Статутът на УПЦ днес: за какво говорят „говоруни“?
Архимандрит Кирил (Говорун) даде интервю, в което изрази позицията на Фанара относно ситуацията в Украйна. Има смисъл да се изясни, какво представлява тя и в какво се състои нейната неистинност.
Ще анализираме мнението на Говорун на примера на интервюто, което е взел от него монах Андроник и което е публикувано в Youtube канала на Кирил Говорун под заглавие „Беседа с монахом Андроником“.
Обаче, мислите, изказани в това интервю, не са уникални; Говорун ги транслира постоянно в една или друга интерпретация.
Нещо повече, до голяма степен тезите му представляват позицията на Константинополската патриаршия, чийто клирик е понастоящем той. Това означава, че именно тези тезиси Фанарът прокарва в Украйна и именно тази позиция той се опитва да наложи не само на украинските религиозни дейци, но и на всички останали Поместни Църкви. Също така, по наше мнение, позицията на Говорун и Фанара по отношение на УПЦ в момента е в съзвучие с тази на Канцеларията на Президента на Украйна.
Така че нека разгледаме въпроса.
Къде е Евангелието?
Но, преди да започнем да анализираме конкретни тези, нека поговорим за общото впечатление от интервюто. Тук седят двама монаси, единият е интелектуал със светски вид, другият – с дълга благообразна брада, молитвеник, в продължение на един час говорят за църковни дела, за много важни църковни дела, и не само че не споменават думите: Христос, Евангелие, спасение, духовна борба, но дори не засягат тези теми. Те не говорят за справедливост, милосърдие, любов към Бога и ближния.
Няма нищо от това! Има изтънчено ровене в каноните и историческите събития, непохватни опити всичко това да се изтегли за ушите в наше време, да се наложи върху нашите, принципно различни условия на живот на Църквата и да се оправдаят неблаговидните действия на Константинополските йерарси, жонглирайки с каноничните правила и историческите прецеденти. Някой може да възрази, като каже, че въпросът е бил в каноничните аспекти, какво общо имат Христос и любовта към ближния? Но работата е там, че ако отворим Новия Завет и прочетем Апостолските послания, ще видим съвсем различна картина от тази, която видяхме в интервюто.
Апостолите в Съборните послания, а още повече апостол Павел в посланията си до конкретни общности, са се занимавали с не по-малко конфликтни ситуации от настоящата църковна ситуация в Украйна, решавали са не по-малко важни и болезнени въпроси. Но всичко при тях е било пронизано от любов към Бога и ближния, всичко се е отнасяло до спасението на човешките души, до милосърдието, до покаянието, до стремежа към Бога. Но в „Разговора с монаха Андроник“ видяхме съвсем други стремежи: да се разбере кой на кого трябва да принадлежи, кой трябва да заповядва и кой да се подчинява, кой какъв статут има, от кого зависи този статут и т.н.
И най-лошото е, че по този начин разговарят не само монах Андроник и архимандрит Кирил. Много йерарси, духовници и църковни служители действат по същия начин. Те спорят за канонични територии, търсят слава за патриаршията си (в най-добрия случай), а понякога и за себе си лично, като забравят „важните неща на закона – правосъдието, милостта и верността“ (Мат. 23:23).
Кой е виновен за това, което се случва в Украйна?
Ако за престижа на „ Константинополския престол“ е необходимо да се лъже, да се обижда, да се лишава от собственост, да се излагат милиони вярващи в Украйна на атаката на безмилостни радикали, такива деятели не се колебаят да го правят. Нека си спомним какво казаха фанариотите, когато през 2018 г. се включиха в решаването на въпроса за църковното разделение в Украйна. Те казаха, че толкова съжаляват, че разколниците от УПЦ-КП и УАПЦ са извън Църквата, че са решили просто да ги вземат и да ги възсъединят със себе си, а в същото време да си вземат всички православни вероизповедания в Украйна под предлог за връщане на Киевската митрополия от 1686 г.
