Йоанис Маркас: За митрополит Тихик и поведението на архиереите
Автор: Йоанис Маркас - Магистър по Догматическо богословие, Аристотелов университет – Солун
„ОБЪРНАТИЯТ (Богословски) СВЯТ“(1) ПРЕЗ ПРЕСЛЕДВАНЕТО НА ВИСОКОПРЕОСВЕЩЕНИЯ МИТРОПОЛИТ НА ПАФОС ТИХИК
„Трябва изцяло да живеем в съответствие с учението на светите отци, дори когато то противоречи на духа на времето, дори когато знаем, че ще изгубим благоразположението на този свят и ще бъдем поставени в изолация.“ Прот. Серафим Роуз
В съвременната епоха на „постпатристичност“ и на „църковен трансхуманизъм“ (2) се е утвърдило изкривено разбиране у голяма част от православните християни, че Църквата е „нещо добро“, „нещо полезно“, „добър навик“ – обобщено казано, че тя е „едно добро нещо“. Това разбиране е секуларизирано и повърхностно, защото Църквата не е просто „нещо добро“. В действителност – и ако искаме да бъдем предизвикателно точни – Църквата въобще не е „добро нещо“! Тя не е такова по простата причина, че надхвърля всяко човешко определение за „доброта“, понеже ние сме свели понятието за „добро“ до тварно ниво и сме го изпразнили от „Божията красота“, която е нетварна.
Затова схващането, че Църквата е просто нещо „добро“, по същество е дълбоко проблематично, защото за съзнателния вярващ тя не може да бъде нищо по-малко от въпрос „на живот и смърт“. Според светоотеческото учение тази съдбовна обвързаност „живот – смърт“ за органичните членове на Църквата произтича от духовното състояние и връзката, която се изгражда в пълна свобода между тях и Строителя на Църквата – Христос. Онтологичната основа на тази „жизнена връзка“ се съдържа в посланието, което Църквата отправя към човека – послание, което е неразривно свързано с мисията ѝ: да доведе човешкия род до спасение и да възстанови Царството Божие на земята(3).
За да изпълни тази върховна цел на спасението, още от апостолски времена Църквата чрез своето устройство – а именно съборността (в частност съборност в единомислието на Отците – consensus patrum) – се е погрижила да покаже ясно на целия свят, че тя в никакъв случай не е „отворено лозе“. Църквата е издигнала защитни стени, за да съхрани целостта на своето паство от „големите вълци“ на ересите и идолопоклонството. Тези стени са добре познатите свети канони, които са установени и утвърдени чрез Светия Дух от Вселенските и Поместните събори – чиято автентичност на първо място е призната от съзнанието на пълнотата на Църквата, а други са били отхвърлени като „чужди“ и „неприемливи“.
Обобщено, става ясно, че чрез авторитета на Вселенските събори Църквата е установила светите канони, които – според св. Нектарий – притежават две основни свойства: 1) безсмъртие, тоест вечно съществуване, защото са съставени по вдъхновение и действие на Светия Дух, следователно тяхна главна характеристика са съвършеното добро и съвършената истина (елементи, които ги правят неизменни до века), и 2) безгрешност и непогрешимост, понеже изразяват духа на цялата Църква – тоест на Едната, Света, Съборна и Апостолска (4). На практика те действат като електрически жици с надпис: „Внимание – високо напрежение! Смъртна опасност!“. Това означава, че онзи, който с лека ръка пренебрегне тяхното догматично съдържание и принизи техния духовен характер, рискува да се изправи пред фаталните последици от евентуалното им нарушаване – а именно да изпадне в смъртен и непростим грях – богохулство срещу Светия Дух – с трагичната последица да загуби спасението на душата си мигновено (5).
Съществуването на така ясно формулирана и строго определена канонична и догматична рамка, разбира се, не гарантира, че тя няма да бъде игнорирана и нарушена – особено в епоха като днешната, в която в църковното пространство надделяват тенденции към секуларизация и отпадане, като „знаци на времената“, свързани пряко с проекта на всеереста на икуменизма. В този „междухристиянски“ и дори „междурелигиозен“ контекст често ставаме свидетели не само на нарушаване на светите канони, но и на екстремистко поведение от почти всички съвременни православни предстоятели, придружено от богохулна „богословска“ риторика, която без свян заявява, че „има много пътища към Бога“.
