П. Вартоломей призова за общ свещен мироглед и световен алианс на съвестта

29 юли 2025 г. в Истанбул Вселенският патриарх Вартоломей изнесе програмна реч на срещата на Световния съвет на религиите за мир, озаглавена „Противоречия и предпоставки за междурелигиозния диалог“, в която изложи концепцията за създаването на „Общ свещен мироглед“ като отговор на предизвикателствата на съвремието, предава СПЖ Украйна.

Патриарх Вартоломей определи основния проблем на съвременния свят като господството на „материалистическо мироразбиране с редуктивно-опростяващ характер“, което „свежда човешкия просперитет единствено до неговото материално измерение, систематично изключвайки всякакво обръщане към Свещеното“.

По думите на Константинополския патриарх, последствие от подобно мироразбиране е „изкривяването на понятието за човешка цялостност“, което „съдейства за изолация, експлоатация и разрушаване на околната среда“. В тази парадигма човекът „се превръща в автономна единица, която постига своето благополучие за сметка на другите и на природния свят“.

Като противодействие Патриарх Вартоломей предложи създаването на „Общ свещен мироглед“ – структура, призвана да служи като „теоретична основа за Общо свещено благопреуспяване“. Той подчерта, че не става дума за „опит да се създаде нова синкретична религия или да се заменят уникалните мироразбирания, които характеризират всяка религиозна традиция“.

„Тази структура е изградена върху четири основни стълба, които съставят цялостно разбиране за реалността. В центъра стои самото Свещено – висшата, абсолютна реалност, която се изразява по различни начини: като Бог, Аллах, Брахман или като Лъчезарната пустота“, – каза патриархът. По неговите думи, хората се мислят „като същества, по самото си определение свързани с другите, именно защото са основани на Свещеното“.

Той изтъкна, че силата на създаването на „Общ свещен мироглед“ се състои „в опита да се преодолее пропастта между вярата и науката“.

„Опирайки се на съвременните открития в квантовата механика и биологията, то отправя предизвикателство към господстващите механистични модели за мирозданието, предлагайки вместо тях образ на целенасоченост и взаимносвързана цялост, който е в съгласие с духовните перспективи“, – заяви Патриарх Вартоломей.

Той подчерта, че „полифонията на религиите, както и многоезичието, се явяват препятствие, което е необходимо да бъде преодоляно“.

По думите на Патриарха, целта на „Общ свещен мироглед“ „е създаването на метаезикова система за референция – място за среща, което ще позволи ‘превеждането’ на отделните свещени истини в общопонятна терминология, способна да артикулира речта в съвременния свят“.

„Ние не сме призвани да създаваме нова глобална религия на консенсуса. Призвани сме, всеки от гледна точка на своята вяра, да изградим всемирен съюз на съвестта – пророческо свидетелство, което ще запази отворен хоризонта на трансцендентното в свят, на който го грози задушаване в рамките на материалното. Нашето единство се основава не на общите ни убеждения, а на общата ни любов към човечеството и на общото ни обръщане към тайната на Единия Бог. Това е единственият възможен мир“, – завърши речта си Патриарх Вартоломей.

Ето пълният текст на посланието, публикуван на сайта на Вселенската патриаршия:

Ваши Високопреосвещенства,

Ваши Превъзходителства,

Господин генерален секретар,

Уважаеми членове на Световния съвет,

Скъпи приятели и колеги,

В този град, чиито камъни и до днес носят еха на вековете, когато „ойкумената“ се е определяла не като географско пространство, а като духовен хоризонт, и където Вселенската патриаршия на Константинопол продължава да свидетелства за вселенското призвание на Православното християнство, днешната съвременна съвест се събира, за да се изправи пред ситуация на планетарна криза. Предизвикателството обаче не се намира преди всичко във видимите му проявления – в икономическата нестабилност, която се превръща в задушаване на цели народи, в неудържимия технологичен прогрес, който поставя под въпрос самото понятие за човешка деятелност, – а в нещо по-дълбоко, в едно основно състояние, което позволява на тези явления да се проявяват с толкова разрушителна сила.

