Митр. Лука Запорожки: Разкол или единство: накъде ни води Константинопол?
Като въведение към една проблемна за нас тема бих искал да ви напомня, че още в етапа на подготовката за „Критския събор от 2016 г.“ между Православните църкви беше одобрено фундаментално решение, че автокефален статут може да бъде предоставен само със съгласието на всички Поместни православни църкви. Тази позиция беше постигната на една от срещите в Шамбези и беше възприета с одобрение, тъй като възпрепятстваше развитието на различни видове разколнически движения. Обаче, по искане на Константинополския патриарх въпросът за автокефалията беше свален от дневния ред. След съвещанието на десет Поместни православни църкви в Крит, той окончателно беше изключен от обсъждането, а постигнатите по-рано договорености бяха анулирани. Впоследствие патриарх Вартоломей заяви правото си еднолично да дава автокефалия, въпреки липсата на такова правомощие в каноните на Църквата.
Претенции за особени права и привилегии от страна на Константинопол е имало и по-рано, но днес те са изразени в по-радикална форма. Стига се до там, че някои настойчиво изискват патриарх Вартоломей да бъде наричан не „пръв сред равни“, а „пръв без равен“, което няма основание нито в свещените канони, нито в църковното Предание. Разрастването на тези тенденции предизвика безпокойство в семейството на Православните църкви. Още през 2013 г. Светият синод на Руската православна църква прие документа „Позиция на Московската патриаршия по въпроса за първенството във Вселенската църква“, в който се подчертава, че глава на Църквата е Христос, а не който и да е патриарх. Тази позиция е потвърдена и богословски обоснована на иконографско и каноническо ниво.
Въпреки това Константинополската патриаршия продължи своя курс на узурпиране на изключителни правомощия. Особено тежко нарушение на каноничния ред е нейното нахлуване на територията на Украинската православна църква, което доведе до поредното сериозно предизвикателство и криза във Вселенското православие.
Тази криза се проявява в разногласия относно това, как трябва да се възприема понятието „вселенскост“, какво трябва да бъде първенството и съборността и как църковното устройство се съотнася с евангелските принципи.
В настоящата ситуация може непредубедено да се проследи влиянието на политическите сили. Историята на Църквата често е била белязана от подобни намеси. Тенденцията за разрив между гръцката и славянската традиции на православието, особено между Константинопол и Руската православна църква, е съвсем очевидна. Такъв обрат на събитията би могъл да повтори трагичния разкол от 1054 г. и би бил насочен към отслабване на Христовата църква, която остава единствената сила, способна да даде морална оценка на кипящия нецърковен свят.
Настоящият Константинополски патриарх, който претендира за специален статут в православния свят въз основа на изкривено тълкуване на каноничните норми и историческата практика и желанието да бъде участник в международните политически игри, подобно на своя „събрат“ папата, за съжаление през последните години се превърна в инструмент за геополитическа манипулация, което доведе до дълбока криза в семейството на Поместните църкви. Основният катализатор на раздора беше намесата му в украинския църковен въпрос, но деструктивната дейност на патриарх Вартоломей не се изчерпва само с този аспект.
„Тържество на Православието“ в обкръжението на схизматици
В първата неделя на Светата Четиридесетница (Великия пост) 2025 г. представители на „ПЦУ“ бяха поканени в Истанбул за празника Тържество на Православието („Неделя Православна“). Тази стъпка символизира не желанието за единство в православния свят, а, напротив, по-нататъшното легализиране на разкола. По същество Фенер просто се подигра със същността на празника.
Създадена на базата на непризнати църковни групи и зависими структури, „ПЦУ“ представлява не само отклонение от църковните канони, но и изкривяване на основите на християнското учение. Този проект, който е под патронажа на далечни от православието глобалистки кръгове на световния елит, е чужд на Православието и се използва като инструмент за политическо влияние, насочено към разединение на православните в Украйна и подкопаване на духовните основи на украинското общество. В бъдеще този механизъм може да се използва за отслабване на други Поместни църкви, които не признават изкривеното разбиране на Фенер за неговото първенство.
Трябва да се отбележи, че създаването на „ПЦУ” е резултат от политически процеси, а не на искрено духовно искане на обществото. Появата му е инициирана от външни сили, преследващи целта да отслабят влиянието на каноничната Украинска православна църква и да използват религиозния фактор за политически цели. Зад риториката за „единство” и „автокефалия” стои проблемът за църковното разделение, което противоречи на вековните усилия на Църквата да запази своята цялост и единство. Така ПЦУ е организация, създадена в интерес на политически сили, а не за духовно спасение на вярващите.