Но нека да отговорим на въпроса: дали някой е потискал привържениците на УПЦ-КП и УАПЦ в Украйна? Някой изгони ли ги от църквите, които те издигнаха от руините, възстановиха и разкрасиха с труда и средствата си? Някой отнел ли е църковната им собственост? Някой изгонил ли е техните свещеници заедно с техните съпруги и малки деца от църковните домове в селските църкви? Дали някой е пребивал техните енориаши? Заплашвал ги е, сплашвал ги е? Приемал ли е някой закони за забрана на дейността им? Някой ги тормозеше ли и изливаше ли тонове мръсни лъжи по техен адрес в медиите и социалните мрежи? И дали вратата към истинската Христова Църква е била затворена за тях? Не бяха ли посрещнати с отворени обятия, както бащата от евангелската притча чака блудния си син? От какво тогава се ръководеха фанариотите? Не беше ли това желанието да се утвърди върховенството на Константинопол в целия свят? Не е ли желанието да се покаже на всички кой командва и кой управлява? И не беше ли традиционното угодничество на константинополските йерарси спрямо силните в света това, което стана причина за намесата в Украйна?
А фактът, че след намесата на Фанара Украинската Православна Църква е претърпяла всички гореописани бедствия, не представлява интерес за самите фанариоти. Те предпочитат да се ровят в каноните, да извличат от тях своя престиж и изключителност, да оправдават действията си с това, което се е случило преди стотици години при съвсем други исторически условия.
Но както пише апостол Павел, „...Божието слово е живо, деятелно, по-остро от всеки меч остър и от двете страни, пронизва до разделяне душата и духа, ставите и мозъка, и издирва помислите и намеренията на сърцето“ (Евр. 4:12). Християнството – не е безжизнен паметник на самото себе си, не е застинала историческа декорация. Християнството е „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин“ (Матей 28:20), то е това, което е живо и действащо днес, а не в далечното минало.
И днес, до голяма степен благодарение на Фанар, вярващите от УПЦ са подложени на най-реални преследвания, към тях се отнасят несправедливо, унижават ги, изгонват ги, вкарват ги зад решетки, забраняват ги със закон, заплашват ги с разправа. И вместо да се изпълняват Господните заповеди тук и сега, ни казват: „И през еди си кой век е било така...“
Господ каза: „... „И да възлюбиш Господа твоя Бог от цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила“ – това е първата заповед! Втората е подобна на нея: „Да възлюбиш ближния си като себе си". Друга заповед по-голяма от тия няма.“ (Мк. 12: 30-31).
Но вместо да я изпълняваме по отношение на хората, живеещи днес, ни се казва: „Чакайте малко, има такъв канон, такова правило и такъв прецедент“.
И дори самите църковни канони и решения, хора, от рода на Кирил Говорун, ги интерпретират по начин, който е изгоден за тях, а ако нещо не е изгодно, те просто премълчават. А сега, накрая, да преминем към анализа на конкретните тези на Говорун и да покажем защо те всъщност изкривяват смисъла на църковните правила и превръщат каноните в своеобразна форма на фарисейство.
Статут на УПЦ: първа интерпретация
Един от първите въпроси в интервюто беше за статута на УПЦ. Кирил Говорун заяви, че такъв статут изобщо няма, и обясни, че има три тълкувания на статута на УПЦ: „...първото тълкуване е тълкуването, че УПЦ е неразделна част от Руската Православна Църква“.
Говорун каза, че това е интерпретацията на самата Руска Православна Църква, на някои други Поместни Църкви, както и лично на патриарх Кирил и Путин. Споменава се също, че „това тълкуване по някакъв парадоксален начин се споделя и от мнозина в Украйна“, но кого визира под „мнозина“, Говорун не обяснява. Но пък можеше да каже, че тази гледна точка се споделя от украинските власти, които подлагат УПЦ на гонения и забраняват дейността ѝ. Защо не спомене имената на Зеленски, Еленски, Ермак? В края на краищата това е истина. Излиза, че е възможно да се подчертае, че Путин мисли така, но е невъзможно да се подчертае, че Зеленски също мисли така?
Статут на УПЦ: втора интерпретация
По-нататък Говорун каза: „Втората интерпретация е, че УПЦ е независима църква, но независима по такъв начин, че не е нито автономна, нито автокефална.
Всъщност той осмя тази гледна точка, като отбеляза, че тя не се споделя от никого, освен от самата УПЦ, и че в историята просто не е имало такива случаи. Но, първо, в църковните канони не съществува ясна дефиниция за това какво е автокефална църква, по какво се различава автономната църква от нея, какви права имат те и т.н.
В историята на Църквата е имало много случаи, когато различни църковни структури са имали неопределен статут, понятието за Поместна Църква не е било същото като сега, а различните патриаршии са оспорвали този или онзи статут на различни църковни структури.
