О. Питър Хирс говори за икуменизма и единството на Църквата

Отец Питър Хирс, гост на предаването на СПЖ, Гърция "В истина"

В интервю за гръцката редакция на СПЖ богословът разказва за пътя си към Православието, стареца Ефрем Аризонски и църковния въпрос в Украйна

В неделя, 11 октомври, в деня, когато се чества паметта на светите отци от VII Вселенски събор, гост на предаването "Εν αληθεία" ("В истина") на гръцката редакция на Съюза на православните журналисти беше свещеник Питър Хирс - американски богослов, доктор по богословие на Солунския университет "Аристотел", автор на множество книги по еклисиология и духовно чедо на духовник, който е ученик на стареца Ефрем Аризонски. Отец Питър разказа за пътя си от англиканството към Православието, за икуменизма, украинския църковен въпрос, кризата в еклисиологията и за това защо е бил отменен неговият доклад за стареца Ефрем.

От Аризона - близо до стареца Ефрем

— Приятели на Съюза на православните журналисти, здравейте! Днес е неделя, 11 октомври и в студиото на предаването "В истина" е свещеник със сериозна богословска подготовка и огромен писателски труд в полза на Православната църква. Отец Питър Хирс, добре дошли!

— Радвам се да бъда с вас.

— Благодаря ви, че веднага приехте поканата. Изминали сте много дълъг път. Откъде пристигнахте?

— От Америка, по-точно от Аризона. Живеем там вече почти девет години. Преди това бях в Гърция почти 20 години - от 1998 до 2017 г. През 2017 г. заминахме: две години преподавах в Светотроицката духовна семинария [в Джорданвил], после се преместихме в Аризона и през 2018 г. открихме училище. Това е ново училище - Академията "Свети Три Светители", и оттогава сме там.

— Тоест сте близо до стареца Ефрем?

— Близо. На десет минути с кола.

— Слава Богу! Какво е да бъдете толкова близо?

— Голямо благословение е да бъдем близо до гроба му, до местата, по които е ходил, до манастира, който е построил. За първи път се запознах със стареца през 1994 г., а през 1995 г. пристигнах в манастира, когато там имаше само палатки и генератор. Нямаше нито електричество, нито вода и старецът започваше от нулата, насред пустинята.

През 1998 г. дойдох в Гърция, за да стана монах на Света гора, но винаги поддържах връзка със стареца. Често ходех при него със семейството си и за всички важни решения се обръщах към него за напътствие. Затова Америка е мой дом благодарение на стареца.

— Той ли беше вашият духовник?

— Той беше духовникът на моя духовник. Още от самото начало общувахме пряко с него и за най-важните решения в живота си отивах в Аризона, за да ги обсъдя със стареца и да получа благословението му.

От англиканството към Православието

— За отец Петър Хирс може да се говори с часове. Роден е в САЩ, в семейство на англикански свещеник.

— Да. Баща ми беше свещеник в продължение на 28 години, а през 1992 г. той и цялата му енория станаха православни. Година по-късно и аз станах православен. Тогава учех в Уисконсинския университет и бях на 20 години.

— Но сте учили и в университета „Аристотел“.

— Да, седем години по-късно дойдох тук, записах богословие, завърших магистратура и защитих докторска дисертация в университета „Аристотел“.

— Разкажете за обръщането на вашето семейство към Православието - първо в общи линии, а след това и за себе си.

— Родителите ми винаги се стремяха да останат верни на традицията, която познаваха, и се противопоставяха на всички нововъведения в Англиканската църква, особено на ръкополагането на жени. След десет години борба разбраха, че тук няма светлина и трябва да търсят друго. Тогава Бог изпрати един новообърнат свещеник, който се запозна с баща ми и през 1991 г. му отвори вратата към Православието - това беше преди 35 години.

Всичко стана бързо. За половин година баща ми проучи въпроса и цялата енория вече беше готова. Бог беше подготвил почвата. Помня как майка ми се обади в университета и каза: "Ставаме православни". Попитах: "Как така? Какво е Православието?" - почти нищо не знаех за него. Тя отговори: "Това е друг свят".

После отидох в местната гръцка енорийска църква. Помня, че имаше вечерня в много красива, семпла, малка църква, по гръцките мерки почти параклис. Вътре бяха само свещеникът, псалтът и една баба. Но за мен беше сякаш съм попаднал в рая. Наистина друг свят, както беше казала майка ми. Помня усещането, когато след вечернята затворих вратата зад себе си. Казах си: "Какво беше това? Сякаш съм бил някъде другаде".

Нищо общо с папистите, а по онова време вече бях напуснал Англиканската църква и обмислях да стана католик от латинския обред, защото поне ми изглеждаха малко по-верни на традицията.

Сърцето ми веднага прие Православието, но трябваше и разумът да го последва - трябваше да чета. И Бог устрои така, че в ръцете ми попадна книгата на отец Серафим Роуз "Православието и религията на бъдещето". За новообърнат човек това е доста радикална първа книга. Но едно разбрах от нея: ако този човек толкова добре знае какво е дяволът и бесовското действие, значи познава и Христос, просветен е от Христос. Това беше толкова различно от всичко, което бях чел преди, че Бог веднага ме поведе по стъпките на традиционното Православие - към монашеството и всичко останало. Оставих всичко и започнах да обикалям манастирите в Америка.

Учение, Света гора, кръщение и свещенство

— Преди да преминем към вашето собствено обръщане, разкажете малко за образованието си. Какво изучавахте?

— Отначало в Америка — история. А когато дойдох тук, завърших богословие, след което под ръководството на професор [Димитрий] Целенгидис написах магистърската и докторската си работа по догматика. Темата беше еклисиологията на Втория ватикански събор. Трудът е издаден и на гръцки, и на английски.

Още от първия миг в Църквата въпросът за еклисиологията, искаш или не, стои пред теб като новообърнат. Ти не просто размишляваш за тези неща, а ги преживяваш: как те приемат — чрез Кръщение или чрез Миропомазване, на какво основание, какво означава това. Живеех с този въпрос от момента, в който станах православен, написах дисертация по него и оттогава сме издали и написали много книги на тази тема. Защото около нея се върти всичко: идентичността на Христос, на Църквата, на спасението.

— Може да се каже, че Светият Дух ви е призовал — "позвънил е на звънчето". Защото никой не може да нарече Иисус Господ освен чрез Светия Дух, а още повече да дойде в Църквата и да остави всичко зад себе си. Почувствахте ли това в онзи момент, когато се прибрахте и казахте: "Това е друг свят"?

