Ученическите протести във Франция поставят въпроса за доверието в институциите
Вяра, гняв и умора: размисъл за обществените разделения и отговорността към следващото поколение
От редакцията:
Ученическите протести, незарасналите рани в Католическата църква и нарастващият страх от насилието очертават контурите на дълбоко обществено разделение във Франция. Впрочем от тези процеси не е застраховано и българското общество. Днес то все по-видимо се секуларизира и се отдалечава от вярата – онова духовно пространство, което в продължение на цели пет века е съхранило народа ни, неговата идентичност и памет. Когато отслабнат духовните устои, на тяхно място лесно настъпват разделенията, недоверието и усещането за безпътица. Затова случващото се във Франция не е просто далечна новина, а навременно предупреждение и за нас: бъдещето на едно общество зависи не само от неговите институции, но и от това дали ще съумее да опази жива връзката с корените и ценностите, които са го съградили.
Предлагаме ви коментара на Христина Михайлова за доверието, вярата и отговорността към следващото поколение, специално за СПЖ - България.
Коментар на Христина Михайлова
Франция ми прилича на платно, върху което в реално време се очертават противоречията на съвременна Европа. Доскорошни съмишленици се раздалечават, обществените спорове се изострят, а между гнева и умората все по-трудно се намира място за спокоен разговор. В случващото се там виждам не само френска драма, но и предупреждение за въпросите, пред които могат да се изправят други европейски общества.
Спомням си думите на един 38-годишен французин, компютърен специалист. Поканих него и съпругата му да отидем заедно на църква в неделя. "Когато остареем, ще ходим. Тогава ще мислим за душите си. Днес ни се живее", отговори той.
Този отговор остана в съзнанието ми. Сякаш животът и грижата за душата принадлежат на различни възрасти. Сякаш въпросите за смисъла, отговорността и отношението към другия могат да бъдат отложени. А именно към тях ни връщат и кризите на вярата, и протестите по улиците.
Вярата и отговорността за нанесените рани
От 25 до 28 септември 2026 г. папа Лъв XIV посети Франция с маршрут през Париж, Лурд и Мец. Програмата му включваше среща с президента Еманюел Макрон, посещение в ЮНЕСКО, богослужение във възстановената катедрала "Нотр Дам" и молитвено бдение с млади хора на "Стад дьо Франс".
Сред най-тежките моменти от посещението беше срещата в Лурд на 27 септември със седем души, преживели сексуално насилие в Католическата църква. Разговорите продължиха близо два часа. Изслушването имаше значение за пострадалите, но очакването за конкретни действия остана. Пред френските епископи папата настоя за бдителност, признаване на провалите и продължаване на усилията за истина, справедливост и възстановяване на причинените вреди.
Мащабът на тази трагедия беше очертан в доклада на независимата комисия CIASE от 2021 г. Според статистическата ѝ оценка около 330 000 души са преживели сексуално насилие като непълнолетни между 1950 и 2020 г. от духовници, членове на религиозни общности и миряни, свързани с църковни структури във Франция. Това е оценка за броя на пострадалите, а не брой на съдебно установени случаи.
Подобни рани не зарастват с едно посещение или с едно признание. Доверието изисква последователност, защита на уязвимите и готовност институцията да постави истината над собствената си репутация. Иначе разстоянието между проповядваните ценности и действителността може да се превърне в причина човек да се отдръпне не само от църковните структури, но и от самата вяра.
Насилието и страхът да говориш свободно
Към тази криза на доверието се прибавя и паметта за насилието. На 26 юли 2016 г. отец Жак Амел беше убит по време на литургия в Сент Етиен дю Рувре. На 9 август 2021 г. в Сен Лоран сюр Севър беше убит и отец Оливие Мер, провинциален настоятел на мисионерите монфортанци. Двете престъпления не бива да се приравняват по мотив: при убийството на отец Мер разследващите тогава посочиха, че няма данни за терористична подбуда.
Различните обстоятелства не намаляват болката от загубата. Те обаче ни задължават да бъдем точни — особено когато говорим за престъпления, способни да задълбочат обществените разделения.
Убийството на Самюел Пати на 16 октомври 2020 г. постави с особена острота въпроса за свободата на преподаване. Учителят по история и география беше убит от ислямистки терорист след кампания срещу него заради урок за свободата на изразяване, в който беше показал карикатури на пророка Мохамед от "Шарли Ебдо".
През 2026 г. историята на последните му дни намери място и в игралното кино. Но независимо от художествените прочити остава въпросът как да бъде съхранена паметта за човека, без трагедията му да се превръща единствено в повод за пореден политически спор.
Училището трябва да бъде място, където трудните въпроси се обсъждат, а не се премълчават от страх. Ако учителят се бои да преподава, а ученикът — да пита или да възразява, губим не просто спокойствието в класната стая. Губим способността да изграждаме общ свят.
От училищните проблеми към общественото недоволство
През септември 2026 г. недоволството в училища от парижкия регион прерасна в по-широка ученическа мобилизация. Сред причините бяха недостигът на преподаватели, пренаселените класове, състоянието на сградите и неравенствата в достъпа до образование.
