Патриарх Павле живееше изключително скромно и пътуваше с градския транспорт
Разказите за сръбския духовен глава съчетават спомени за неговото всекидневие, чувство за хумор и духовни наставления
С начина си на живот сръбският патриарх Павле спечели близостта не само на православните вярващи, но и на хора от други религии, включително на онези, които се определяха като атеисти. За мнозина той беше свой човек — достъпен, скромен и близък до сърцето им.
Тази близост стои зад многобройните истории, остроумни реплики и шеги, в които патриархът е главен герой. Разказите, събрани от Йован Янич в книгата „Да бъдем хора!“, изграждат образа му на духовник с големи добродетели, когото хората възприемаха като човек от народа и човек свят. Наред с добрия хумор в тях има и духовно поучение.
В общуването си сръбският първойерарх следваше съвета на свети апостол Павел: „Словото ви да бъде винаги с благодат, подправено със сол, за да знаете как трябва да отговаряте всекиму“ (Кол. 4:6).
Скромност в пътуването и всекидневието
Патриарх Павле често беше сред народа и не желаеше да се отделя от хората, за които се грижеше като пастир. Когато беше възможно, ходеше пеша или използваше градския транспорт. Живееше скромно навсякъде и насърчаваше другите да правят същото.
Веднъж монахините от манастира „Сопочани“ край Нови Пазар поискали от него, като управляващ архиерей, благословение да купят „Фичо“ — най-малкия автомобил по онова време. Искали да превозват необходимото за обителта и да не пътуват до града с автобус, защото понякога им се случвали неприятности.
Той отказал с думите:
— Не бива да купувате автомобил с парите, които е дала сиромашията. Че може да се случи да минете през някоя локва, та да опръскате същата тази сиромашия!
Като Рашко-призренски епископ Павле дълго не се съгласявал да бъде купена кола нито за него, нито за епархийските нужди.
— Докато във всеки сръбски дом в Косово няма кола, и аз няма да имам — казвал той.
Накрая приел да купят един „Вартбург“, защото бил евтин и подходящ за превозване на църковна утвар и други необходими вещи. Самият епископ рядко се качвал в него. Обикновено обикалял епархията пеша — от манастир до манастир и от църква до църква.
Не се интересувал от автомобилите и не познавал различните марки. Веднъж при него дошъл със своето „Пежо“ Жичкият епископ Стефан, с когото били близки още от семинарията. Двамата потеглили с колата да посетят някои места в епархията и Павле възкликнал:
— Ех, брате Стефане, колко е хубав този твой „Вартбург“!
След избирането си за патриарх и преместването в Белград той запазил същия начин на живот. Както и преди, имал само една мантия. Неговата сродница Агица, която често посещавал, го закачала:
— Какъв патриарх си ти, щом имаш само една мантия?
— Защо ми са повече, нали не мога да облека две наведнъж! — отвръщал той.
Срещите с луксозните автомобили
Белградчани често срещали патриарх Павле по улиците, в трамвая или в автобуса.
Веднъж той вървял сам по тротоара нагоре по улица „Крал Петър“, където се намира Патриаршеската резиденция. Настигнал го известен свещеник от една от най-популярните белградски църкви, който карал „Мерцедес“ последен модел. Свещеникът спрял, слязъл и предложил:
— Ваше Светейшество, позволете да Ви закарам! Само кажете накъде трябва...
Патриархът не пожелал да му откаже и се качил. Когато потеглили, забелязал разкоша в автомобила и попитал:
— Кажи, отче, чия е тази кола?
— Моя е, Ваше Светейшество! — отвърнал протойереят с видима гордост.
— Спрете! — казал патриарх Павле.
Той слязъл, прекръстил се и се обърнал към свещеника:
— Е, Бог да Ви е на помощ!
След това продължил пеша.
Подобна била реакцията му и при едно заседание на Архиерейския събор на Сръбската православна църква. На път за вечерната служба в съборния храм патриархът излязъл от двора на Патриаршията и видял множество големи черни автомобили.
— Чии са тези тъй разкошни коли? — попитал придружаващия го свещеник.
— На нашите епископи, Ваше Светейшество! С тях пристигнаха за Събора.
— О, Господи, а с какво ли щяха да се возят тогава, ако не бяха давали обет за нестяжание?! — възкликнал патриархът.
