: ,,Как?! Да търпя ли?! Да бях виновен, нямаше толкова да се възмущавам. Но как да търпя, когато виждам, че ми преписват дела, които не съм извършил! Не, не мога да понасям несправедливи обвинения!” Такъв ,,правдолюбец” е всъщност не Боголюбец, а самолюбец.
Подобни сцени срещаме твърде често в живота. Всеки се самооправдава. Всеки обяснява раздразнението си с чуждата вина. И почти никой не е склонен да укори себе си.
Откъде произлиза това? – От грехопадението ни, началото на което поставиха нашите прародители в рая. След нарушаването на заповедта за въздържание от забранения плод Бог попита Адам:,,Какво си сторил?” Адам отвърна:,,Не съм аз, а жената!” След това Бог попита Ева:,,Какво си направила?” Тя отговори:,,Не съм аз, а змията.” Оттогава и до днес по света се шири самооправданието, търсещо вината все в другите…
Учейки ни на истинска духовност, св. Марк Подвижник говори за три състояния на човешкия ум: противоестествено, естествено и свръхестествено.
Когато умът е в противоестествено състояние, забравя Божията правда и воюва с хората, като с такива, които го оскърбяват несправедливо. Когато пък е в своето естествено състояние, той винаги търси вината в самия себе си и изповядва смирено своите грехове. А когато умът се издигне до свръхестественото състояние, тогава намира в себе си плодовете на Светия дух, посочени от Апостола: любов, мир, радост, дълготърпение и пр.(виж. Гал. 5:22).
В живота много се говори за правда. Но правда няма, защото всеки се мисли за прав. Правдата не е у нас, грешните съдници, а у Бога – Безгрешния съдия… За нашата човешка,, правда” пък в една от молитвите на св. тайнство Елеосвещение е казано:,,Всичката наша правда е пред Тебе, Господи, като опетнена дреха”. А с такава дреха не се влиза в рая. В една от Христовите притчи четем следното: На един пир царят влязъл да види насядалите на трапезата гости и съгледал там едного, който не бил облечен в сватбарска премяна (т. е. в благодатна праведност). ,,Приятелю – запитал го той, - как влезе тук, като не си в сватбарска премяна? И рекъл на слугите: Вържете му ръцете и нозете, вземете го и го хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби”(Мат. 22:11-13).
Възлюбени! Бог не иска да ни гледа в дрипите на нашата жалка ,,правда”.Той не ни одобрява, когато ни вижда да се хвалим със свота изправност и мнима добродетелност, защото с такава ,,правда” никой не може да устои пред Божия съд (Пс.142:2). Знаейки това, светците са търсили не да изтъкват своята правда, а смирявайки се, повтаряли молитвено думите на Псалмопевеца: ,,Ти Боже, си прав в Твоята присъда и чист в Твоя съд” (Пс. 50:6)…
Ако ние бихме знаели и помнели непрестанно тази истина и ако винаги я следвахме на дело, това би било достатъчно за спасението на душите ни. Практически в нашите условия това означава следното. Да речем, една жена оскърби друга, която няма вина. Тази трябва веднага да си помисли: ,,Бог допуска да страдам невинно заради извършени от мен грехове, които не осъзнавам. Благодаря на моя Създател, че тъй много се грижи за очистването на душата ми от всички мои злини и беззакония, с които не ще мога да вляза в царството Небесно!” Щом оскърбената си помисли това, озлоблението и срещу оскърбителката веднага ще премине и ще се забрави. И най – важното : незащитилата своята правда, ще получи от Бога венеца на Божията правда.
Възлюбени, ако искрено желаем да се очистим от греховете си и да се излекуваме от пороците си, нека се опитаме, с Божията помощ, никого да не обвиняваме за нашата раздразнителност и обидчивост, освен своето самолюбие, честолюбие и гордост. Страдаме ли ,,невинно”, обвинявани ли сме без причина, нека благодарим на Бога и нека помним, че както справедливите обвинения, така и несправедливите упреци, понесени търпеливо и без ропот, са ни безкрайно полезни. Чрез справедливите обвинения, ако ги понасяме безропотно, ние побеждаваме гордостта си и изкупуваме вината си. А чрез несправедливите упреци получаваме както прошка на неволните си грехове, за които не сме се покаяли, така и изцерение от пороците си, които не могат да бъдат изкоренени по друг начин.
И тъй, когато сме несправедливо набеждавани и осъждани, нека не се самооправдаваме, а покайно да мълчим и тайно да се молим да ни прости Бог забравените от нас грехове. Така чрез незаслужените си страдания ще угодим на Бога по думите на св. апостол Петър: ,,Това е угодно Богу, ако някой от съзнание за Бога понася скърби, като страда несправедливо” (1 Петр. 2:19). Амин!
Преди време СПЖ припомни думите на игумен Никон Воробьов, че ако човек смята себе си за добър, е в състояние на прелест.