Диагнозата, както е формулирана в контекста на инициативата „Религии за мир“, определя като основен проблем едно господстващо, макар обикновено неизказано, мирогледно виждане. Става дума за преобладаващ материализъм с характер на редуктивно опростяване – начин на възприемане на реалността, който свежда човешкото благоденствие до неговото материално измерение, като системно изключва всякакво позоваване на Свещеното. Тази потребност да се надмогне материята, за да се приближи истината, съставлява самото ядро на нашата духовна традиция. Както учи великият отец на Кападокийската църква, свети Григорий Нисийски, никой не може да се изкачи до онази висота, където се вижда светлината на истината, ако не отхвърли мъртвата и земна „дреха от кожи“ от основите на душата… Това е наистина онова, което действително съществува, а разбирането му е познание за истината.

Последицата от този мироглед не е просто философска; тя е дълбоко екзистенциална и социална. Изопачаването на понятието за човешка пълнота насърчава изолацията, експлоатацията и разрушаването на околната среда. Човек престава да се възприема като същество на отношения, основано върху трансцендентна реалност, и се превръща в автономна единица, която търси своето благополучие за сметка на другите и на природния свят. Загубата на връзката със Свещеното се превръща в загуба на връзките, които изграждат обществото, и оставя след себе си сбор от индивиди в състояние на конкуренция. В този пейзаж на духовна пустота междурелигиозният диалог се явява не просто като богословска грижа или лукс на мирни времена, а като неизбежна необходимост – като акт на колективна съпротива. Срещата между различните религиозни традиции, всяка носител на уникален опит от Свещеното, се превръща в необходимото условие за противопоставяне на глобализираното безсмислие, за повторното формулиране на дискурс, който се осмелява да говори за любов, състрадание, милост, прошка и себеотрицание – не като абстрактни морални ценности, а като действащи елементи на една по-пълна реалност. Потребността от общи действия, както бе изразено още от самото начало на движението „Различни вяри – общо действие“, предполага общо място за среща – основа, върху която отделните гласове могат да изразят едно общо свидетелство.

Отговорът, който се предлага на това екзистенциално предизвикателство, приема формата на амбициозна интелектуална конструкция: „Общ свещен мироглед“ – рамка, която се стреми да служи като теоретична основа за „Общо свещено благоденствие“. Това не е опит за създаване на нова, синкретична религия, нито за подмяна на уникалните мирогледи, които характеризират всяка религиозна традиция. Напротив – целта е да се открои полето на съгласие, да се картографират онези точки, в които различните преживявания на Свещеното се пресичат, създавайки общ фронт срещу господството на материалистичния редукционизъм. Намерението е да се изяви връзката със Свещеното, която досега е оставала негласна в междурелигиозните инициативи, като същевременно се запази непокътната идентичността на всяка традиция.

Тази рамка се изгражда около четири основни стълба, които съставляват холистичен поглед към реалността. В центъра стои самото Свещено – върховната, абсолютна реалност, която се изразява по различни начини – като Бог, Аллах, Брахман или като Лъчезарна пустота. Тази реалност не е абстрактен принцип, а основата на „общността на битието“, която обединява всички неща чрез любов, състрадание и милост.

Второ, човешките същества се възприемат по дефиниция като същества на отношенията именно защото са основани върху Свещеното. Потенциалът им за пълнота не се изчерпва с опазването на права, а се осъществява чрез придобиването на добродетели, като централно място има свободата, произтичаща от свещената любов.

Трето, обществото не е просто сбор от индивиди, а „цяло от цели човешки същества“ – структура на взаимност между личности и институции на общото благо: семейството, образованието, икономиката.

И накрая, Земята и мрежата на нейния живот – независимо дали се считат за свещени сами по себе си или за изрази на Свещеното – са признати от всички традиции като основани на Свещеното и изискват почит, която се изразява чрез добродетели като устойчиво потребление и чрез структури като възобновяемите енергийни източници.

Силата на това предложение е в опита му да преодолее пропастта между вярата и науката. Опирайки се на съвременните открития в квантовата механика и биологията, то оспорва господстващите механистични модели на Вселената, като предлага вместо това образ на целенасоченост и взаимосвързана цялост, който е в съзвучие с духовните перспективи. Поканата за „нова натурална философия“, която обединява научното и духовното търсене, е може би най-смелият елемент в това начинание. „Общото свещено благоденствие“ следователно не е просто теоретична концепция, а ръководство за съвместни действия – рамка, която цели да допълни дори Целите за устойчиво развитие на ООН, като добави критичното измерение на връзката на човека със Свещеното – измерение, което често отсъства в чисто светските проекти. Успехът обаче на подобни амбициозни теоретични конструкции зависи от едно основно условие. Както изследователите отбелязват, позовавайки се на динамиката на междурелигиозните срещи, от особено значение е „диалогът на живота“ като предварително условие за междурелигиозния диалог. Преди сближаването на догматите идва общението на житейския опит; преди общия мироглед – общият път.