Протестите не започнаха с отвлечени политически лозунги, а с въпроси от всекидневието: има ли кой да проведе часа, подходящи ли са условията за учене, разумно ли е разпределена учебната програма? Пред Асошиейтед прес 18-годишната Салама Гаргури посочва претоварените графици, системата за кандидатстване във висши училища и усещането, че никой не слуша учениците.
Тъкмо това усещане заслужава внимание. Когато младият човек не вижда отговор на конкретен проблем, той лесно започва да възприема бездействието като знак, че собственото му бъдеще няма значение.
Постепенно спорът за училищните условия се превърна и в политически конфликт. Блокадите и сблъсъците поставиха въпроса как да бъдат защитени едновременно правото на протест, безопасността и достъпът до учебните занятия. "Льо Монд" проследи и противопоставянето между правителството и "Непокорна Франция" около разрастващата се мобилизация.
Не бива мирно протестиращите ученици да бъдат отъждествявани с извършителите на насилие. Но и справедливите искания не могат да служат за оправдание на разрушенията. Между тези две положения трябва да има място за разумна държавна реакция - такава, която възстановява реда, без да превръща младите хора във враг.
Френската традиция на стачките има дълбоки исторически корени. През 1864 г., при Наполеон III, законът "Оливие" премахва наказателната забрана за работническите коалиции и отваря пътя към признаването на стачката като законно средство за отстояване на искания.
Днешното недоволство се развива и на фона на предстоящата смяна на държавния глава. Еманюел Макрон няма право на трети последователен президентски мандат, а изборите през пролетта на 2027 г. вече влияят върху политическите стратегии. Това прави още по-важно действителните проблеми на училищата да не бъдат подменени от предизборното противопоставяне.
Гневът на онези, които не излизат на улицата
Не всеки недоволен човек присъства на демонстрациите. Понякога отсъствието означава примирение. Друг път зад него стоят страх, грижа за дете или опасение за работата.
Тази вътрешна раздвоеност описва Матилд Отие, преподавателка по съвременна литература в Тулуза, в личния си блог в Mediapart:
"Бройте ме сред протестиращите. Моля, бройте ме. Искам да увелича броя им, да попълня редиците им. Ако не съм там, то е, защото ме е страх. Ако не съм на улицата, не мислете, че съм се примирила - това би било двойно наказание. Бясна съм и не съм сама."
По-нататък тя обяснява съвсем конкретно страха си: живее сама със сина си и не може да си позволи да бъде задържана, защото няма кой да го вземе от училище. Тревожи се и за последиците, които евентуална присъда би имала за професията ѝ.
Това свидетелство показва колко непълна може да бъде картината, ако измерваме недоволството единствено с броя на хората по улиците. Зад видимия протест може да стои и мълчаливо напрежение - между желанието да отстояваш убежденията си и отговорността към онези, които зависят от теб.
Затова въпросът не се изчерпва със стените и таваните на гимназиите. Той е и за света, в който навлизат младите. Какво им предаваме: общество, способно да разговаря и да поправя грешките си, или общество, което признава единствено натиска и силата?
Когато вярата се възприема като политически лагер
Обществените разделения намират отражение и сред католиците. Данни, представени от обсерваторията Hexagone, показват спад на подкрепата за левицата сред католическия електорат — от 35,5% през 2012 г. до 23% през 2025 г. Тези стойности обаче не дават основание католиците да бъдат описвани като еднородна политическа общност, нито като традиционно преобладаващо ляв електорат.
За вярващия възниква труден въпрос: може ли да заявява принадлежността си към Църквата, без автоматично да бъде причисляван към политически лагер? И може ли да защитава социалната справедливост, достойнството на мигранта или християнското разбиране за семейството, без всяка негова позиция да бъде превръщана в партийна декларация?
Вярата не би трябвало да се свежда до знак за принадлежност към "нашите". Нито пък несъгласието с определени духовници трябва непременно да означава отказ от духовния живот. Между безкритичната лоялност и пълното оттегляне има място за отговорно участие, за въпроси и за настояване думите да бъдат подкрепяни с дела.
И тук отново се връщам към отговора на онзи млад французин: "Днес ни се живее". Но какъв живот искаме? Такъв, в който отлагаме отговорността за по-късно, или такъв, в който още сега се опитваме да разберем какво дължим на другия?
За какво общество се молим и за какво се борим? Каква справедливост търсим между различните групи и поколения? Кои рискове трябва да понасяме заедно? Как да съчетаем личната свобода с грижата за общото благо?
Гневът може да ни накара да зададем тези въпроси. Сам по себе си обаче той не може да им отговори. Нужни са спокойствие, честност и готовност да слушаме — не за да замълчи протестът, а за да стане възможен разговорът.
Защото под всички спорове остава един основен въпрос: към какъв свят избираме да се движим?
Христина Михайлова е журналист, писател и блогър. Има издадени романи, сборници с разкази, стихосбирки. Последните почти 20 години живее във Франция. Има непосредствени впечатления от френската действителност. Като християнски автор и наблюдател се стреми към обективност и намиране на християнски отговори за случващото се, особено през последните месеци, обществено напрежение и актове на насилие.