О. Дойчев: Христос не е „вариант“, нито „мир между религиите“, а Истината
Свети Григорий Богослов и свети Флавиан – това са Константинополските патриарси, които винаги трябва да следваме, каквото и да се чува днес
Всички се причастяваме с Тялото и Кръвта на Спасителя и се разсейваме… пребивавайки в ‘лъчезарна пустота’“, написа отец Владимир Дойчев във Facebook. Повод за думите му бе речта на Константинополския патриарх Вартоломей на срещата на Световния съвет на религиите за мир („Противоречия и предпоставки за междурелигиозния диалог“), в която бе представена концепцията за „Общ свещен мироглед“ и прозвуча твърдението: „…В центъра стои самото Свещено… като Бог, Аллах, Брахман или като Лъчезарната пустота“. По-късно, в проповедта си в столичния храм „Въведение Богородично“ в район „Дружба“, отецът отново говори за това изказване.
През тая седмица взаимно, как да кажа, отричащи се личности – от самото средоточие на Църквата и от цвета на езичеството – ни изпратиха едно и също послание. И то е, че всички религии са нещо, което има общ дълбок духовен корен. Имат една и съща духовна същност, но се различават по някои свои детайли.
И всички те имат за цел да направят човека добър. И всички те трябва да бъдат използвани, за да може да има мир по света. И нещо повече – има някакви хора, които са посветени в тази дълбока духовна същност, за които ние още не сме се запознали с тях, или тепърва се изгражда религията на бъдещето, която ще бъде основана на тази дълбока духовна същност, стояща в началото на всички религии.
Така ли учеха апостолите? Така ли казваха? Това е изключително важен въпрос, още повече, че това се чува не просто от някое гуру, дошло да направи турне в нашата злощастна България, където гастролират всякакви актьори – духовни, политически, финансови и всякакви други – а и от самите църковни хора.
Ние знаем от свети апостол Йоан нещо съвсем различно. Ние вярваме по съвсем различен начин. През вековете Църквата е знаела нещо съвсем друго – че „който отрича Сина, няма и Отца“ (1 Йоан. 2:23). Ние знаем, че Христос ни казва: „Аз и Отец едно сме“ (Йоан. 10:30). Ние знаем, че Христос ни казва: „Аз съм пътят, истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Йоан. 14:6).
Ние вярваме в Христос като единствената възможност за спасение. Ние вярваме, че нито едно наше добро – колкото и прекрасни да сме, колкото и положително да мислим, колкото и благотворителни да сме, колкото и да сме наситени с любов и цветя, и да посрещаме с положителна усмивка всяка сутрин, и със сантиментален поглед всяка вечер да изпращаме – не може да ни заведе в Царството Божие.
Ние вярваме, че човек се спасява само чрез Христос – Изпратения от Отца, Едносъщния Нему Син, Който прие плът, за да извърши делото на нашето изкупление. Ние не вярваме в религиите. Православните християни не вярваме, че съществуват „религии“. Ние вярваме в Божието откровение. Ние вярваме в дохождането на Сина Божий в плът.
Преди време един друг духовен водач на друга религия беше казал на евреите: „Ние вярваме, че Христос е дошъл, вие Го чакате за втори път, ние Го чакаме да дойде за първи път. Какво толкова ни дели?“ А всъщност "какво толкова" е Кръстът Господен, Възкресението, цялото Евангелие, благовестието, очаквано от човешкия род, и достъпът до Царството Небесно. Царството Небесно не е за „добрите“.
Ако някой досега си е мислил, че добрите хора се спасяват – това не е вярно. Спасяват се онези, които са приели Христос. Както казва самият Той: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен; а който не повярва, ще бъде осъден.“ (Марк 16:16).
Тоест не е просто да се кръсти човек, а да извърши дела на вяра, чрез които да се спаси. Нещо повече – ние не вярваме, че човек най-после, след смъртта си, ще бъде заведен в някакъв курорт, който далеч надминава гръцките и турските курорти. Не вярваме в това.
Ние вярваме, че човек трябва да стане съсъд на Божията благодат. Трябва да приеме Светия Дух и да се уподоби на Бога. Да се обожи. Това е целта на човешкия живот, а не просто някакъв „курорт“. Трябва да се уподоби на конкретния Бог, а не на някакво безлично същество, на което служат религиите и от което очакват мир – както добре казва пророкът: „Мир, мир! – а мир няма“ (Иерем. 6:14).
Защото те не се каят за гнусните си дела. И от всички гнусни дела най-гнусно е това, което поставя под съмнение самата същност на нашето спасение – единствеността като възможност на нашия Христос.