Ситуацията, с която „Общият свещен мироглед“ е призван да се справи, не е просто съвременна патология. Човечеството живее в условията на плурализъм още от началото на своята писана история. Удивлението пред този факт е основополагащо: защо homo sapiens, чието биохимично устройство и генетичен потенциал са по същество общи, чиито фини гънки на мозъчната кора са сродни у всички народи, не говори един общ език? Защо, вместо единно езиково решение, което би изглеждало напълно разбираемо в светлината на анатомичните и неврофизиологични универсалии, сме изправени пред четири или пет хиляди езика в употреба – остатък от още по-голям брой, говорени в миналото? Тази „пъстра черга“, това „безумно разнообразие“ не е просто техническо препятствие за комуникацията, а мощна пречка пред материалния и социалния напредък на вида, източник на омраза и взаимно презрение, родени от неспособността за взаимно разбиране.

Митологичното съзнание на всяка култура има своя версия на Вавилон – свой разказ за първичното разделение на езиците. Независимо дали като наказание за хюбрисен акт – безумен кула, устремена към звездите – или като случайно отприщване на езиков хаос, състоянието на многоезичие се преживява като второ падение. Човекът е бил изгонен не само от Рая, но и от единното семейство на човечеството – от сигурността, че може да възприема и предава реалността. Паметта за един първичен, адамов език, който е позволявал съвършено съответствие между думите и нещата – за език, в който даването на имена е било отражение на самия творчески акт на Бога – преследва човешката мисъл като изгубено единство. Историята на човешкото езиково съзнание, от тази гледна точка, не е нищо друго освен трудното люлеене на махалото между Вавилон и завръщането към едноезичието, към месианския момент на възстановено разбиране.

Именно в този момент съвременното предложение за „Обща свещена мирогледна перспектива“ се среща с древния митологичен стремеж. То може да бъде разбрано като секуларизиран, логически обработен опит за преобръщане на проклятието от Вавилон – вече не в областта на общия език, а в тази на общата духовна отправна точка. Многогласът на религиите, подобно на многоезичието, се представя като препятствие, което трябва да бъде преодоляно, като източник на объркване, благоприятстващ надмощието на нерелигиозния материализъм. „Общата свещена мирогледна перспектива“ се стреми да функционира като grammatica universalis на свещеното – система от „дълбока структура“, в която повърхностните различия на религиозните „езици“ се свеждат до общи, фундаментални принципи. Намерението е създаването на метаезикова система за препратки – място за среща, което да позволи „превеждането“ на отделните свещени истини в общоприета терминология, способна да артикулира слово към съвременния свят. Това е опит за изграждане на кула – вече не от тухли и асфалт, а от общи понятия и взаимно приети принципи; кула, която не цели завоюването на небето, а опазването на земята от неговото отсъствие. Благородният замисъл на това начинание е неоспорим, както неоспорима е и тревогата, от която произтича. Но самата аналогия с тайната на Вавилон поражда критичен въпрос: дали множествеността е само проклятие, което трябва да бъде снето, или представлява състояние, съдържащо по-дълбока, може би дори необходима функция? Дали жизнеността на човешкия дух не е била запазена именно защото е била разпръсната между езиците? Отговорът на този въпрос ще определи не само приложимостта, но и самата същност на всяко усилие за общ поглед върху Свещеното. Защото изграждането на ново единство предполага разбирането на причините, поради които старото е било изгубено – и дали наистина е било изгубено, или просто е било преобразено в по-сложна, по-взискателна форма на общение.