Разбирайки това, много Поместни църкви за пореден път не изпратиха свои представители на „тържеството“, което беше много скромно и отново подчерта изолацията на фанариотите.
Вместо диалог патриарх Вартоломей предпочете да утвърди курса си за налагане на нова съмнителна от еклисиологична гледна точка структура. В светлината на продължаващата изолация на Константинопол това „мероприятие“ показва, че политиката на патриарх Вартоломей не е насочена към единство, а към утвърждаване на неговото „първенство без равен“, което води до задълбочаване на разделенията в православния свят. Така самият празник, исторически свързан с победата на Христовата истина над ересите и разколите, беше използван за демонстриране на подкрепа за структура, призната от мнозинството Поместни църкви за неканонична.
Фенер не възнамерява да преразгледа позицията си
Анализът на изявленията и действията на Константинопол ясно показва, че никой там не се интересува от намирането на компромис. Предстоятелят на Фенер последователно игнорира призивите на Поместните църкви за съборно обсъждане на този проблем, демонстрирайки нежелание да вземе предвид тяхното мнение. В същото време остават незабелязани многобройните свидетелства за вътрешни разделения в самата „ПЦУ“, потвърждаващи нейната неканоничност. Освен това Константинопол си затваря очите за масовите рейдерски завладявания на храмове на УПЦ, случаите на насилие срещу свещеници и енориаши от представители на „ПЦУ“ заедно с агресивно настроени радикали и представители на местната власт, а също така оправдава преследването и арестите на йерарси и свещеници на Украинската православна църква. На международните платформи ръководителят на Фенер и неговите представители активно прокарват тезата, че решението от 2018 г. няма алтернатива, игнорирайки протестите на православното мнозинство. Докато значителна част от Поместните църкви не признават „ПЦУ“ и очакват стъпки към помирение, патриарх Вартоломей и неговото обкръжение насочват усилията си към сближаване с Римокатолическата църква и към активна икуменическа дейност. Тази позиция само задълбочава съществуващата криза, като продължава да разцепва православното единство и създава нови предизвикателства пред световното православие.
Политическата позиция на Фенер в Украйна
Действията на патриарх Вартоломей не са резултат от свободното волеизявление на православните вярващи, а част от мащабен геополитически проект. Това поставя под съмнение искреността на неговите изказвания за загриженост за църковното единство и показва зависимостта на Константинопол от външни политически играчи, което ясно личи в поведението и изявленията на „ПЦУ“.
Въпреки че „ПЦУ“, подобно на Фенер, декларира желанието си за „обединение“ и „духовно спасение“ на украинците, на практика това само задълбочава разделението в украинското общество. Вместо да разрешава религиозните въпроси в рамките на каноните, тази структура допринася за по-нататъшното разделение на вярващите, които, изповядвайки една и съща традиция, се оказват противопоставени един на друг. Така създаването на „ПЦУ“ стана не само причина за църковен разкол, но и фактор, задълбочаващ социалните противоречия и допринасящ за нетърпимост към онези, които не поддържат нейната идеологическа линия. Подобно поведение наблюдаваме и сред представителите на разцеплението в Молдова и Черна гора.
Подкрепата на "ПЦУ" от управляващия политически елит демонстрира откровена политическа пресметливост.
Многократните изявления на представители на такива политически парламентарни партии като „Слуга на народа“, „Европейска солидарност“, „Глас“ за „защита на човешките права“, „националната сигурност“, в действителност пренебрегват основните свободи на гражданите, включително правото на свободно изповядване на вярата, което противоречи на основните международни документи за правата на човека, доклади и официални изявления на представители на международни организации.
Вместо да насърчава помирението и единството, религиозният фактор се използва като инструмент за увеличаване на разделението в обществото. Предприетите мерки за насилствено прехвърляне на украинци в „ПЦУ“ надхвърлят границите на демократичните норми – физическото и наказателно преследване на духовници и енориаши по никакъв начин не са съвместими с принципите на либералните ценности, декларирани от много от партньорите на Украйна, включително Фенер, който активно и открито подкрепя подобни действия.
