Под маската на единството: към какво ни призовава ПЦУ?
„Светият синод“ на ПЦУ призова православните украинци да се обединят около „Киевския престол“. Какво се крие зад тези призиви и доколко те могат да се смятат за искрени?
На 14 юли 2024 г. „Светият синод“ на ПЦУ публикува призив, в който призовава всички православни християни в Украйна да се „обединят около Киевския престол“.
По този начин „синодалите“ написаха, че ПЦУ е „готова за диалог“ с онези, които остават „под властта на Московската патриаршия“, и че за съществуващите религиозни проблеми в нашата страна е виновен „врагът“, който прави всичко възможно, за да има „разделение“ сред вярващите в Украйна. Но така ли е? И какво всъщност ни предлага ПЦУ?
Кой е виновен за разделението на Украйна?
В първото изречение на призива на „синода“ се казва, че „осъзнавайки влиянието и значението на Православната Църква за нашия народ, врагът е направил и продължава да прави всичко, за да поддържа църковните разделения, да държи поне част от нашите братя и сестри под своето религиозно управление, в хомота на нечестивото учение на "руския свят".
Всъщност „синодалите“ на ПЦУ както винаги лъжат. Защото народът на Украйна е разделен по религиозен признак не от врага (в образа на РПЦ, доколкото разбрахме от по-нататъшния текст), а директно от представителите на Думенко. Как? Чрез завземане на църкви, избиване на вярващи, постоянни обиди и унижения на УПЦ. Адептите на ПЦУ не наричат нашата Църква по друг начин освен „Московска“. Това не е ли разделение?
Дори в това „Обръщение на Светия Синод“ върху вярващите от УПЦ се излива още една порция мръсотия – наричат ги привърженици на „религиозното езичество“ и последователи на „нечестивото учение на руския свят“. В същото време твърденията на думенковци са не само необосновани, но и трябва да се квалифицират като подбуждане към религиозна омраза.
ПЦУ пише, че „след като осъди това учение като противоречащо на Евангелието и Православието, което има еретически корени и ражда зли смъртоносни плодове, нашата Поместна Църква отново и отново призовава всички православни християни в Украйна да се обединят около Киевския престол“.
Първо, вече писахме, че в действителност не е имало никакво „съборно осъждане“ на учението на „руския свят“.
Второ, да призовават към единство около Киевския престол могат не само тези, които имат всички канонични права да го правят, но и тези, които със собствения си пример показват желание да обединят някого. Както вече казахме по-горе, ПЦУ не е способен на това. Очевидно е, че насилието и агресията по никакъв начин не допринасят дори за хипотетично единство. Напротив, те създават атмосфера на враждебност и омраза, която не само противоречи на основните християнски ценности, но и посочва истинския виновник за разделението.
Празни църкви на ПЦУ или как това е свързано с Москва?
„Отворени сме за диалог и общуване с онези, които досега остават под властта на Московската патриаршия, и желаем да им помогнем да преодолеят фалшивия страх от властта на кървавата Москва“, твърдят „синодалите“ от структурата на Думенко.
Ние с вас знаем за „диалога и общуването“ от страна на поддръжниците на ПЦУ от първа ръка. За тях и първото, и второто са възможни само ако имат в ръцете си лост и ъглошлайф.
От друга страна, наистина ли думенковци вярват, че епископите, свещениците и вярващите от УПЦ остават в Христовата Църква само заради „страха от Москва“? Може би. Но как тогава да си обясним факта, че обикновените хора, които наричат себе си православни и гласуват за „преминаването“ на една религиозна общност от УПЦ към ПЦУ, след това не ходят в църквите, отнети от каноничната Църква? Дали и те имат „страх от Москва“, или може би нежеланието им да се занимават със структурата на Думенко има други причини? Например духовна празнота, прекомерна политизация, „симфония“ с властта... Това означава, че по същите причини вярващите от УПЦ не искат да отидат в ПЦУ. Москва няма нищо общо с това.
Още повече че някои наистина напускат. Защо? В търсене на една „истинска“ и „отворена“ за диалог Църква. Например авторът на тази статия познава лично няколко свещеници, които се преместиха в ПЦУ, за да се отърват от тиранията на управляващия ги епископ в УПЦ. Те бяха сигурни, че с Думенко им се гарантира „диалог“ и „откритост“ от страна на „епископата“ и че няма да има „беззаконие“ спрямо тях. Реалността, с която се сблъскват в ПЦУ, обаче далеч не е толкова розова, колкото е изглеждала, преди да отидат там. Защото зад красивите думи за единство и свобода се крият много проблеми, които са далеч от идеалите за диалог и взаимно разбирателство, декларирани от ПЦУ.
За „диалога“ в ПЦУ на примера на една епархия
Както показва практиката, в структурата на Думенко цари беззаконие от страна на епископите, а свещениците са лишени от реални права и положението им често е по-лошо, отколкото е било в УПЦ. Пример за това е случаят в Черкаска епархия, където „епископът“ на ПЦУ изгони клирика Максим Лихолат от енорията му, без да посочи никакви причини. Тази ситуация предизвиква вълна от възмущение сред вярващите и „ свещенослужителите“, което се потвърждава от многобройните коментари и реакции във Facebook.