Неуспехът да се установи обща понятийна отправна точка за Свещеното не обезсмисля необходимостта от диалог; напротив – прави го още по-належащ, като измества центъра на тежестта от пространството на теоретичното съгласие към полето на общата историческа отговорност. Защото, ако религиозните традиции трудно могат да се срещнат на високото равнище на своите догматични истини, те са длъжни да се срещнат в полето на земната реалност – там, където последиците от десакрализирания свят се проявяват като конкретна болка, като колективна болест, като разкъсване на социалната тъкан. Кризата на модерността не е абстрактно философско състояние. Тя е осезаема реалност, която приема плът и кости в два привидно несвързани помежду си, но дълбоко родствени феномена, които преследват световната общност: непоносимата тежест на глобалния дълг и неконтролираното възникване на изкуствения интелект. Това не са просто технически проблеми, изискващи технократски решения; те са симптоми на дълбока духовна патология – призраци, които земният град ражда, когато се опитва да се изгради в отсъствието на Бога.

Глобалната дългова криза, особено в страни с ниски и средни доходи, представлява най-явното проявление на икономика, изгубила всякаква морална основа. Зад безличните числа и сложните финансови продукти се крие архаична реалност на робството. Цели народи са превърнати в крепостни на един абстрактен механизъм, който, основавайки се на структурни несправедливости и експлоататорски кредитни системи, източва тяхното богатство, задушава развитието им и залага бъдещето им. Тук редукционистичният материалистичен мироглед намира своето най-съвършено приложение: човекът престава да се разглежда като личност, като образ Божий, и се превръща в единица за производство и потребление, в число в счетоводния баланс на невидим кредитор. Икономическото отношение, което би могло да бъде поле на солидарност и взаимна подкрепа, функция на общението на блага, се извращава в отношение на господство, отричащо самото достойнство на човека.

Това, което Писанието нарича служение на Мамона, не е просто сребролюбие; то е подчиняване на цялото съществуване на една абстрактна сила, която изисква абсолютна вяра и жертви. „Не можете да служите на Бога и на мамона“ (Матей 6:24). Глобалният дълг е модерната, институционализирана форма на това идолопоклонство. Това е система, която произвежда и възпроизвежда неравенство, пречейки на по-бедните общества да инвестират в своето здравеопазване, образование и инфраструктура, и ги прави вечно уязвими към всяка нова криза. Неговото преодоляване не може да се ограничи до счетоводни разчети, преструктурирания и „подстрижки“; то изисква радикална морална преоценка, връщане към принципите на справедливостта и солидарността, които всички наши религиозни традиции учат. Изисква признаване, че съществуват дългове, които са морално недопустими, че понятието за опрощаване, за юбилей, не е благочестива утопия, а предпоставка за оцеляването на човешката общност.

Ако дългът е материалното проявление на безчовечността, то изкуственият интелект (ИИ) се явява неговият цифров призрак. Тук предизвикателството е по-фино, по-проникващо и потенциално по-дълбоко в екзистенциален план. Изкуственият интелект не е просто нов инструмент; той е създаване на подобие на човешкия разум – интелект, откъснат от съзнанието, тялото и духа. Докато обещава безпрецедентен напредък в медицината, образованието и сигурността, той едновременно поставя неотложни етични въпроси, свързани с предразсъдъци, наблюдение, неравенство и ерозия на човешката автономия. Алгоритмите, обучени върху данни, които отразяват съществуващи социални несправедливости, рискуват да ги затвърдят и усилят, създавайки невидима, но всемогъща мрежа от контрол, която определя кой има достъп до възможности и кой бива изключен. Човешката преценка, със своите нюанси, интуиция и състрадание, е в опасност да бъде заменена от студената ефективност на машината.

По-дълбокото предизвикателство на изкуствения интелект обаче засяга самия образ на човека. Редукционистичният възглед, който разглежда човека като сложен биохимичен компютър, намира в изкуствения интелект своето окончателно оправдание. Ако мисълта е просто обработка на данни, тогава машината действително може да надмине своя създател. В тази перспектива уникалната, неповторима и безкрайно ценна личност – това, което християнското богословие разбира като „по образ“ – се свива до набор от данни, до предсказуем модел на поведение. Свободата, творчеството, любовта, молитвата – всички тези прояви на човешката уникалност – се лишават от своето тайнство и се анализират като невронни процеси. Човечеството е в опасност да загуби не само контрола над своите инструменти, но и самото чувство за това какво означава да бъдеш човек.