Например през първото хилядолетие е съществувало мнението, че всяка църковна структура трябва да бъде част от една от петте патриаршии. Нещо като сега е задължително да бъдеш част от някоя призната Поместна Църква. Но са съществували Кипърската, Грузинската и някои други Църкви, които са били самостоятелни. И напротив, имало е времена, когато най-древните Църкви, Йерусалимската, Антиохийската и някои други изобщо са представлявали неголям брой йерарси, които са живеели в Константинопол и са били изцяло зависими от Константинополския патриарх и византийския император, а по-късно и от турския султан. Но никой не се смутил от това и не казал, че са загубили автокефалията си, макар че всъщност е така.
Статут на УПЦ: третата интерпретация
И тогава Говорун изказа най-правилното тълкуване от негова гледна точка: „...има и трето тълкуване, то е по-малко известно, но според мен е най-каноничното“. Това е моментът, в който Константинополската патриаршия предава Киевската Митрополия в състава на Московската патриаршия през 1686 г., а през 2018 г. си я взема обратно. „...ето тази грамота (от 1696 г. – бел. ред.) е отменена през октомври осемнадесетата година, като по този начин е била възстановена Киевската митрополия“, – каза Говорун, сякаш нищо не се е случило.
Той изобщо не се смущаваше, че са минали повече от 300 години, че числеността и състоянието на Киевската митрополия са се променили драстично, че границите са се променили и т.н. Че има канон, който забранява да се променя каноничната територия на епархиите, ако са минали само 30 (не 300, а 30) години. И най-лошото е, че Константинопол е постъпил с милионите вярващи от УПЦ така, сякаш са някакви крепостни, които нямат право на собствено мнение. Сякаш нещо неодушевено са поискали и са си го върнали.
Също така Говорун е добре запознат с факта, че московските пратеници са убедили Патриарха и архиереите в Истанбул да предадат Киевската митрополия на Москва не безвъзмездно, а срещу съвсем конкретна материална награда: 200 златни монети и 120 кожи от собол. И ако всичко трябва да се измерва с исторически документи и други формалности, то нека Фанарът първо да върне 120 кожи от собол на Москва, а след това да започне анулирането на грамотата от 1686 г. Повече за това можете да прочетете в статията „Ще върне ли Константинопол 120 кожи от собол?“. А за тези, които искат да се запознаят подробно със случая с предаването на Киевската митрополия, препоръчваме статията „Вопросната грамота: предавал ли е Константинопол Украинската Църква на Москва“.
Как да приемем разколниците в Църквата?
Друг момент, оставящ неприятен отпечатък, е лекотата, с която Говорун говори за приемането на анатемосани разколници в общение. Това изглежда е толкова незначително обстоятелство, че не си струва да се прави от него голям проблем.
И се получава така, че всичко отново е във властта на Фанара: в продължение на повече от двадесет години не са признати благодатността на тайнствата, включително и на хиротониите на разколниците, така че те са били безблагодатни.
След това през 2018 г. признаха всичко със задна дата, така че обърнете часовника назад и нека Божията благодат се върне и облагороди всичко. Това ли е начинът? Мнозинството православни йерарси и богослови не мислят така. За тях подобни манипулации изглеждат като нещо, което е отвъд не само църковните канони, но и здравия разум.
Ето например какво пише предстоятелят на Албанската Църква, митрополит Анастасий, до патриарх Вартоломей: „Всеправославната Църква признава като основен еклезиологичен принцип, че хиротониите на еретици и схизматици, и особено на низложени и отлъчени, като „тайнства“, извършвани от цялата Църква, са недействителни. Този основен принцип е неразривно свързан с православното учение за Светия Дух и представлява непоклатима основа на апостолската приемственост на православните епископи. Убедени сме, че този принцип не може да бъде пренебрегван“. Но Говорун, подобно на други фанариоти, смята, че това е напълно допустимо. Както се казва, ако не може, но много ти се иска...
И така, след като с лекота изказа тезата, че Киевската митрополия през 2018 г. се е върнала под омофора на турския поданик Вартоломей (Прхондонис) и че безблагодатните разколници са се превърнали в благочестиви с един замах на перото, Говорун пуска следния опус.
Забраната на УПЦ и „самоопределението“
Той твърди, че Фанарът е дал възможност на всички украински вероизповедания да се самоопределят и да решат в какъв статут искат да продължат да съществуват.