Благословение в трамвая
На празници патриарх Павле обикновено служел света архиерейска литургия в храм, посветен на светеца, чиято памет се чествала същия ден. Преди службата от храма изпращали кола със свещеник или друг човек, на когото църковният настоятел възложил да го вземе.
Често обаче, когато пратеникът пристигал пред Патриаршията, патриархът вече бил стигнал до църквата пеша или с градския транспорт.
Веднъж, докато се връщал към Патриаршията с препълнен трамвай, който пътувал в посока към централната железопътна гара на Белград, някой извикал:
— Ето го патриарха!
Човекът се устремил към него за благословение, а след него тръгнали и много други пътници. Настанала голяма блъсканица.
Ватманът спрял трамвая и помолил всички, освен патриарха, да слязат. Оставил отворена само една врата и казал:
— А сега един по един...
Така пътниците спокойно пристъпвали към патриарха и получавали благословение.
В Патриаршията помнели и разговор с дякона, който го придружавал навсякъде. Предстояло да отидат на служба в църквата на Баново бърдо.
— Как ще пътуваме? С колата ли? — попитал дяконът, като се надявал на утвърдителен отговор.
— С автобуса! — отвърнал патриархът.
Утрото било топло и предвещавало горещ ден. На дякона не му се искало да пътува с градския транспорт.
— Тъпканица е, задушно е в автобуса, пък и не е много близо... — опитал се да го убеди той.
— Вървим! — казал патриархът и тръгнал, а жезълът му отеквал по асфалта.
Дяконът го последвал с още един довод:
— Ваше Светейшество, лято е, всички отиват да се къпят на Ада Циганлия, автобусите са пълни с разсъблечени хора. Неудобно е...
Патриархът спрял за миг, обърнал се и отговорил:
— Знаете ли, отче, всеки вижда онова, което иска да види!
Приятелствата от семинарията
Шестокласната духовна семинария в Релево край Сараево се ползвала с добро име и била известна със своите възпитаници. Създадените там приятелства често продължавали цял живот.
Така било и с поколението на Гойко Стойчевич — бъдещия монах, епископ и патриарх Павле. Негови съученици били бъдещият Жички епископ Стефан (Боца) и д-р Душан Кашич, дългогодишен преподавател и ректор на Белградската семинария. Братската близост между тях дала повод за множество разкази.
Преди да бъде преместен в Жича, владика Стефан бил Далматински епископ. Живеел близо до морето и обичал да плува. Работел много, понякога оставал до два часа през нощта, за да чете или пише, и се стараел да поддържа физическата си форма. При възможност намирал безлюден залив и плувал по два часа.
След преместването си в Жича вече нямал тази възможност и започнал да прави вечерни разходки около манастира.
Веднъж патриарх Павле го поканил и попитал:
— Как сте, брате Стефане?
— Краката ми малко поотслабнаха, Ваше Светейшество, затова се разхождам всяка вечер...
— Какви разходки, брате Стефане?! Поклони! Поклоните са най-доброто нещо за здравето!
В разказа земните поклони са описани като покайно действие, в което участва цялото тяло: челото докосва земята, човек не се отпуска на колене и тежестта пада върху ръцете. Патриархът знаел, че по това време на владика Стефан вече му било трудно да ги прави. Авторът отбелязва и че през Великия пост на богослужение се извършват над сто покаянни поклона.
Самият патриарх Павле продължавал да прави земни поклони и през десетото десетилетие от живота си, докато не наранил бедрото си. На богослужение изпълнявал точно определения от устава брой.
По-късно владика Стефан останал за няколко дни в Белград по работа и се оплакал, че асансьорът в Патриаршеската резиденция не работи:
— Ваше Светейшество, защо не се разпоредите да поправят този асансьор, нямам вече никакви сили непрестанно да се качвам и слизам пеша!
За да го разведри, патриархът отвърнал:
— Брате Стефане, та аз бих го поправил, ама не искам да вдигам шум, докато ти си в стаята си!
Друг път от резиденцията Павле видял своя съученик д-р Душан Кашич, вече тежко болен, да върви бавно от съборния храм.
— Ех, на какво прилича това, тъй да остарее човек! — казал той, макар двамата да били от едно поколение.
На трапезата в Патриаршията
Веднъж на обяд в Патриаршията се събрали няколко епископи, сред които и патриарх Павле. На масата имало и маслини.