— Да, веднага разбираш разликата. Душата разбира, защото вътре безгласно говори Светият Дух. Това не е въпрос на анализ или критика. Сърцето намира покой, искаш да бъдеш близо и да не си тръгваш. Има топлина — топлината на Светия Дух, и не искаш да се отдалечаваш от нея.

— Имаше ли човек, който ви помогна в първите стъпки да се задържите в онова, което приехте като истина?

— Да, няколко души. Търсех, не оставах на едно място, ходех на различни места и двама-трима души много ми помогнаха. Един възрастен йеромонах — отец Сергий [Блек], при когото прекарах една година. Той беше учил при [о. Георги] Флоровски, при [архиепископ] Василий (Кривошеин), познаваше великата личност на Руската църква — [стареца] Софроний, и ми предаде много прекрасни неща.

После, житието на отец Серафим Роуз, хиляда страници. То промени всичко. След това всичко стана пределно ясно. Исках да стана монах. През 1996 г. отидох на Света гора и там се кръстих. За това ще поговорим допълнително.

Много ми помогна и епископ Василий, с когото и днес сме близки, обаждам му се. После на Света гора имаше още един човек. И самият старец Ефрем, с когото баща ми се запозна през 1994 г., две години след като родителите ми станаха православни. Така че хората не бяха малко.

— Приели сте истината, но сте продължили да търсите — и правилно сте постъпили. Пребиваването на Света гора изигра ли решаваща роля? Искали сте да останете там, да станете монах, да приемете кръщение?

— Да, исках да стана монах. Не съм монах. Не станах, макар че исках. Но това не беше моята воля, а Божията воля. Имам цяла история за това.

— Разкажете, ако желаете.

— През 1996 г. за първи път отидох на Света гора и обиколих всичките 20 манастира, килиите, изкачих се на върха. Прекарах там почти два месеца. Накрая ме кръстиха. В Америка ме бяха приели чрез Миропомазване, а светогорските отци не смятат това за правилен начин на приемане. Кръсти ме старецът Партений в манастира "Свети Павел". Старецът е свят човек, наистина свят, и това беше голяма чест и благословение за нас.

После се върнах в Америка и започнах да издавам списанието Divine Ascent ("Божествено възнасяне"). Останах там една година, но сърцето ми беше на Света гора, и през 1998 г. се върнах там и намерих своя старец — един от петимата най-близки ученици на стареца Ефрем. Той изигра решаваща роля в живота ми. Без него не знам къде щях да бъда днес. Духовникът е най-важният човек в живота, алфата и омегата.

С негово благословение останах в Гърция. Исках да стана монах, но той каза: "По-добре е да станеш свещеник". Трудно си тръгнах от Света гора. Не исках да си тръгвам, но приех това като Божия воля и след седмица срещнах бъдещата си презвитера. Поговорихме два-три пъти и решихме да се оженим. Аз исках тя да стане презвитера, а тя обмисляше монашество.

Това също ми показа онова, което казваше старецът: "Ако проявяваш послушание, Бог ще уреди всичко".

— Да, всичко е благословено, и аз също вярвам в това.

— Така и стана. Но послушанието е трудно, то е постоянна борба. Изисква смирение, борба срещу собствената воля и собствените помисли. Останах, записах се в Богословския факултет, но продължих да ходя на Света гора три-четири пъти годишно. Там се научих на Православие. Света гора беше за мен школа за духовен живот и така дойдох в Богословския факултет.

Написах докторската си дисертация, не защото си бях поставил такава цел, а защото исках да дам на Църквата нещо важно. Затова избрах тази тема и години наред се занимавах с въпроса за приемането на еретиците в Църквата. Както вече казах, той е определящ: това е основата за разбирането на границите на Църквата, нейната идентичност и много други неща. Слава Богу.

Какво даде Православието: различаването на духовете

— Какво намери Питър в Православието, което му липсваше в предишната вяра?

— Живот и истина. Ако не си живял извън Църквата, сред инославните, няма да го разбереш - това е въпрос на опит. Инославието е религия, а не откровение. Там няма Свети Дух, няма благодат в тайнствата и няма никаква представа за различаването на духовете. Ето какво отделя Православието от всички останали: различаването на духовете.

Зад теченията и идеологиите стоят духове, бесове. Това не са просто идеи - това е и движение на духове. Затова, когато говориш за различаване на духовете, имаш предвид не само бесовското действие или присъствие само по себе си, но и всички последици, всички движения, които произлизат от падналия свят и са насочени срещу спасението на света и човека. Православието ги разпознава. Ако се подвизаваш и умът ти се очиства, започваш да виждаш и разбираш: това е от Бога, а това - от дявола. Има критерии. Извън Църквата тези критерии липсват.

— Освен отговора, който може да се намери в университетски учебник, бих искал да ви попитам като свещеник и човек, за да помогнем на онези, които ще ни гледат. Защото ни слушат не само православни, но и хора от други изповедания и религии, които искат да научат, както някога сте искали вие. Посочете една-две разлики във вярата, които лично сте видели. Казахте, че Православието е живот.

— Те са много. Всички знаят, че догматите се различават, за това може да се говори, но то не е най-главното. Разбира се, нововъведенията на западните християни като "филиокве", "папския примат" и останалото са ги отвели далече от вярата на апостолите. Но още преди да изпаднат в тези заблуди, те са изоставили аскетичния, исихасткия живот.

Исторически не мога да докажа това строго, но то следва от духовните закони. От духовния живот знаем, че догматът и етосът са неразделни. Когато отпаднеш от етоса, от начина на живот, отпадаш и от догматите. Това е като закон. Затова, преди да се отдалечат от съборния строй и да повярват в примата, преди да приемат филиокве - еретичното учение за Светата Троица, за Светия Дух, те са отпаднали в начина на живот, в етоса, в опита.

— В това и ние можем да сгрешим, ако не сме строги в живота си.

— Или ако сме прекалено строги, бих добавил. И двете крайности.

— Да.

— Днес има и двете крайности и бих казал, че те се срещат в начина си на действие. Приличат си, защото и двете са от света: и двете имат светско мъдруване и рационализъм. Могат да се ругаят и мразят взаимно, но си подхождат. Царският път няма нищо общо нито с едната, нито с другата.