„Тук и по-нататък на част от тази митрополия беше дадено правото и възможността да се самоопределят кои искат да бъдат. Те искат да останат в Киевската митрополия на Вселенската патриаршия или искат да имат своя независима църква. И ето, че част от тази митрополия се събра през декември 2018 г. в София Киевска и взе решение, че ние искаме да бъдем автокефална църква“, – каза Ховорун.
По неговото мнение УПЦ-КП и УАПЦ са искали да бъдат независими и тази независимост (автокефалия) скоро им е била предоставена от Фанара. Но УПЦ не е искала независимост и е останала просто епархии на Константинополската патриаршия, според документа за отмяна на Устава от 1686 г. Независимо дали го искат или не, дали го осъзнават или не, те принадлежат на Фанар по волята на Вартоломей. И този очевиден абсурд изобщо не смущава богослова Кирил Говорун.
Още по-цинична е позицията на Говорун по отношение на закона за забрана на УПЦ, приет наскоро от Върховната Рада. Той смята, че, първо, законът няма да проработи.
„Всъщност осъществяването, бих казал, е невъзможно или го отлага все едно за много години напред, защото общността може да обжалва съдебното решение, т.е. съдът трябва да установи принадлежността на общността, а по-нататък общността може да обжалва решението на този съд и жалбата може да стигне чак до Върховния съд на Украйна и дори по-нататък до Европейския съд по правата на човека.“
Фактът, че украинските радикали са приели този закон като команда „фас“ и са започнали да разгромяват общностите на УПЦ с удвоена сила още преди влизането на този закон в сила, Говорун не го интересува особено. Не го интересува и фактът, че по силата на този закон, без никакъв съдебен процес, е възможно да се отнемат от общностите на УПЦ хиляди църкви, които някога са им били дадени за ползване или под наем. Повечето от тях бяха предадени под формата на руини и възстановени с труда на вярващите. Говорун говори за този по същество грабеж спокойно, сякаш става дума за някаква незначителна неприятност.
И второ, Говорун се осмелява да твърди, че УПЦ като цяло се намира в комфортна зона, а законът за забраната просто я подтиква към излизане от тази зона.
„Полезният съставен елемент (на закона за забрана на УПЦ – бел. ред.) се състои в това, да се тласне УПЦ, да се извади от сън, от тази зона на комфорт, за да започне тя истинско сближаване с Вселенското Православие, като най-напред възстановявайки отношенията си с Вселенската патриаршия“, – заяви Говорун.
УПЦ ли се намира в зоната на комфорт?! Нека Говорун да каже тези думи в лицето на пребити свещеници, деца, изгонени от домовете си, журналисти, седящи в следствен арест за защита на УПЦ.
Повтаря ли се историята?
Но това все още не е дъното! Шокиращо е следното изказване на Говорун: „...УПЦ всъщност се оказа в състояние на полусекта, тя няма комуникация със значителен брой Православни Църкви, тя всъщност се изкара извън Вселенското Православие. Тя се е озовала в зона на здрача, така да се каже, каноничен“.
УПЦ се изряза от Православието и се превърна в полусекта! Какво може да бъде по-цинично и измамно! За това, че УПЦ отстоява вярата, за това, че не се огъва пред властта, за това, че пази чистотата на Православието, тя се нарича полусекта?! Ще се засрами ли някога достопочтеният архимандрит на Константинополската патриаршия от тази клевета срещу Църквата?
Когато Христос бил разпънат на кръст, неграмотната тълпа крещяла: „Разпни Го, разпни Го!“, а богословите-фарисеи много аргументирано и логически правилно подложиха под това искане богословския базис. Аналогично е и сега: радикали разгромяват християнските общности в Украйна, управляващите приемат закони за забрана, а интелектуално изтънчени богослови като Говорун много логично обосновават правилността и закономерността на случващото се, изграждайки фалшиви, но толкова удобни оправдания за цялото това беззаконие.
Точно както по времето на Христос фарисеите са манипулирали тълпата с „богословски“ обосновки за разпъването на Галилееца, така и сега Говорун, прикривайки се с религиозни аргументи, обяснява на хората „необходимостта“ и неизбежността на унищожаването на УПЦ.
И точно както по времето на Христос, преследването на съвременната Църква се оправдава с „правилната“ логика... Но зад тази логика се крие същият стремеж да се сломят онези, които не се подчиняват на силните на този свят, за които Христос е Пътят, Истината и Животът.