Истинската църква не може да бъде инструмент в ръцете на политиците. Присъединилите се към „ПЦУ“ стават жертви на идеологическа манипулация и подмяна на духовни понятия. На тях им натрапват да приемат изкривена представа за вярата, каноните и историята на Църквата, като по този начин откъсват от вековното православно наследство. За разлика от политизираните религиозни структури, истинската Църква остава независима от външен натиск и служи изключително на Бог и своите вярващи. Не може да се каже същото за действията на „ПЦУ“ и Фенер.
Формиране на "алтернативна система от православни структури"
Прецедентът със създаването на „ПЦУ” вече вдъхнови Константинопол да подкрепи други разколнически групи. По-специално се работи активно за легализиране на подобна структура в Черна гора, въпреки протестите на Сръбската православна църква. Подобни сценарии могат да се развият и в други региони, като Молдова, България, Абхазия и Атон, където се наблюдава напрежение между привърженици и противници на Фенер. Нещо повече, Константинопол може да инициира появата на паралелни църковни структури и на други места, където прецени, че е възможно да засили влиянието си.
Гръцката страна продължава да прави опити да засили влиянието на Константинополския патриарх в православния свят, като на практика му осигурява ролята на върховен арбитър по междуцърковни въпроси. Така се предлага да се създаде постоянен синод във Фенер, в работата на който да участват представители на различни поместни църкви, включително диаспорни общности. Поредната инициатива уж е насочена към развитие на междуправославния диалог, особено в областта на признаването и предоставянето на автокефалия, но в действителност е още една стъпка към утвърждаването на източния папизъм.
Подобна стъпка може да доведе до формирането на нова църковна структура, която ще играе решаваща роля в определянето на общоцърковната политика. Всъщност става дума за създаването на „синод на синодите“ – орган, който под ръководството на патриарх Вартоломей ще може да влияе на вътрешните процеси в другите Православни църкви, включително по въпросите на тяхната независимост и юрисдикция.
Сигурен съм, че подобен механизъм на управление може да предизвика противоречива реакция сред другите православни центрове, особено тези, които традиционно защитават принципа на съборността и равнопоставеността на Църквите. Опитите на Константинопол да се утвърди като водеща фактор предизвикаха спорове в миналото, и новата инициатива вероятно само ще увеличи съществуващото напрежение. В тази връзка възниква въпросът дали предложеният синод ще стане ефективна платформа за диалог или още един инструмент за централизация на властта, аз лично се съмнявам в първия вариант.
Подкрепа за нови църковни конфликти
Политиката на намеса на Константинопол в делата на другите Поместни църкви става все по-агресивна, допринасяйки за разединението на православния свят. Един от ярките примери е експанзията на Румънската патриаршия в каноничната територия на Руската православна църква, което става с мълчаливото одобрение и подкрепа на Фенер, на фона на откритото одобрение на проевропейските власти на Молдова. Подобно е положението и в Естония. В Африка продължава конфликтът между Александрийската и Московската патриаршия, където Константинопол играе не помирителна, а дестабилизираща роля, подкопавайки установените структури на църковно управление. В същото време се извършва активна работа за укрепване на позициите на Фенер в Западна Европа, където той се стреми да поеме контрола над всички православни енории, действащи извън неговата юрисдикция. Освен това в редица православни страни Константинопол оказва натиск върху автономните църковни структури, опитвайки се да наложи присъствието си в противоречие с традицията и историческите канони. В резултат на това подобна стратегия не само задълбочава съществуващите противоречия, но и формира нови линии на разделение в световното православие, което неизбежно води до по-нататъшна дестабилизация на конфесионалното пространство. Ярък пример за това е, че след посещението на патриарх Вартоломей в балтийските страни отношението на ръководството на последните стана рязко негативно към структурите на Руската православна църква.
Заключение
За да се противодейства на тези разрушителни процеси, е необходимо да се предприемат комплексни мерки, насочени към защита на каноничния ред, укрепване на съборния принцип на управление на Църквата и противодействие на едностранните решения на Константинополския престол, които застрашават православното единство. На първо място е необходимо да се инициира общоцърковно обсъждане на този проблем на ниво Събор или Всеправославно съвещание. Само съборното, съвместно разглеждане на кризата, възникнала в резултат на действията на Фенер, може да доведе до изработването на справедливо и канонично издържано решение, което да вземе предвид позициите на всички Поместни църкви и да допринесе за преодоляване на съществуващото разделение.