Цитатите, показващи реакцията на привържениците на ПЦУ на антиканоничните беззакония в Черкаска епархия, ярко илюстрират атмосферата, царяща в тази структура (ще цитираме само някои от изказванията на потребителите):
• „Изобщо не е изненадващо, че това се случи, това не е първият случай, може би това вече е система“.
• „Много е тъжно, че такива неща се случват в нашата Църква... Образовани, както и достойни хора са малко."
• „Фелдмаршал Жуков казваше: „Жените ще родят още“. И какво имаме ние? Епископите все още ръкополагат свещеници? Не идва ли оттук изгарянето и изхвърлянето на свещеника извън църковната ограда?“
• „Изобщо не се учудвам. Така беше и с мен, като регент и професионален музикант, ме „помолиха“ от катедралата без обяснение след 6 години вярна, честна и безкористна служба. Това ме депресира, но оцелях... След това ме очакваха още много открития и сътресения. Но мога да заявя следното. Ако някой е бил отстранен/изключен и т.н. от владиката на Черкаската епархия – той е на прав път!“.
• „Сега да бъдеш извън държавата или да бъдеш забранен (в ПЦУ) е знак за качество“.
• „Няма какво да се чака. ПЦУ вече е РПЦ 2.0. Само тези, които са слепи или са бити по главата, не могат да го видят“.
• „Навремето, ако не се лъжа, патриарх Филарет все още някак си държеше своите „подопечни“ в юмрук. Сега всички са на все едно... Към кого да се обърнем, кой може да обуздае конкретния архиерей? Епифаний? Той има ли нужда от това? Той си е същият. Ако хората надигнат глава, тогава щеше да има нещо. Но...“.
• „Колко жалко, че това се случва в църква, която тъкмо започва своето възраждане. Имаше големи надежди, че тя ще бъде по-добра от РПЦ“.
• „Вярващите трябва да говорят за това, то не бива да се премълчава. Социалните мрежи също имат сила. Често попадам на постовете на Евстратий Зоря, там задават въпроси, дори не много приятни“, “Той (Евстратий Зоря – бел. ред.) ме е блокирал. Това е за „диалог“ и „откритост““.
От тези и други изявления става ясно, че в ПЦУ има сериозни вътрешни проблеми, които изискват сериозно внимание. Затова, преди да призовават някого към „единение“, представителите на Думенко трябва да се научат поне да не се „ядат“ един друг. Особено след като случаи като този в Черкаси не са изолирани и отразяват вътрешния живот на ПЦУ.
Етика в разбирането на „епископата“ на Думенко
Но особен интерес представлява един коментар, чийто автор пише, че „в името на максималната справедливост, в други епархии са ударили дъното, дори там, където митрополитът се смята за интелектуал. С помощта на силовите структури влизат в телефона и личната кореспонденция я превръщат в обект на обсъждане на епархийското събрание“.
От морална, правна и всякаква гледна точка описаните в цитата факти повдигат сериозни въпроси. В края на краищата, ако един „епископ“ използва силовите структури, за да контролира своите „свещеници“, що за „църква“ е това? Като премълчаваме факта, че използването на силовите структури за достъп до личните телефони и кореспонденция вече е грубо нарушение на правото на личен живот, а използването на подобни методи противоречи на елементарни етични норми. Трябва да се съгласите, че това е толкова грубо нарушение на всичко, за което учи Евангелието, че след това е невъзможно да се счита структурата на Думенко за Църква. А има и други примери – от подкупване на чиновници и схеми с поземлени имоти до търговия с „хуманитарна помощ“ и аморално поведение.
В резултат на това виждаме, че ПЦУ се опитва да демонстрира единството на своята структура, към което призовава УПЦ, но всъщност тази демонстрация прикрива истинския произвол, когато всеки е сам за себе си. Поведението на много от „йерарсите“ на тази структура прилича на поведението на паяци в буркан, чиято основна задача е да оцелеят. За какъв вид „единство“ можем да говорим?
Освен това ПЦУ отново иска да обозначи проблема на Украйна във вид на „руски свят“. Те казват, че ще победим „руския свят“ и ще живеем по-добре от всички останали. В същото време се премълчават истинските проблеми – корупцията, беззаконието на чиновниците, сривът на икономиката и обществото.
Нещо повече, обвинявайки „врага“, че разделя Украйна, самата ПЦУ играе не по-малка роля в многото процеси, които разделят украинците.
Също така без преувеличение може да се каже, че много често, наблюдавайки поведението на поддръжниците на Думенко, човек си дава сметка, че няма работа с християни. Ето защо следващият път, когато „синодът“ на ПЦУ иска да обвини някого в религиозно езичество и разделяне на украинското общество, трябва да започне от себе си.
А на нашите свещеници, които гледат през „отворената врата“ на ПЦУ, искаме да кажем, че зад нея се крият само насилие, произвол и лицемерие. Там очевидно не разчитат на диалог.