И ние изобщо не можем да приемем, братя и сестри, това, което казват другите религии. Казвате: „Ама какво искате? Те Го приемат.“ Да, но Го приемат като добър учител, като пророк. Но добре знаем, че ако Този, за Когото говорим, е просто пророк или човек, а не Син Божий, Той е най-големият измамник в историята на човешкото съществуване, защото Себе Си Бог прави, както казват юдеите. Защото ние сега се уповаваме на Него като на Бог. И добре правим, защото Той наистина е такъв.
И ние не можем да допуснем Вседържителят да бъде поставян под съмнение вътре в самата Му Църква като Този, Който е източникът на абсолютната истина и на спасението чрез Него.
Но в подобни приказки, затова се спирам на тях, има нещо още по-важно – че никой не би искал да се занимава с религия, която е просто една възможност сред много възможности. Никой не би искал да се занимава с духовност, която не е Абсолютна истина.
За какво му е на някой човек да идва, да се упражнява, да се моли, да се кае, да живее така, както са живели светите, когато има начин „по хипарски“ човек да придобие бъдещия век? Когато има лесен начин – само с усмивка – това да стане, без да изправиш себе си, без да се покаеш, без да призовеш Божията благодат и да станеш съсъд?
Ама как така?
Разбира се, че няма една духовна същност, която да е предобраз на всички религии. Но едновременно с това има един проблем, който е предобраз на всички проблеми, включително и в нашата страна, и в света. И това е маргинализирането на понятието Истина. Превръщането ѝ във фарс, в гротеска, в шега, във вариант. Няма Истина.
„Що е истина?“ – казва Пилат Понтийски, пророчествувайки за съвременния човек. „Що е истина? Какво значение има истината?“ Когато няма Истина, нещата стоят по съвсем различен начин. От една страна, политиците се държат лошо с нас, крадат, а от друга страна, те си имат своя собствена „истина“. Ние сме нищожества, те са „те“. И е нормално те да крадат от нас, защото е нормално хитрият да краде от глупака.
Ето ви „истина“. Защо пък да не е вярно?
Можем ли да предадем на децата си абстрактността за духовния живот, казвайки: „Няма значение кой какъв е и в какво вярва – важното е да не се бием, да няма войни.“ Но войни ще има, защото там, където има страсти, винаги ще има войни. И няма да има мир. Никога няма да има мир там, където го няма Христос.
Отец Серафим Алексиев – сигурно сте чели „Нашата вяра, надежда и любов“ – има една глава за блаженството „Блажени миротворците“. Там той казва, че светът не познава истински мир, защото не познава Христовия мир, а познава само примирие.
Нямате представа колко ужасни проблеми му е създало това изречение – че светът не познава мир, а само примирие. И колко проблеми е имало, включително в църковното ръководство, което накрая допуснало в църковен вестник да излезе обяснение защо светият отец Серафим си позволява да пише такива неща.
И обяснението било, че това е вярно до идването на буржоазното общество, но с идването на социализма вече станало по съвсем различен начин. Много пъти отец Серафим е бил принуждаван да промени тези пасажи в „Нашата надежда“, да ги махне, защото „най-после е настъпил хилядолетният мир с идването на комунизма“.
Но ние сами видяхме, че това не е вярно. По същия начин и нео-комунизмът няма да доведе до никакъв мир. Нито ще разкъса Църквата, нито ще я обезличи, нито ще я превърне в двигател на някакъв турбо-икуменизъм или фолк-икуменизъм, на някакво религиозно разпищолване, което да отрече думите на апостолите и трудовете на светите отци.
Да кажем – на Константинополските патриарси, на свети Григорий Богослов, който с такава ревност се сражавал с отричането на божеството на нашия Спасител, или на свети Флавиан Константинополски, който бил пребит заради правилното изповядване на Христос.
Тези Константинополски патриарси ние винаги трябва да слушаме. Каквото ще да се чува – ние имаме тези Константинополски патриарси.
Имаме светците, имаме апостолите, имаме свети апостол Матия, имаме свети апостол Йоан, които ни научиха да вярваме в нашия Преславен Христос като наш Бъдещ век.
Разберете – всичко това казах, за да казваме на децата, че Христос е Истината. Да им казваме, да изповядваме, че Той е благ и че Той ни търси, когато ние не Го търсихме. И че да отречеш божеството Му – в Църквата или извън нея – не е нещо модерно, нито е нещо прогресивно, а е обикновена духовна простащина.
Бог да ни пази от нея. Божията сила да е с нас. И слава Богу за всичко.
Както писа СПЖ на 29 юли патрирах Вартоломей призова за общ свещен мироглед и световен алианс на съвестта, казвайки че "в центъра стои самото Свещено – върховната реалност, която се изразява по различни начини – като Бог, Аллах, Брахман или Лъчезарна пустота".