Важно е да разбираме: не става дума да "поправим" примата и ще настъпи единство. Който говори така, е в прелест. За хиляда години са се случили множество други неща, които ни разделят. Това го знае всеки, който сам е извървял пътя от англиканите и папистите към Православието.

Например при тях Франциск Асизки се смята за светец. Но ако прочетете житието му, е ясно, че това не е житие на светец на Православната църква. В него има много неща, за които всеки старец тук би казал: това е прелест, неправилно разбиране. Ще дам един пример от стотици: той молел Христос да му даде Своите стигмати. Самата тази молба вече е прелест. Ние с вас можем да носим върху себе си "раните на Господа" и да страдаме, включително телесно, като Христос, но не и да го искаме. А той поискал и получил. И не само той: още около двеста "светци" на папската църква са имали стигмати, от които е текла кръв, чак до падре Пио, живял преди няколко десетилетия. Това са признаци на прелест, а не на святост.

Тогава за какво единство може да става дума, ако "поправим" един-два догмата? Светът - ето какво със сигурност ни разделя. Ще обобщя: човекът, който идва в Православието от друго изповедание, ще го разбере чрез примерите, които дава вярата - чрез подражание на светците и православния начин на живот.

Протестантизмът и "двете лодки"

— Влияе ли протестантизмът върху Православието? Имам предвид, че мнозина смятат живота на протестанта за по-лесен. Някои от онези, които ще ни чуят, са някъде по средата и казват: "Може да си малко православен, дори повече православен, но да правиш и някои неща, които правят протестантите - там всичко е по-свободно". Влияе ли това върху мисленето на човек, който иска да стане православен?

— Християнинът "не е от света", той е в света, но не е от света. Протестантизмът е от света. С други думи, такъв човек иска да живее по светски. Така не може. Той има двама господари, сърцето му е разделено - отдадено е и на света, и на Бога. Това не може да бъде, няма да устои, както казва Господ, единия ще мрази, а другия ще обича. Не можеш да стоиш в две лодки, по никакъв начин.

Най-вероятно такъв човек още изобщо не познава Православието.

— Той е на половината път, в търсене.

— Да.

Светите отци и пастирството

— Познават ли, според вас, православните в Гърция и САЩ богословието на светите отци и Вселенските събори? Знаем ли, и аз на първо място, по кой път да вървим, с какъв ритъм и колко дълго? Разкажете и по-подробно за Америка.

— Ако се трудим духовно и се стараем да бъдем в послушание на духовника си, ако имаме добро разположение и се стараем да се подвизаваме, да виждаме себе си, да придобиваме себепознание, тогава ще имаме възможност да усвоим учението на светите отци, на Вселенските събори и цялото Предание. Ако това липсва, вратата е затворена, книгите са затворени. Няма нито да разбираме, нито да преживяваме. Първото е отсичането на собствената воля, послушанието, смирението. А после малко по малко започваме да вкусваме от Светия Дух и тогава разбираш какво пишат и какво искат светите отци.

— Това област на личното търсене ли е, или засяга и пастирството - вашето, на свещениците?

— Безусловно, духовникът, свещеникът трябва да води. Той е тайноводец: трябва да въведе хората в Христовите тайнства, в живота на Църквата. Това е неговото дело.

— Кой довежда хората в Църквата — Христос, свещеникът или двамата заедно?

— Нима има разделение между Църквата и Христос в пастирството? Не.

— Разбира се, Църквата е Христос, това не се обсъжда, не за това говоря. Имам предвид човек да дойде, да се въцъркови и да участва в тайнствата на Православната църква — това е съчетание на едното и другото, включително пастирството на свещеника?

— Да, но делото на свещеника не е да "вкара" човека на всяка цена, като снижава изискванията и облекчава всичко. Защото така по-скоро го изтласква навън, отколкото го въвежда вътре. Никакъв натиск, но и никакво "прекрояване" на Преданието, никакво облекчаване на живота в Христос. Това е прелест. Той трябва да говори истината, както говори Христос: той е представител на Христос и трябва да предава на хората Христовите думи.

Съществува такава идея, че ние ще доведем хората вътре. Аз самия себе си не мога както трябва да въведа, и ще въвеждам други? Не. Ще ги доведа при Христос. Христос действа. Христос довежда, Христос устройва, Христос търси човека и го довежда. Аз трябва вярно да пазя залога на вярата и тогава вратата е отворена. Ако не пазя залога, Преданието и догматите, аз съм този, който затваря вратата пред човека.

— Правилно казахте — да не "кроим и прекрояваме Преданието", според мярката на всекиго. Това е "вяра, пригодена към мен, към вас". Грешка е и съм съгласен с вас. Едно е да променяш и орязваш, друго е стъпка по стъпка да приближаваш човека. Тук има място за икономѝя.

— Разбира се, има икономѝя. Бихме прилагали много икономѝя, но не за сметка на целта, вярата и истината. Защото по пътя човек може да вижда едно, а накрая да види друго и да каже: "Вие не ми говорехте така".

Сред клира има и такава прелест: да мислиш, че имаш власт, която нямаш, и да се опитваш да вършиш нещо, което не е твоя работа. Например да смятам, че трябва с човешки средства да привличам хората. Не. Трябва да се отдръпна от пътя, за да се яви на хората Христос, а не моите измислици.

Едната Църква и икуменизмът

— Тъждествена ли е Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква с Православната църква?

— Безусловно, тя е една. Христос е един, "един е Господ, една е вярата, едно е кръщението". Друго няма. Няма две Църкви и никога няма да има.

— Напълно тъждествена, "съвпада", да кажем така.

— Това е нашата идентичност. Не е така, сякаш някъде има още едно "ти", сякаш си разделен на две. Ти си един и същ. Църквата и Христос "вчера и днес и вовеки" са неразделни. Който говори за разделена Църква, е в прелест. Който твърди, че Църквата се е разделила или може да се раздели, не знае какво говори, не познава Христос. Ще го кажа направо: това е въпрос на вяра. Казваме "вярвам в Църквата" и го изповядваме три пъти на ден - на Литургията, на повечерието. Всеки ден християнинът произнася: "Вярвам в един Бог… в една света… Църква". Не казваме, че Църквата "съществува" - вярваме в Църквата, защото тя е Богочовешкото Тяло. Нима Христос може да се раздели, да се разпадне на части? Не.

— И все пак го правим с поведението си, така ни се струва.