Патриархът се придържал към правилото да яде по шест маслини — количество, представено в разказа като научно обоснована норма за човешкия организъм. Владика Стефан загребал с лъжичката осем, погледнал към него и попитал:
— Ваше Светейшество, взех две в повече, какво да правя?
— Сега си остави тези, дето си ги взел, а утре — с две по-малко! — отговорил патриархът.
В началото на Великия пост един митрополит донесъл няколко пакета със сардини за служителите на Патриаршията. Предал ги на патриарха като домакин на резиденцията.
— Благодаря, брате, ала не си струваше, далеч са още Благовещение и Връбница! — отвърнал Павле.
С тази реплика той напомнил за спазваното великопостно правило, според което риба се разрешава само на тези два големи празника.
Павле спасил Антоний, а Антоний изтеглил името на Павле
Един от паметните разкази е от времето, когато Павле живеел в манастира „Благовещение“.
Няколко монаси се отправили с лодка да обработват манастирската земя на отсрещния бряг на Западна Морава. Под тежестта им лодката се наклонила и отец Антоний (Джурджевич) паднал във водата. Той не умеел да плува и започнал да се дави. Павле скочил в реката и го извадил на брега.
Повече от четири десетилетия по-късно Антоний, вече архимандрит на манастира „Троноша“, получил честта да изтегли плика с името на новия сръбски патриарх. В него било името на Павле.
За хората, които знаели за случката на Западна Морава, това станало повод за коментара:
„Павле измъкна Антоний от реката, а Антоний измъкна Павле за патриарх!“
Разговорът с американския посланик
След избирането на Павле за сръбски патриарх множество чуждестранни делегации и високопоставени представители пожелали да се срещнат с него и да го поздравят.
Сътрудниците му се тревожели как ще протекат тези срещи. Той бил прекарал голяма част от живота си като монах в манастир и нямал дипломатически опит — среда, която авторът сравнява с положението на овца сред вълци.
Сред пожелалите среща бил и активният по онова време американски посланик в Белград Уорън Цимерман. Патриархът го приел в резиденцията.
Посланикът предал поздравления от американския народ, от президента на САЩ и лично от свое име. След разговор по общи теми попитал:
— С какво можем да Ви помогнем?
Патриархът го погледнал и отговорил спокойно:
— Ваше Превъзходителство, не ни пречете, с това и ще ни помогнете!
Според разказа Цимерман се смутил и не намерил отговор. В светлината на последвалите събития авторът оценява репликата на патриарха като най-мъдрия възможен отговор.
Духовник, който умеел да поправя и да работи
Патриарх Павле владеел много практически умения. В манастира се научил да шие, да кърпи и пере, да изработва и поправя обувки, да обработва земята и да присажда овощни дървета. Умеел да подвързва книги и да прави обкови за тях, да ремонтира сгради, електрически уреди и разпределителни табла.
Бил трудолюбив и непрекъснато се занимавал с нещо.
Директорът на издателството на Патриаршията Градимир Станич разказва пред Йован Янич:
— И когато дойде тук при мен в кабинета, ако забележи, че нещо не работи тъй, както би трябвало, ако види, че вратата не се затваря добре, че тече отнякъде, че осветлението прекъсва, той сам отива, гледа какъв е проблемът и казва: „Я дай да го поправим това!“
По думите на Станич патриархът се държал като добър стопанин не само в Патриаршията, но и във всеки храм или манастир, който посещавал.
Добре познавали този негов навик в Овчарско-кабларския манастир „Благовещение“, където приел монашество. Дори след избирането си за патриарх той отивал там почти всяко лято за няколко дни почивка.
Преди да се върне в Белград, обикновено викал игумена Георгий „да си уредят сметките“.
— Отче Георгие, ето че прекарах с вас тези няколко дни. Всичко, слава Богу, беше добре. Живях тук, закусвах, обядвах, а всичко това струва пари. Нали тъй?
— Да, тъй е, Ваше Светейшество! — отговарял игуменът, който вече предусещал накъде отива разговорът.
— Но и аз по малко ви помагах. Не е ли тъй, отче Георгие?
— Тъй е, тъй е, Ваше Светейшество, много ни помогнахте, сякаш бяхте дошли тук да работите, а не да си почивате...