Светите Отци – както древни, така и съвременни – когато се сблъскват с тези еретически отклонения, основно обръщат внимание на духовното състояние на тези паднали пастири. Те използват суров език, като например св. Йоан Златоуст, който не се колебае да ги сравни с фарисеите, разпънали Христа, и ги нарича „врагове на спасението на хората“.
За съжаление на Православната църква през последните години, тези действия не само не намаляват, но с течение на времето стават все по-агресивни. Характерно е, че през последните дни подобен случай на провокативно нарушаване и омаловажаване на Светите канони влезе в новините, а именно неотдавнашния случай на преследване на Пафоския митрополит Тихик и свалянето му от престола на неговата митрополия. За тези, които са следили отблизо този конкретен случай, цялото отношение на Кипърския архиепископ беше толкова шокиращо, че за пореден път демонстрира мащаба на отстъпничеството и неуважението, което съвременните йерарси изобилно демонстрират към догмите на Църквата и Светите канони на Вселенските събори.
Поведение от тяхна страна, толкова непознато за институцията, която представляват, и толкова показателно за профила на съвременния епископ, който според тяхното възприятие не би трябвало да е последователен в точността на православното учение и живот, а с постоянно отстъпление и „недоикономичност“, което наподобява, горе-долу, догматичен минимализъм, ако не и догматичен нихилизъм. Според тях, предполагаемите „пазители на вярата“, съвременният епископ трябва да бъде в позицията си на поредното зависимо институционално зъбно колело в държавата (ползващо се от относителните привилегии на тази зависимост), да извършва предимно административна работа, наред с някои „религиозни“ служби от светски характер, придържайки се изцяло към неокласовия протокол за „политическа коректност“ (за да се разбира с всички и най-вече да избягва максимално недоволството на дисидентите), обслужвайки „дневния ред“ като друг държавен служител или алтернативно предлагайки хуманитарна, социална или активистка работа като друг социален работник.
Пафоският митрополит Тихик очевидно не отговаря на тези критерии за постмодерен епископ, тъй като според прочетеното му „обвинение“ става ясно, че той упорито отказва да следва „постпатристичното богословие“ и „християнската модерност“. В „обърнатия с главата надолу богословски свят“ на своите обвинители той е „осъден“ точно за всичко, за което е трябвало да бъдат осъдени и неговите обвинители, които без да се боят от Бога, чрез слабото и крехко „обвинение“, което подготвиха, изопачиха (или по-точно казано, буквално преобърнаха) поредица от Свети канони (6), очевидно извършвайки продължило месеци „убийство на характера“ (по време на което „дежурни“ журналисти се опитаха да вмъкнат и включат с провокативни въпроси към Кипърския архиепископ и Негово Светейшество Морфуйски митрополит Неофит), „договор за смърт“ (в преносния смисъл на израза), „платен“ от църковни и политически центрове (както самите му гонители признаха). (7) (8).
Без съмнение, неканоничната смяна на митрополит Тихик от престола на Пафос (чрез привидно, както стана ясно, свикване на Св. Синод на Кипърската църква, който изненадващо бе трансформиран в „църковен съд“ – в нарушение на Устава на същата Църква (9)) недвусмислено изобличава духовното падение на мнозинството от съвременните архиереи. Те, живеейки в свой „преобърнат богословски свят“ на светски комфорт и благополучие, отказват да видят реалността – до степен, че дори не допускат, че може да въплъщават трагичните образи на онези архиереи, описвани в есхатологичните пророчества за времената на Антихриста. Лишени от аскетичност, те не се ръководят от дух на бдителност и трезвение, а по-скоро са затворени в манталитета на безочливото патриаршеско изявление „не ми пука!“ (10), и така не просто че нехаят при вида на приближаващия вълк, който идва да разпръсне стадото, но в повечето случаи самите те го канят, отварят му вратата и го посрещат с почести. Именно затова притъпяват догматичната си съвест (доколкото я имат) и с лекота избират да се превърнат в наемници „латиномислещи“.