— Това е друго. Ние излизаме от Църквата, когато следваме страстите си. А сега говорим за нашия Символ на вярата, за това какво смятаме за Църква.

— Единосъщна и неразделна. Сега искам отец Питър да изтълкува думата "икуменизъм" и да каже в какво вижда главната опасност за Православието. Ще повторя въпроса, той е съставен: вашето лично мнение, не буквален превод на думата, а нейният разбор и каква главна опасност за Православието носи икуменизмът?

— Не аз го казвам — светците казват, че икуменизмът е изкушение на последните времена.

— Не ми преразказвайте светците. Искам вашето мнение.

— Моето мнение не струва нищо и няма да ви кажа "как съм го разбрал аз". Важно е какво казват светците. Но ето как стоят нещата. Има икуменическо движение. Написал съм книга за него, има я и на гръцки: "Мисионерските корени на съвременния икуменизъм", малка книжка.

Това движение възниква сред протестантите в мисионерските среди около 1880 г.: протестантите трябва да се обединят помежду си. Целта никога не е била да се върнат в Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква. Всичко винаги е било заради практически цели — заради успеха на мисията. Така е било и до днес това не се е променило. По същество това са светски сметки, идеи и желания на протестантите. А ние влязохме в това движение, в тези рамки и досега нищо не сме променили. Струва ни се, че сме постигнали нещо, но на практика не виждам никакво подобрение.

После, през 1965 г., там влязоха папистите и еклисиологията на Втория ватикански събор определя всички следващи години. Немалко православни са под влиянието на богословието на Втория ватикански събор, а то по същество е ново разбиране за Църквата. Тоест икуменизмът е и движение, и определено разбиране за Църквата. А по отношение на това какво е Църквата, икуменизмът е ерес. Защото говори за разделена Църква, за Църква, вътре в която има ерес, за Църква, която може да се състои от части. Тези идеи стигат дори до равнището на тайнствата: говори се за тайнства извън Църквата. Но извън Църквата не може да има тайнства. Всички тайнства и тайнството на Църквата са едно, те не могат да бъдат разделени.

Всички тези теории за Бога принадлежат изцяло на нашата епоха. Това не е светоотеческа мисъл, тя не идва от отците. От отците се вземат откъси, за да се построи красива теория и всичко това заради този свят, заради някакъв успех.

И така, тези теории, тази господстваща идея за Църквата са най-голямото изкушение на последните времена. Защото това е посегателство срещу Богочовешката Личност на Христос, а именно това е изкушението за християните от последните времена: те ще изгубят вярата си на еклисиологично равнище. Вече няма да вярват, че Църквата съществува в света — ще смятат, че се е разпаднала на части, както вярват твърде много хора. А ако няма Църква, няма и спасение. Значи Христос не е "Същият вчера и днес и вовеки" и трябва да се "строи" нова Църква. Такава е целта.

— Смятате ли, че в крайна сметка ще стигнат до това?

— Мисля, че отвъд въпроса за Църквата хората в близките дни ще стигнат до приемането на теориите на така наречения перенниализъм. Това е идеята, която от години чуваме от папа Франциск и други, че религиите спасяват, че всички религии са пътища, водещи към Христос и спасението. Корените ѝ са отпреди 100–150 години, при Фритьоф Шуон например, [Рене] Генон и други, които вярвали, че външно религиите са разделени, но вътрешно са единни, че всички религии са откровение на един и същ Бог по различни начини.

Ето докъде ще стигне икуменизмът и това ще бъде "религията на бъдещето", за която говореше отец Серафим Роуз — религията на антихриста.

— Ако външно са разделени, а вътрешно са единни — това го знаят те, а ние не го знаем.

— Така казват: "ако си много "просветен", виждаш това вътрешно единство. Тези интелектуалци се придържат към подобни идеи, опирайки се по същество на много силния си ум. Шуон например и всички тези хора притежавали поразителни способности на разсъдъка - интелектуалци. Виждат сходства: така говори будизмът, така говори Христос, в някои точки съвпадат и вярват, че всичко води към един и същ край.

— Значи трябва да бъдеш интелектуалец, да имаш диплома, да учиш - значи Бог се открива само на дипломираните?

— Взехте ми отговора. Всичко е точно обратното. Цялата Църква възпява рибарите, а не интелектуалците.

Ерес, еретик, ересиарх

— Отче, какво е ерес? Дайте ми минута да обясня. Ние, миряните, с много опростена логика всеки ден пишем по богословски теми, без да знаем нищо за Бога. Даваме уроци, ставаме учители, не приемаме възражения: "Аз съм прав". По същата тема друг пише друго — и той е "прав". Но всички се срещаме в едно недоумение - онези, които сме готови да четем две минути повече от другия: какво всъщност е ерес, кой е еретик и преди всичко кой е ересиарх?

— Ерес е да вземеш част от цялото и да я направиш всичко или да я изтълкуваш по различен начин от онова, което са приели светите отци. Да внесеш нещо ново или да промениш онова, което сме възприели от светите отци, и да го превърнеш в точка на разделение, така че хората да се разделят по този признак. Тоест това вече не е католичността, не е съборното и апостолското.

— Частта.

— Да. И в крайна сметка няма значение за какво точно става дума - за Лицето на Христос, за Светата Троица или за Църквата. Ако се различава от залога, който сме приели, а той непременно е плод на опита: не сме го "измислили", не сме решили, че би било добре да говорим за Бога ето така — това е ерес. Еретиците пък чрез разсъдъка стигат до някакъв нов богословски възглед и го прокарват. Като филиокве например: то не е било плод на съборната Църква, а на малка група, и постепенно всички го приели.

Общото между еретиците, както казва свети Йоан Лествичник, е гордостта. Гордост заедно с разсъдъчност.

— Извинете, пак ще ви прекъсна: гордостта, егоизмът включват "откритието". Тоест вземат част, тълкуват я както искат, обикновено я изопачават и казват: "Ето какво открих".

— Да. Обикновено зад това стоят светски сметки, например иконоборството, а днес, мисля, икуменизмът.

— Между другото, днес честваме Седмия вселенски събор.

— Да, днес е паметта на Вселенския събор, на който били възстановени иконите. Нека си спомним, че няколко години преди Седмия вселенски събор имало еретически събор, на който около 350 епископи [на Иерийския събор през 754 г. — 338 епископи] утвърдили онова, което искал императорът - иконоборството. Значи и светската власт, политиката често стоят зад ереста. И днес се случва същото: нерядко заради политици и светски сметки въвеждаме нови теории за Църквата и други подобни неща.