И глобалният дълг, и изкуственият интелект, въпреки различния си облик, произлизат от един и същи философски корен: обожествяването на абстракцията и на полезността. В случая с дълга абстракцията е парите, откъснати от реалната икономика, които пренебрегват личността на длъжника. В случая с изкуствения интелект абстракцията са данните, които пренебрегват уникалността на субекта. И в двата случая логиката на полезността – стремежът към максимална ефективност, било то икономическа или изчислителна – надделява над всяка друга ценност. Това представлява по-дълбокия проблем – идеологическото ядро, което трябва да бъде изобличено. Както е било отбелязано, диалогът трябва да се води „с религиозното ядро на културната среща или с нейното идеологическо ядро, както в случая със секуларната култура“. Идеологическото ядро на съвременната секуларна култура е именно тази вяра във всемогъществото на абстракцията.

Затова отговорът на религиозните общности не може да бъде нито отбранителен, нито отрицателен. Недостатъчно е само изобличаването на опасностите. Необходимо е проектирането на една алтернативна, положителна визия за човека и за обществото – визия, основана на убеждението, че човешките същества са „същества на отношенията“, а обществото е „цялост на отношенията“. Срещу абстракцията на дълга религиите трябва да противопоставят конкретната реалност на солидарността – практиката на справедливостта, изискването за прозрачност и морална отчетност в глобалните икономически дела. Срещу абстракцията на изкуствения интелект те трябва да защитят безценната стойност на личността, святостта на съзнанието и неприкосновеността на свободата. Развитието на етика на технологиите, основана върху ценностите на състраданието, отговорността и достойнството, е едно от най-неотложните задължения на нашата епоха.

Тези два фронта – икономическият и технологичният – разкриват банкрута на едно изцяло секуларно разбиране за прогреса. Те ни принуждават да се върнем към основните въпроси, които модерността се опита да пренебрегне: Какво е човекът? Какво съставлява едно справедливо общество? Какъв е смисълът на човешкото съществуване? На тези въпроси техническите решения и икономическите предписания мълчат. Думата принадлежи на великите духовни и религиозни традиции на човечеството, които са призвани не да дават готови отговори, а отново да отворят хоризонта на мъдростта, на съзерцанието и на молитвата. Провалът на земния град да намери щастие в абстракцията разкрива неговата ненаситна жажда за общение.

Анализът на конкретните предизвикателства – дълга и изкуствения интелект – ни връща към първоначалния въпрос, но с нови измерения. Ако отправната точка за „обща сакрална перспектива“ се окаже философски несигурна, и ако секуларният град не успява да предложи смисъл и общение, къде в крайна сметка се намира мястото за среща на религиите по света? Отговорът не е в постигането на концептуален консенсус, а в приемането на обща мисия – мисията на свидетелството. Всяка религиозна традиция е призвана да свидетелства, от сърцето на своя собствен откровен опит, срещу нихилизма на епохата, предлагайки като противоотрова не някаква обща духовност, а богатството на своята неповторима различност.

Истинската основа за общо действие не е в съвпадането на една теория, а в съвместния път в едно дело. Тази истина е изразена в акцента върху значението на „диалога на живота като предпоставка за междурелигиозен диалог“. Ние се срещаме по същество не тогава, когато нашите богословия съвпадат, а когато нашите общности споделят хляб с гладните, грижат се за болните, защитават онеправданите. Единството се изковава в общата съпротива срещу силите, които се опитват да заличат човешкото лице. В тази борба многообразието на нашите духовни оръжия не е слабост, а богатство.

Християнското свидетелство, по-конкретно, предлага на този диалог перспектива, която не търси да властва, а да служи: образа на Бога като общение на Лица, като вечна връзка на любов. Мирът, в тази призма, не е статично състояние на равновесие, а динамична, есхатологична реалност – очакване на окончателното помирение на всички неща в Христа. Общото действие на религиите черпи, следователно, най-дълбокия си смисъл не от вече постигнато съгласие, а от общата надежда за бъдещ свят на правда и любов.

Не сме призвани, следователно, да съставяме нова световна религия на консенсуса. Призвани сме, всеки от позицията на своята вяра, да изградим световен алианс на съвестта, пророческо свидетелство, което ще държи отворен хоризонта на трансцендентното в свят, заплашен да се задуши в рамките на материалното. Нашето единство не се основава на това, в което вярваме заедно, а на общата ни любов към човечеството и на общата ни препратка към тайната на единия Бог. Това е единственият жизнеспособен мир.

Благодаря ви искрено за вниманието.

Както писа СПЖ преди дни патрирах Вартоломей обяви, че е част съм от по-широкото християнско семейство.