Тази духовна болест – липсата на аскетизъм – и връзката ѝ с заблуждението, ереста и еретичните учения бе тълкувана точно от най-големия борец срещу западния схоластицизъм и антихристовото папско високомерие – св. Григорий Палама, Архиепископ Солунски. Когато бил запитан защо латиномислещият Константинополски патриарх Йоан Калекас не може да разбере значението на православните догмати и се увлича по онова „латинско чудовище“ (11) – суетния Варлаам Калабрийски – той отговорил: „Патриархът говори това, което говори, и прави това, което прави, защото е б е з а с к е т !“
От другата страна стои аскетичната фигура и чистият поглед на митрополит Тихик, които свидетелстват възвишено за причината, поради която Високопреосвещеният на Пафос въздигна непреодолима стена срещу осъдената ерес на папизма. Съзнавайки напълно тежестта на духовната отговорност, която носи един епископ чрез архиерейството в Христа, в епоха на безпрецедентен духовен упадък и разложение в църковния живот, той преди всичко е разбрал що е православното християнство и защо неговата цел е различна от пъстрия свят на християнските ереси и другите религии. В неговия случай намират пълно потвърждение думите на великия съвременен учител на православното догматично богословие – преп. Юстин Попович: „Истинските и последователни православни християни в никакъв случай и срещу нищо не сключват смесени бракове, не се сродяват с еретици и неверници. Целта и смисълът, които ние търсим, са небето и вечната блаженост, а за тях – земята и насладата тук. За да се случи сватовство в такъв смесен брак, някой трябва да се откаже от вярата и от принципите си, да се отрече от себе си. А това в никакъв случай не можем да бъдем ние.“ (12)
Нека нашият Господ Иисус Христос го укрепява и дарува благодат в пътя към Изповеданието на вярата! Амин!
Йоанис Маркас
Магистър по Догматическо богословие, Аристотелов университет – Солун
[1] Темата за „обърнатия свят“ в днешната епоха на всеобщо отстъпление на човека от Божията воля е развита и тълкувана по неповторим начин от професора по Наказателно право в Демокритовия университет на Тракия Константинос Ватиотис чрез серия от изследвания и гъста публицистика. За тези, които търсят още „храна за размисъл“, могат да посетят личния му сайт: https://kvathiotis.substack.com/
[2] Вж. Йоанис Маркас, Еклесиологичен метантропизъм – От теорията на „следпатристичността“ към литургичното тяло на „сина на погибелта“, изд. „Orthodoxos Kypseli“, https://www.orthodoxoskypseli.gr/7B2D3547.el.aspx
[3] Св. Нектарий, Православен Свети Катехизис, изд. Василиос Ригопулос, Солун 2001, с. 24–25.
[4] Св. Нектарий, Историческо изследване за причините на разкола, т. I, изд. Нектариос Панагопулос, с. 106–107.
[5] Марк 3:28–29: „Истина ви казвам: всички грехове ще бъдат простени на човешките синове, както и хулите, с които и да похулят. Но който похули Светия Дух, той няма прошка довека, а е виновен за вечен съд.“
[6] Например обвинителите напълно изопачиха (потенциалната) канонична практика на т.нар. „отграждане“ (като дори я представиха публично като... ерес!), както и множество свещени канони, които изрично забраняват църковно недопустимата практика на „смесените бракове“, както и канони, които напълно осъждат ереста на т.нар. „кръщелна теология“.
[7] Вж. официалното съобщение на Светия Синод на Кипърската църква от 22 май, в което се казва: „…Негово Блаженство прие също така оплаквания и остри възражения и съображения от Вселенската патриаршия, Църквата на Гърция, митрополита на Неапол Варнава, гръцкото правителство чрез министъра на образованието – както при последното ѝ посещение в Кипър, така и чрез писмо на Министерството на образованието. Гръцкото правителство подаде жалби до посланика на Кипър в Атина, а той ги предаде на кипърското правителство…“
Източник: https://www.romfea.gr/ekklisia-kyprou/69897-ektakto-i-iera-synodos-apofasise-ekptosi-tou-mitropoliti-tyxikoy
[8] Особено след категоричния отказ на Високопреосвещения да участва в съвместни прояви (с евентуални общи молитви) на православни и паписти в Пафос, под претекст на пренасянето на честната глава на ап. Павел от Рим в Кипър.
[9] Вж. отличния първи анализ на о. Анастасиос Гоцопулос в статията му: Падането на един митрополит и падението на една църква, https://eeod.gr/omologia-pistews/83849-i-ekptosi-enos-mitropolitoukai-i-ptosi-mias-ekklisias1
[10] Вж.: https://www.exapsalmos.gr/skasila-mou-an-den-me-mnimonevei-i-rosiki-ekklisia-leei-o-patriarchis-vartholomaios/
[11] Анонимен исихаст, Ниптическо богословие – от Иверския манастир Ксенофонт, изд. Св. Гора, 2001, с. 12.
[12] Вестник Ορθόδοξος Τύπος, 19.10.2012, брой 1946.