Отмененият доклад за стареца Ефрем

— Ако започнем такава дискусия, отче… А знам, че след предаването имате и доклад.

— Нямам доклад.

— Как така нямате?

— Имах доклад. Днес, в неделя, в храма "Свети Димитър", в рамките на Димитровските тържества. Но някои хора по свои причини, за съжаление, не искат да чуят за стареца Ефрем.

— Извинете, ще попитам, но седя на мястото на журналист — вие вършите същата работа. Имахте интервю и ето, интервю има. Имахте доклад и доклад няма. Не ми отговаряте, поставяте ме в трудно положение. Какво се случи?

— Докладът беше отменен по разпореждане на Патриаршията, чиято причина не знам.

— Откъде знаете това?

— Организаторите ни съобщиха: за съжаление, в последния момент, три часа преди доклада, че не можем да го проведем, защото Патриаршията не иска да се състои.

Благословено да е. Нещо се е променило — не знам.

— "Благословено да е" - прекрасно и правилно казано. Програмата ли се е променила? Правилно ли разбирам, че не са ви съобщили причината?

— Не са. Просто казаха, че не може да изнеса доклада. Но би било добре онзи, който е взел това решение, да помисли, поне от уважение, че хора са дошли от другия край на света и че други хора ще дойдат да слушат за стареца Ефрем.

— За какво искахте да разкажете днес?

— За стареца Ефрем и особено за неговото дело, извършено в рамките на Патриаршията, в Архиепископията на Америка. Щеше да се види величието на Църквата, личността на стареца и плодовете на неговите трудове. Такава беше темата. Кой не иска да чуе това и защо - това е въпрос, на който нямам отговор. Не знам.

— Продължавам. Как ви уведомиха — по телефона, със съобщение?

— С едно телефонно обаждане.

— Разкрийте ни още нещо.

— Знам само, че докладът е отменен: „"Много ви благодарим, че дойдохте от другия край на света, но няма да го има". Не знам. Няма да ни кажат. Добре би било да кажат защо не искат да слушат за стареца. Не мисля, че причината е това. Явно е нещо друго. Но обяснения няма. Бог знае.

За какво говорехме? По същество за ереста.

— Какво е ерес, еретик и ересиарх. Спряхме на еретика.

— Еретиците често са водени от светски сметки, от властта, от стремежа да се задържат на власт. Те нямат опита на светците. Не разпъват себе си като светците, не пребивават постоянно на кръста в смисъл да служат преди всичко на Църквата, а не на света. Такъв е обликът на еретиците: първо отпадат от пътя, от етоса, а после въвеждат нововъведения в догмата. Обикновено е така. Случва се първо да се отклонят от догмата, а после да паднат и в живота, но обикновено е обратното. И в двата случая — гордост, егоизъм и корист. От това трябва да се пазим.

— Дадохте определение за еретик. А ересиарх? Какво означава това еклисиологично, според светоотеческите трудове, според вашето образование и лично за вас?

— Известни ересиарси са Арий, папата… наистина това са най-тежките и най-лошите случаи в историята. И отново, обикновено заради свои причини, заради известност, власт, слава, име. Упорстват в някакво лъжливо учение и увличат хората след себе си. Тоест това са хора на дявола, а не на Разпнатия, не на онова крайно смирение, към което трябва поне да се стремим.

Междухристиянските диалози и съвместните молитви

— Имаме немалко междуправославни и междухристиянски разговори. Виждате ли някакъв положителен или значим резултат?

— Мисля, че дори икуменистите, които днес насърчават тези диалози, вече са разбрали, че нищо не постигат. Струва си да кажем следното — за него щях да говоря и в днешния доклад. Ако преди 5–10 години в нашите енории в Америка имаше по петима оглашени, днес са по 50. Понякога по 100–150: близо до мен има енория със 150 оглашени.

Защо се случва това? Именно защото Православието, както никога досега в историята на Америка, е представено правилно в интернет, в енориите, в обществото - без отстъпки, без дипломация, както трябва, с изповядване на вярата. И идват търсещи хора, за да намерят истината и я намират. Не искат нищо друго, искат истината, защото истината освобождава от всичко останало и в нея намират покой.

Това няма никакво отношение към икуменизма. Какво още е необходимо, за да разберем, че икуменизмът за Църквата е едно голямо нищо? В най-добрия случай загуба на време, в най-лошия - път към антихриста. Икуменизмът няма бъдеще. Ако искаш някой ден да напуснеш Църквата и да станеш папист - тогава има икуменизъм. Иначе всички бягат от инославието и стават православни.

Решението е мисията. Много пъти съм го казвал и съм го писал в книгите си: противоотровата срещу икуменизма е мисията. Тези две неща не могат да съществуват съвместно и да си сътрудничат. Истинското Православие не може да върви ръка за ръка с икуменизма — те са противоположни.

— И още нещо. Какво е вашето лично мнение за съвместните молитви с инославни?

— Отново - моето мнение не означава нищо, важно е какво казват отците. Дори издадохме книга на отец Анастасий Гоцопулос за свещените канони: какво казват светите отци и каноните за съвместната молитва. Но не слушайте нито отец Анастасий, нито мен, послушайте свети Паисий. В житието му се разказва: "дошли двама паписти, за да прочетат заедно "Отче наш". Той казал: "Не мога да се моля заедно с вас. Нямаме една вяра". Условието за молитвата е вярата, общата вяра. И от истинска любов, не лъжлива, светска, а истинска. Свети Паисий казал, че не можем да се молим заедно. Именно, за да почувстват, за да се появи у тях "доброто безпокойство", за което говори свети Паисий.

Ето какво трябва да дадем на хората - добро безпокойство. А икуменизмът дава противоположното: лъжливо спокойствие, сякаш вече сме единни. Това е най-лошото, това не е любов. Не обичаме другите, когато създаваме впечатлението, че вече сме единни. Това е от този свят, дяволско е, не е от Бога.

— Но можем да се молим за инославния?

— Непременно, постоянно, с поклони и ако можем със сълзи. Разбира се, да се молим за тях, но не с тях.

— И за грешниците - за онези, които смятаме за грешници.

— Всички примери на светците и на Христос ни показват именно това.