Тогава патриархът започвал да изброява:
— Я дай да сверим сметките: поправих ти водосточния улук, прозореца, чешмата, бравата, лозето оправих и подвързах, на обувките подметки сложих...
Игуменът чакал равносметката.
— Отче Георгие, ами че по всичко излиза, че вие трябва и да ми доплатите! — заключавал с усмивка патриархът.
Наставление без унижение
Патриарх Павле не говорел напразно. Понякога включвал и себе си в шеговития укор, за да посочи на някого грешката му, без да го обиди.
Един бохем прекарвал времето си в кафенето „?“ — „Въпросителен знак“, близо до Патриаршията. Щом видел патриарха край резиденцията или съборната църква, пресичал улицата тичешком и искал благословение.
Веднъж със заплитащ се език му казал:
— Ваше Светейшество, ние двамата сме най-добрите хора в тоя Белград!
Патриархът забелязал, че човекът едва се държи на краката си, и отвърнал:
— Истина е, види Бог, само дето като пийнем, за нищо не ставаме!
Самият патриарх не пиел. В разказа тази реплика е представена като начин символично да поеме част от чуждата вина и деликатно да посочи на човека неговата слабост.
Подобен бил подходът му и към предан служител на Патриаршията, когото един от епископите укорил, че не е изпълнил правилно възложена работа. Служителят бил отговорен човек и се опитал да обясни, че е направил всичко както трябва, но владиката не пожелал да го изслуша.
Засегнат от несправедливото обвинение, той отишъл при патриарха и развълнувано разказал случилото се. Павле го изслушал и като имал предвид, че и двамата са ниски на ръст, казал:
— Види Бог, ние, малките хора, сме си такива неудобни!
С тази шега той насочил вниманието на служителя не само към несправедливия укор, но и към силния гняв, който обвинението предизвикало у него.
Шеги за собствения му образ
В тежкото военно време в кабинета на патриарха се провело събрание по особено сложен въпрос. След него Павле решил да се пошегува със себе си:
— Мислехте си вие, че с мен ще ви бъде лесно. Мислите си, че съм немощен, със слабо телосложение... А всъщност лошо ме познавате...
Той станал и донесъл от бюрото си вестник със сръбско име. В него имало фотомонтаж, който го представял като боец супермен с ръчни гранати и автомат „Скорпион“ на пояса.
Показал изображението и с усмивка добавил:
— Вижте как ме виждат другите, а пък вие си мислехте, че съм слаб!
Приблизително по същото време един от най-известните сръбски фоторепортери, Вицан Вицанович, дошъл да го снима за своя вестник. Като атеист той не знаел как точно да се обръща към патриарха. Докато се опитвал да направи желания кадър, казал:
— Ваша Светлост...
Павле веднага отвърнал:
— Щом вече съм светлост, за какво ти е светкавица!?
Любовта към църковното пеене
Патриарх Павле отдавал особено значение на църковното пеене. Според него най-дълбоките и естествени религиозни преживявания се проявяват в храма и на литургията, когато човек се отдава на духовната музика.
Още като момче в родната си Славония Гойко Стойчевич се отличавал с красивия си глас и получил прозвището Певеца. По време на следването си бил секретар на студентския хор при Православния богословски факултет в Белград. След като станал монах, клиросът останал любимото му място в храма.
Като Рашко-призренски епископ той създал своеобразна малка духовна школа на клироса в Призрен — древната сръбска царска столица, където се намирала катедрата му. На всяка утринна и вечерня заставал на певницата, следял пеенето на учениците от Призренската семинария и поправял грешките им. Обичал да застава там и след избирането си за патриарх.
Веднъж по време на богослужение тихо и бащински се обърнал към семинарист, който пеел до него:
— Синко, обърнете малко повече внимание... струва ми се, че не правите това съвсем тъй, както е редно!
Младежът отговорил леко обидено:
— Е, знаете ли, Ваше Светейшество, всяка птичка пее със своя си глас!
— Тъй си е, синко, ама в гората. А тук е Църква! — отвърнал патриархът.
Превод: Редакция „Христоносци“
Библиография: Павел, Патриарх Сербский: «Будем людьми!»: Жизнь и слово Патриарха Павла / Йован Янич; [пер. с сербск. П. Е. и Н. В. Лукиных]. — Москва: Эксмо, 2014. — 512 с.: ил.
