Подпалването на църквата на УПЦ, или Отново за „свободните преходи“ в ПЦУ
В края на септември привърженици на ПЦУ подпалиха храм на УПЦ във Волин. Как е свързан този палеж и митът за „свободния преход“ от УПЦ към ПЦУ?
Шок не само заради очевидния палеж на храма и не само защото подобни неща не се вписват в мирогледа на всеки нормален човек, но и защото този опожарен храм е построен от общност, която вече е преживяла трудности.
Факт е, че през 2019 г. представителите на ПЦУ отнеха от вярващите на УПЦ в с. Стари Кошари храма в чест на апостол и евангелист Йоан Богослов. Те я отнеха, символично избирайки за своята постъпка Велика сряда – денят, в който Юда е предал Христа.
Именно поради тази причина смятаме, че сегашният палеж на новата църква не е просто криминално престъпление, а мощен символ на продължаващото преследване, пред което са изправени вярващите от УПЦ.
Няма преследване?
Днес почти постоянно чуваме от устата на противниците на УПЦ, че в Украйна няма преследване на Църквата. Нещо повече, ръководителят на Департамента по вероизповеданията Виктор Еленски неведнъж е заявявал, че нивото на религиозна свобода в Украйна е почти най-високото в Европа.
Въпреки това фактът, че църквата в Стари Кошари е била умишлено опожарена, трябва да бъде червен флаг за всички, които твърдят, че няма преследване на УПЦ.
Религиозната общност, която вече беше загубила един храм, се обедини и успя да построи нов. Изглежда, че всички врагове на Църквата трябва да се успокоят: в крайна сметка те постигнаха целта си, като отнеха храма. Това обаче не е така. Протойерей Андрей Хомич, настоятел на църковната община на УПЦ, съобщи, че заподозреният подпалвач от дълго време е заплашвал свещеника и енориашите. Въпреки че вярващите са предупредили властите и са предоставили доказателства за заплахите, реакция от страна на органите на реда не е имало. В резултат на това църквата на УПЦ в чест на Покрова на Божията майка е била опожарена...
Ето защо смятаме, че този палеж не може да се разглежда като отделен инцидент. Не, той е вплетен в същността на един по-широк проблем: енориашите на УПЦ не могат да смятат, че законите или Конституцията на Украйна се отнасят за тях. Точно както нормите на демокрацията или международното право не се отнасят за тях. И колкото и поддръжниците на УПЦ да твърдят, че вярващите свободно преминават под тяхна юрисдикция, истината е съвсем различна.
Митът за свободното преминаване
Представителите на ПЦУ често твърдят, че вярващите от УПЦ свободно избират да се присъединят към редиците на организацията на Думенко, която получи легализация през 2018 г.
Много често чуваме, че никой не принуждава никого да сменя юрисдикцията си, че всички преходи се основават на изборното право и зависят единствено от желанието на представителите на общността да преминат към ПЦУ.
Виждаме, че се провеждат „събрания“ и „гласувания“, на които групи хора вземат „естествено решение“ да се присъединят към „националната“ църква. След това в медиите се появява информация, че дадена религиозна общност е „изразила желание“ да премине към ПЦУ, най-често без свещеник от УПЦ.
И човек, който не е добре запознат с украинската действителност, може да си помисли, че всичко е така – няма преследване, натиск, заплахи, фалшифициране на документи, а има само демокрация и „воля на общността“. Но събитията в Стари Кошари рисуват друга картина.
Православните християни от това село не са искали да преминат към ПЦУ. От думата „изобщо“. Но да приемем за секунда, че някаква част от общността се е решила на тази стъпка и църквата е била отнета почти законно. Да кажем: „В момента, в който е влязъл в сила законът за църквата, тя е била отнета. Какво виждаме по-нататък?
Другата част, а именно тези, които са отказали да се преместят, са останали верни на своята църква. Те не се поддадоха на външен натиск, не се уплашиха от заплахите и обвиненията, че „служат на Москва“; те просто построиха нова църква.
Представителите на Думенко обаче, осъзнавайки прекрасно, че няма да е възможно да „прехвърлят“ новия храм към ПЦУ (нали тези, които са го построили, не могат изведнъж да поискат да преминат към Сергей Петрович), решиха просто да го изгорят. Какво ни казва това?
Първо, че „преходите“ към ПЦУ не са толкова свободни, колкото ги представят.
Второ, дори ако част от общността на УПЦ реши да не ходи никъде, няма да им бъде позволено да живеят спокойно. Хората ще живеят с постоянни заплахи срещу тях, със страх от нападения и открито насилие.
И точно тези неща ясно показват, че за много общности на УПЦ в Украйна няма истинска свобода на избор – или „преминаваш“, или ще бъдеш изгорен. Няма трети избор.
Ако преходът към ПЦУ беше наистина свободен, нямаше да има нужда от насилие. Виждаме обаче обратното: да останеш в УПЦ в атмосфера на насилие и омраза изисква голяма смелост, тъй като тези, които избират това решение, не биват оставени на спокойствие.
Заключения
За какъв вид „свободни преходи“ можем да говорим в този случай? Възможно ли е да наречем „свободно“ решението на човек, на когото пречупват пръстите с лост (както по време на превземането на църквата на УПЦ в Юрковци), или когато чупят краката на човек (както по време на превземането на църквата на УПЦ в Носовка), или когато му чупят носа (както на свещеник на УПЦ в Тулчинска епархия), или когато му прерязват изцяло гърлото (както на свещеник на УПЦ във Виница)?
Възможно ли е да се говори за „свободен преход“ на общността на УПЦ към ПЦУ, ако за осъществяването на тази „свобода“ се използват лостове, чукове, ъглошлайфове и тарани, а когато дори след загубата на един храм общността реши да остане в УПЦ и да построи нов, просто го опожаряват? В какво точно се проявява „свободата“ тук? Ще отговорим на този въпрос.
„Свободата“ тук се изразява в това, че на едни е позволено всичко, а на други – нищо. Че едни хора в Украйна са граждани, а други са хора втора категория.Тя се изразява в това, че хората, които наричат себе си християни, но които превземат и палят храмове, те напълно свободно се отказват от Христа.