Православният етос

— Вашият сайт се казва Orthodox Ethos. Избрали сте гръцката дума „етос“ [нрав, начин на живот].

— Да, това е много важно. Най-трудното…

— Говорете, а после ще попитам.

— Избрах тази дума, защото говорим за Православие и за „православна практика“, но главното е да придобием етоса. В това е трудността за западния човек, за новообърнатия, за американеца. За да придобиеш етоса, ти трябват примери, трябва да подражаваш. Когато виждаш светец — как седи, как говори, как стои… Така видях преди 32 години стареца Ефрем. Тогава не знаех гръцки, но го видях — и това беше достатъчно. За секунди разбрах какво е светец и каква е целта на живота ми.

— Само като го видяхте?

— Да. По начина, по който ме гледаше, говореше, седеше, ходеше — показа, че Светият Дух го владее, че цялото му тяло и движения са изпълнени със Светия Дух. Това беше житейски урок, не бяха нужни думи. Ето какво е православният етос — това е святост. Това е да придобиеш начин на живот. Христос не е само истина, но и начин на живот. Трябва да подчертаем това, защото ако го имаме, няма да сгрешим и в догмата. Ето какво трябва да придобием.

Но е трудно, защото нямаме примери. Не се получава. Ако оставаш в рационализма, в идеята за Православието, само в неговото изповядване — нямаш опита на Православието. Не вървиш напред и не се променяш, не придобиваш себепознание, не виждаш себе си и не можеш да напредваш духовно. Дори да познаваш прекрасно каноните и цялата история — това няма значение.

Рационализмът и вярата

— Струва ми се, че рационализмът изобщо не помага в нищо. С желание да помогнем на зрителите, нека кажем: вяра като нашата православна вяра не може да се живее с необуздан рационализъм. Трябва да мислим и чрез опита, и чрез душата — онова, което умът постига, трябва поне малко и да го почувстваме. Както вие, когато сте видели стареца Ефрем: не сте казали „той е свят, защото го видях“, а „той е свят, защото го почувствах“.

— Да, не се спираш на рационализма. Такава е вярата: живеем според вярата. А вярата не е само онова, което ще се случи в бъдеще. Вярата е доверие, непосредствено отношение с Бога. Живеем с доверие в Христос. И това е над разсъдъка. Нещо повече, цялото Евангелие проповядва надхвърляне на естеството: от Въплъщението до последното тайнство на Църквата имаме надхвърляне на естествения порядък. Светото Причастие не се вмества в пределите на логиката или природата, на основната природа на нещата. То е отвъд тях.

Целият ни живот трябва да бъде в това състояние — да живеем според вярата. Това не е просто да вярваш в нещо: „Бог е добър и ще ни устрои в бъдеще“. Сега, непосредствено, имам отношение с Него и живея, вървя в това отношение: Бог — Неговият промисъл, Неговата воля. Търся Неговата воля преди всичко.

В житието на стареца Ефрем ме поразява, че той, както и свети Йосиф Исихаст, във всичко искал да изпълни Божията воля и не правел нито крачка, без да е сигурен, че това е Божията воля. Можели да чакат много дълго, преди да вземат решение, ако нямало знак или нещо, което да казва: това е Божията воля. Ето така трябва да живеем и ние, доколкото можем. Разсъдъкът няма да ни помогне тук — ще сгрешим.

— На стола, на който седите, преди няколко дни седеше господин Константинос Фунтас, физик, който работи в ЦЕРН.

— Така.

— Той заговори за Светото Причастие и коронавируса. Възразяваше срещу призивите на някои: „Причастявайте се, нищо няма да прихванете“. Обсъждахме го пет минути — с известно напрежение, добро научно напрежение от негова страна, а аз не съм учен. И стигнахме до светената вода. Казах му: „Ако не искате да приемете Светото Причастие, приемете светената вода“. И дадох пример: вземаме две бутилки вода от павилиона. Едната отец Петър прекръства, другата — не, и ги оставяме някъде за две години. След две години в едната ще има какво ли не, а другата ще остане чиста. Той се засмя — но не каза „не“.

— Няма опит — ето, виждате.

— Точно тук е рационализмът — казахте много вярна, мъдра дума. Не изнасям урок, но съм го преживял на Света гора с покойния отец Нисим, който живееше срещу Кутлумуш: много говорехме за рационализма. Това е катастрофа за онези, които не знаят. Аз съм първият: щом не знам, ще тръгна по логическия път. Не, така не става.

— Така е, както казваш. Човекът не е имал опит и затова стига до това. А Бог показва, че с молитва всичко се променя. Това показва животът на Църквата.

Помня, че преди 30 години в Чикаго имаше чудо: мироточеше икона на Богородица — течеше дори от очите, много впечатляващо. Всички отидохме там. Там беше епископ Василий, за когото говорих — той е много важен в живота ми. Журналист попита: „Как да обясним това чудо?“ А епископът отговори: „Но ние имаме чудеса всяка седмица, всеки ден в Църквата. Светото Причастие е чудо. Това не ни учудва. Това е животът на Църквата“.

Ако не живееш в Църквата, не можеш да надхвърлиш логиката и да избегнеш рационализма. Живееш в тези рамки и те те ограничават. Не живееш живота — по същество живееш като в клетка, не си свободен човек. А в Църквата се раждат свободни хора, защото живеят отвъд разсъдъка.

— И за да приключим с господин Фунтас: накрая той дори се извини на шега: „Простете, че не казах онова, което искахте да чуете“. А аз отговорих: „Казахте онова, което трябваше да кажете. Не ни трябват хора, които са съгласни с всичко“. Прекрасен учен, с голямо чувство за хумор, остроумен човек — даде ни много хубаво интервю и остави много добро впечатление.

Любовта и критиката

— Православният етос. Нека се съгласим, че етосът включва любовта — може би тя е неговата опора.

— Разбира се, но Христовата любов, а не просто човешката. Живеем — Христос живее в нас и в Христос обичаме. Това не е човешка любов. Това е Божията благодат, която живее в нас, и чрез нея вярващите са свързани — в нея сме едно.

— „Щом любов нямам, нищо не съм“ — апостол Павел, Посланието до коринтяни.

