Фанар и Държавният департамент натискат за по-нататъшно признаване на ПЦУ?
Фанарът се опитва да изгради комуникация с дипломатите на държавите, от чиито църкви се очаква да признаят ПЦУ. В това отношение те са подпомагани от Държавния департамент. Как се случва всичко това?
В седмицата на Антипасхата във Фанара се проведе тържествена служба в чест на великомъченика Георги Победоносец. Богослужението беше традиционно, но имаше редица „нецърковни“ нюанси..
Първо, по време на службата се извършваше обред на благославяне на хлябовете (αρτοκλασία) и се отправяше специална молитва „за децата на Светата Велика Христова Църква в Америка“.
Второ, на службата присъстваха генералните консули на Украйна Роман Неделски, на Молдова Сергиу Гурдуза, на Черна гора Бранислав Караджич и на Северна Македония Актан Аго, ръководителите на генералните консулства на Румъния Лучиан Крингусу, на Грузия Заза Надирадзе и консулът на България г-н Красимир Ценовски.
Ясно е, че никой от тези хора не е попаднал случайно в главния храм на фанариотската църква. Те са били поканени. А предвид обстоятелствата и последните събития, свързани с политиката на Константинополската патриаршия, те не са били поканени случайно. Тогава какво може да означава тази покана и каква е нейната цел?
Защо фанариотът кани дипломати?
Сега както за Фанара, така и за неговите „приятели“ от Държавния департамент въпросът за признаването на ПЦУ става все по-важен с всеки изминал ден. В края на краищата за 4,5 години, откакто структурата на Думенко получи томос от патриарх Вартоломей, не може да се говори за някакъв успех по отношение на признаването ѝ от други църкви (освен от тези, които вече са го направили). Нещо повече, дори сред Църквите, чиито предстоятели отбелязват паметта на Думенко, има доста епископи, които смятат Епифаний за разколник или дори просто за мирянин. И гласовете им стават все по-силни и по-силни.
Нещо повече, обикновените хора подкрепят тези епископи и в крайна сметка именно тяхната позиция може да се превърне в сериозен аргумент за преразглеждане на решението на фанариотската църква да предостави томоса на ПЦУ. Ето защо за Константинополската патриаршия е изключително важно да засили влиянието си в световното православие, а това може да стане само ако и други църкви, за предпочитане славянските, се присъединят към признаването на ПЦУ.
Вторият изключително важен момент е преследването на УПЦ от страна на ПЦУ. Измами с „преходи“, подпалвания на православни храмове, използване на нервнопаралитичен газ, побои над духовници и епископи, изключително сурови мерки спрямо вярващите в УПЦ и нейните светини – всичко това изобщо не служи в полза на ПЦУ. Напротив, представителите на Думенко изглеждат в очите на православните християни от други страни като обладани от демони варвари, с които по принцип не е възможен никакъв диалог. Още повече, че познаваме примери, когато епископи и свещеници, които са имали неутрална позиция спрямо ПЦУ (или дори са симпатизирали на Думенко), са променили мнението си, когато са видели до какво са потънали поддръжниците на тази структура.
Третият момент е, че дори на международно ниво ПЦУ вече се възприема като токсична организация. Дори такъв привърженик на „украинската църква“ като беларуската опозиционерка Наталия Василевич е принудена да признае очевидното:
„През първата година на войната представителите на украинските църкви бяха съвсем нови в икуменическото движение, но се чувстваха доста уверени: имаха ясни и разбираеми отговори на всички въпроси; докато представителите на Руската православна църква главно се стараеха да не се срещат с ничии възгледи и да хвърлят по-малко светлина, трябваше да се съгласяват с формулировки, които не им харесваха, и не можеха да се противопоставят особено на присъствието на ПЦУ и на членството й в икуменически организации.
Сега ситуацията се е променила - РПЦ най-накрая може да се захване изцяло с любимата си тема за „преследването на каноничното православие в Украйна“. Всяка нова църква, насилствено прехвърлена от УПЦ към ПЦУ, е аргумент в подкрепа на нейната правота.
Но сега представителите на украинските църкви предпочитат да не бъдат викани на икуменическата арена: всички се чувстват несигурни, не искат неудобни въпроси, ентусиазмът в сравнение с миналата година е намалял... Тенденцията все пак не ме радва“.
Ето защо подчертаваме, че въпросът за признаването на ПЦУ в момента е един от „най-горещите“ за фанариотската църква (особено на фона на скандала с „великия архимандрит“, който открадна часовника). Те трябва да утвърдят разклатения си авторитет във всеки един смисъл, а това може да стане само като принудят другите Църкви да признаят украинските разколници. Как може да се направи това? По една добре позната и изпитана схема.
Какви точно дипломати са били поканени от фанариот
Може да се види, че консулите на онези държави, чиито Църкви:
- не са признали ПЦУ, могат да станат следващите жертви на политиката на Фанариот.
- Сред непризналите: Грузинската Църква, Българската, Румънската, Македонската. Сред потенциалните жертви са Черна гора и Молдова.
Не е трудно да се досетим, че „приятелите“ на фанариотите, американците, са решили да действат по стария и проверен начин - да оказват натиск върху църквите и техния епископат с помощта на държавните власти.
Тази схема вече беше използвана от Държавния департамент няколко пъти - в Украйна, в Литва (наскоро), в Македония и в Черна гора. Не се съмняваме, че тя ще бъде използвана и по отношение на Грузинската, Румънската, Българската и Македонската Църква.
Много е вероятно следващите държави, в които ще бъдат обявени „исторически връзки“ с Фанара, да бъдат Молдова и Черна гора.
Припомняме, че в Молдова има екзархия на РПЦ, а в Черна гора – митрополия на Сръбската Църква. Вероятно не е необходимо да обясняваме какво е отношението на Фанара към Руската и Сръбската църква.
Какъв е резултатът?
Виждаме, че патриарх Вартоломей и неговата структура продължават да изпълняват политическата поръчка на „висшите другари“ за унищожаване на православието. В най-близко бъдеще можем да очакваме изказвания на отделни грузински, български или румънски йерарси, които ще подкрепят ПЦУ. Може би някой от тях дори ще съслужи с представители на Думенко.
Освен това ще започне и „разколебаването“ на ситуацията в Молдова и Черна гора. Срещу Църквата в тези страни ще бъде насочена цялата сила на държавната пропаганда и „свободните“ медии. Ще се появят активисти, които ще обвиняват йерарсите в най-смъртни и отвратителни грехове, ще се появят искания, че е време да имат „своя“ национална църква и т.н. С други думи, ще се случи всичко, на което станахме свидетели в Украйна през последните няколко години.
Единствената надежда е, че Господ няма да допусне триумфа на беззаконието, че ще спре падането на световното Православие в бездната. И, разбира се, се надяваме, че епископатите на другите Църкви ще имат смелостта и твърдостта да се придържат към Свещените Канони на Църквата, а не към предписанията на Фанара и изискванията на Държавния департамент.