Предвид съществуващите трудности предлагам да се разгледа въпросът за развитието на църковната совалкова дипломация, която позволява ефективно разрешаване на конфликти, особено когато преките преговори между страните са невъзможни. Защото посредникът помага за преодоляване на различията, като предава аргументите и предложенията и по този начин създава основата за компромис. Този метод помага и за намаляване на напрежението. В ситуации, когато страните не могат да постигнат споразумение сами, дипломатическата работа на посредника помага да се смекчи ситуацията и да се намери общ език, който може да стане основа за по-нататъшно уреждане. Постепенно чрез такива преговори, се надявам, че ще бъде възможно да се сближат позициите на страните в конфликта. Посредникът не само ще може да предава съобщения, но и да създава атмосфера на доверие, убеждавайки страните, че компромисът е възможен и изгоден за всички.
Освен това совалковата дипломация осигурява необходимата гъвкавост в преговорите. За разлика от официалните срещи, където всяко изявление може да има сериозни последствия, работата чрез посредник позволява свободно обсъждане на възможните решения, тестване на идеи и намиране на най-добрия път към споразумение. Можем да наблюдаваме реалните положителни плодове на този метод както в световната, така и в църковната история.
Разработването и документалното потвърждение на обща канонична позиция на онези Поместни църкви, които не признават „ПЦУ“, трябва да стане една от най-важните стъпки. Подобно съгласувано решение ще даде възможност прецизно да се зафиксира традиционното православно разбиране за църковна йерархия и териториална юрисдикция, което ще бъде не само отговор на настоящата криза, но и защитен механизъм срещу евентуални подобни прецеденти в бъдеще. Този документ трябва да подчертае неприемливостта на едностранната намеса в делата на други Поместни църкви и да служи като официално свидетелство срещу неканоничните действия на Константинополската патриаршия.
Изключително важно е и засилването на информационното противодействие на политизирането на църковния живот, което през последните години се превърна в инструмент за натиск върху каноничните Църкви. Пропагандните наративи, изкуствено създадени за оправдаване на решенията на Константинопол, често имат разрушителен ефект върху съзнанието на вярващите и духовенството, пораждайки вътрешни конфликти и разединение. Ето защо е необходимо системно да се разобличават изкривяванията, подмяната на богословските понятия и опитите за пригодяване на православното учение към политическата ситуация. Това изисква разработването на мощна междуправославна многоезична информационна платформа, способна не само да реагира своевременно на възникващите предизвикателства, но и да формира стабилен богословски и каноничен дискурс, който защитава църковното учение от външен натиск. Да се разгледа възможността за създаване на единен междуправославен медиен център с общо финансиране, който на езиците на Поместните църкви да нивелира възникващите проблеми.
Освен това важна задача е да се привлече вниманието на православното богословско съобщество към задълбочен анализ на еклисиологичните и каноничните аспекти на настоящата криза. Необходимо е да се разработи ясна научно-канонична оценка на промените, появили се в практиката и учението на Константинополската патриаршия, и да се посочат техните различия с традиционната православна еклисиология. Този подход не само ще защити съборното устройство на Църквата от външни изкривявания, но и ще предложи конструктивен изход от настоящата криза, укрепвайки съборността като ключов принцип за управление на православния църковен живот, което също ще бъде мощно действие срещу появата на подобни процеси в други Поместни църкви. На базата на междуправославния медиен център би било възможно да се създаде богословска платформа, на която богослови от всички Поместни църкви да споделят своите изследвания, според принципа на международните научни списания, признати от цялата международна общност.
В крайна сметка всички тези мерки трябва да допринесат за освобождаване на съборния дух на Църквата от догматичните и административни изкривявания, наложени от фанариотската идеология. Истинското православно единство е възможно само на базата на зачитане на каноничните норми, братския диалог и общото желание за запазване на църковната традиция, а не чрез едностранни решения, които водят до разкол и нови предизвикателства пред световното православие.
Виждаме, че еклисиологичните тенденции, които преди предизвикваха безпокойство, днес нанесоха значителна вреда на отношенията между Православните църкви. Отслабването на съборното устройство и опитите на Константинопол да узурпира изключителното право да дава автокефалия създават сериозни предизвикателства за православното единство. Но въпреки незаконното нахлуване на Константинопол в каноничната територия на Украинската православна църква, въпреки дискриминацията и гоненията, нашата Църква демонстрира твърдост и вярност към каноничния ред. Уверен съм, че нашите съвместни междуправославни отношения също ще дадат добри плодове.
Източник: https://t.me/s/pravblog1