— Ще си спомня какво ми разказа наскоро един светогорец — много ми хареса. Много пъти се срещал със стареца Ефрем и всеки път след това плачел и се питал: какво има у стареца, у светия човек, у всеки светец? И разбрал: това е Христовата любов в него. А по-късно видял стара беседа на стареца: когато пристигнал в Америка, той молел Христос: „Христе мой, няма да мога да се трудя тук за Теб, ако не ми дадеш Твоята любов, за да мога да я давам на хората“. Това не е любовта на света — емоционална, човешка, често егоистична. Тя няма нищо общо с жертвената, разпната Христова любов, която променя всичко.

— Във вашия православен етос — и след като сме съгласни, че любовта е негова опора — виждам, че критикувате някои ситуации и лица. Не постоянно — когато е необходимо. Искам да го правите, когато е необходимо.

— Правим го от любов.

— Какъв дял има любовта в това? Вие сте учен, не само богослов. Мислите ли, преди да напишете нещо — дали няма да нараните някого; преди да вразумите — дали няма да заболи човека? И второ, най-важното — два въпроса заедно. От разговора ни разбирам, че се молите за онези, които изобличавате. Правите ли го преди изобличението или след него?

— Трябва да се молим постоянно — и преди, и след това. За съжаление, ние сме хора. Често говорим рационално правилно, но без любов — затова няма същия резултат. Стараем се да правим всичко с любов, за да има резултат.

Свети Паисий също говори прекрасно за това. С истината можеш да удариш човека, без да го освободиш — това е, когато говорим без любов. Подвигът на вярващия е да върши всичко с любов. Истината и любовта никога не трябва да се разделят. За човека е трудно, защото днес има толкова предизвикателства: постоянно говориш за проблеми и теми и трябва да имаш разсъдителност — кога да говориш и кога не.

— Това е най-важното. А някой проверява ли онова, което пишете — духовникът ви например?

— Разбира се, и съпругата ми също.

— Безусловно.

— И други — и опонентите, онези, които не са съгласни. Тях да ги оставим.

— Да ги оставим. Някой от близкото ви обкръжение или духовникът ви, който познава позициите ви и е съгласен?

— Не знам какво точно имате предвид — какво съм написал. Винаги се стараем да излагаме светоотеческото Предание. Дали успяваме — Христос и Църквата ще отсъдят с годините. Но целта ни е да говорим онова, което казват светците. Повтарям го постоянно в предаванията и в отговорите на въпроси: не слушай мен, слушай светците — ето така казва един светец, ето така друг. После, разбира се, имаме собствена преценка и невинаги сме прави. Естествено, необходимо е други да ни поправят, необходимо е обсъждане. В Orthodox Ethos имаме определен кръг — 15 души, шест-седем близки сътрудници — и често питам: помогнете ми за това, за онова, какво мислите по този въпрос? Ние сме екип, не съм сам и не говоря каквото ми хрумне. Имаме и професори, и старци — много хора.

— Попитахте какво имам предвид. От деня, в който ми казаха, че ще имаме интервю, проучих всичко, което предложиха Уикипедия и Google. Гледах ви в YouTube и Facebook и четях коментарите във Facebook. Наистина, дори несъгласните говорят с уважение. От това произлиза уважение: съгласен — несъгласен, важно е какво следва. Не видях да се ругаят или да казват, че сте от дявола. Пишат: „Отче, може би това е така, а онова — иначе“. Тоест вашата аудитория — така ще я нарека — се отличава с качество и в съгласието, и в несъгласието. Това създава спокойствие — онова, което всички търсим.

— Дай Боже. Много хора търсят тази истина, добронамерени са. Слава Богу.

— Смятате ли, че делото върви добре — оставя ли трудът ви покой у вас?

— Имам радост, слава Богу, когато срещам много хора — в интернет или лично, — които казват: „Отче, благодарение на вашето оглашение, на вашето предаване, на вашата книга дойдох в Православието“. Когато чуя такова нещо, казвам: слава Богу, направили сме нещо, за да помогнем на хората да дойдат при Христос. А после трябва да се отдръпнем от пътя — нека бъдат с Христос, ние вече не сме им нужни.

Диалогът с опонентите

— Това е най-важното и подобаващото в Църквата и в нашата вяра. Как мислите, може ли среща с човек, който отдавна не е съгласен с вас или когото критикувате, да даде нещо?

— Много бих искал това. Много бих искал да разговарям и да се срещам с онези, които ме ругаят или не са съгласни с мен.

— Много търсих във Facebook — подобно нещо не видях. Казвам ви го, преди вие да сте ми казали каквото и да било.

— Дай Боже.

— Казвам го, защото го гледах много дни. Facebook не е мерило, но все пак.

— Да.

— Значи смятате, че срещата с човек, с когото не сте съгласни, може да даде по-добър резултат от публичните изявления — не само вашите, а на всички ни?

— Да, по-добър. Бих искал да го направим в студиото.

— Да го направим. Поканете някого, за да се получи добра дискусия.

— Особено по темата за еклисиологията, за приемането на еретиците в Църквата. Тази тема много ме вълнува — от самото начало и до края на живота ми ще ме вълнува.

— Значи диалог трябва да има, дори ако не носи желания резултат?

— Виж, не всякакъв диалог. Има диалог заради самия диалог. Старецът Атанасий Митилинеос казва — имам беседа по неговите думи, — че има диалог от Бога и диалог от дявола. Трябва да различаваме. Не всеки диалог е добър, не водим диалог заради самия диалог. Например диалогът на Ева със змията е бил лукав. Това е първата стъпка — съжителството.

— Там не е имало общ проблем — имало е измама. Браво. А тук имаме общ проблем.

— Ако има разположение за ученичество… При Христос идвали с различна нагласа. Едни идвали като ученици — за да си изяснят нещо, да разберат по-добре: „Господи, кажи, за да разберем по-добре“. Така идвали учениците. Това е благословено, защото идват при Христос със смирение и искат да се научат. Не говоря за себе си, а за Христос: всеки отива при Христос чрез някого, но иска Христос. Какво е неговото разположение към Христос? Ако е добро, диалогът носи плодове, както виждаме в житията на апостолите. Фарисеите и други също идвали и водели диалог с Христос. Резултатът бил лош, защото нямало смирение и желание да се покорят.

Проблемът на икуменизма е именно в това. Когато през 1965 г. започнал диалогът между папистите и православните, го нарекли, ако не греша, на гръцки — диалог „на равни начала“, тоест ние сме на едно равнище. Това е грешка. Не може да има диалог на равни начала с ереста — Православието и ереста на едно равнище. Такъв диалог няма да даде плод. Ако обаче инославните идват при Христос — а Църквата е Христос, — идват в Църквата с желание да си изяснят, да се научат и да се покорят на Църквата, това е благословено, ще има всяко добро. Но икуменическият диалог не стои на тази основа.

— Ще се задържа още на диалога. Не говоря за икуменизма. Ние с вас не сме съгласни. Спорим в социалните мрежи: вие пишете едно, аз — друго, вие ми отговаряте, аз — на вас. Оставяме хората, които вече са наранени от това, и в един момент се договаряме да разговаряме лично и да прекратим „войната“ в социалните мрежи. Кой ще отиде при другия като ученик?

— Истинският Христов ученик винаги е ученик. Да, той може да казва онова, което казва Христос, което казват светите отци, но усеща себе си като ученик. Затова не му е трудно заедно с другия да отиде при Христос като ученик.

— Добре, ще го поставя иначе. Кой пръв ще изпрати съобщение или ще се обади на другия: „Да поговорим“? Това е въпрос на егоизъм. Въпросът е конкретен.

— Може да е въпрос на егоизъм, а може да е въпрос на разсъдителност. Невинаги е едно и също. Може да има и неразумно продължаване на диалога. Помните ли примера с патриарх Йеремия и протестантите лутерани?

— Разкажете този пример.

— Години наред водели диалог — тогава, през XVI век [кореспонденцията на патриарх Йеремия II с тюбингенските богослови, 1573–1581 г.], — и в един момент патриархът казал: „Достатъчно. Този диалог няма смисъл“. Патриархът го прекратил. Тоест невинаги е нужен „диалог заради диалога“, да говорим и да говорим. Понякога е по-добре да прекъснеш, за да помисли другият сам, да се пребори, да се помъчи. Бог, разбира се, никога не спира да говори с човека, но за нас невинаги е полезно да говорим с всички за всичко.

— А кое е трудно лично за вас? Помислете за човек — ако искате, не назовавайте име, длъжност или сан, — с когото бихте искали да разговаряте, но не искате. Тоест смятате, че разговорът би дал добър резултат, но не искате, защото не сте съгласни.

— Няма да назовавам име.

— Можете да кажете каквото искате, не ви притискам. Всяко име и всеки сан.

— Много, много бих искал да разговарям с онези облечени в сан лица в Църквата, които смятат, че ние, които от време на време пишем критично за някои решения и текстове, уж мразим например институцията на Патриаршията. Ето това.

— Патриархът православен епископ ли е?

— Какво означава „православен“? Правомислещ, „право преподаващ словото на истината“, или православен по титла? Безусловно, мястото го заема.

— Въпросът е ясен: православен епископ ли е?

— Ако това означава, че „право преподава“ — според мен не, не на 100%. Допуска грешки в еклисиологията.

— Да преминем към втория въпрос. Ние се молим и за онези, които грешат.

— Разбира се, молим се.

— Значи бихте разговаряли с него и това би било полезно?

— Дай Боже. Аз съм никой, обикновен свещеник от Солун — Патриархът няма време да говори с мен.

— Не поставяйте въпроса така. Да допуснем, че той поиска да разговаря с вас.

— Разбира се, ще се радваме, ще поговорим. Православен ли е — безусловно, Константинополският патриарх. Но „право ли преподава“ — не. Така че въпросът тук не е мой. Това е съборен въпрос, въпрос на Поместните църкви. Целият съборен строй трябва да поправи всеки епископ, където и да се намира, ако не „преподава право“. Това е дело на Църквата.

— Променям въпроса. Отец Петър върви из Тексас [така казва водещият; о. Петър живее в Аризона] и среща Патриарха или който и да е човек, с когото има, в кавички, човешки спор. Защото той не е от Бога.

— Да, така смятам.

— Ще го заговорите ли? Той ще ви заговори ли?

— Разбира се.

— Това е. Следващ въпрос. И така, молите се за онези, които подлагате на богословска критика — именно богословска.

— Да, това не е личен въпрос.

— Затова казвам — богословска критика, и трябва да има възражение. Като четях през тези дни — откакто в Съюза на православните журналисти ми казаха, че ще ви интервюирам, — най-много внимание обърнах на начина, по който пишете и говорите. За мен това е алфата и омегата. Посочвате проблема, но предлагате и решение — не се спирате на проблема, за да викате за него. За мен точно това е най-важното. Ако нямаше предложение, щеше да има проблем. А вие предлагате, въз основа на светите отци и съборите.

— Така и трябва да бъде. Какъв е смисълът да говорим за проблеми, ако не търсим решение, не насочваме към изцеление? Църквата е лечебница, ние лекуваме. Искаме изцеление — това е най-важното.

В предаването, което водехме, често получавахме по 70, 80, 100 въпроса на вечер. Продължавахме по три часа, във вторник и четвъртък. Сега водя по-рядко, нямам време, а преди — два пъти седмично. Хората имат толкова много въпроси, жадуват да узнаят истината. Църквата трябва да дава отговори на хората. Хиляда въпроса, но главният е един: как да се спася?

— Вярно. Това е най-важното — поне за мен като журналист и човек, нека оставим професията настрана. Няма никакъв смисъл, ако духовникът ми каже само: „Сгреши“, „Ще направиш това“. Ако не ми посочи решение, имам огромен проблем. Но той ми казва решението, когато му разкажа всичко. Понякога трябва и сами да намерим решението, но и тогава по този начин той ни показва пътя.

— Да, показва ни пътя.

Украинският въпрос: коренът е в еклисиологията

— Сега пред нас стои проблемът, който наричаме украински.

— Виж, бих казал, че нашият въпрос винаги е един и тук също — Христос. В смисъл, че избираме: да следваме Христос или да следваме света. Оттук започват всички разделения, всички проблеми. Задачата е да разпознаем, да разберем, да придобием себепознание — кога се отклоняваме от Христовия път — и да се покаем.

— Значи някой трябва да се покае за случилото се в Украйна. Кой ще има достатъчно смирение?

— Чувам, че някои разбират, че са направили грешка. Така се говори. Сега са нужни мъжество и вяра, за да кажат „благослови“ [т.е. да поискат прошка].

— Връщаме се към срещата. Кой пръв ще се обади, ще изпрати съобщение?

— Онзи, у когото е Христос. И другият Го има, но в по-малка степен. Работата е там, че тук отказът от собствената воля и признаването на грешката имат огромни последици. Това не е просто личен избор и последиците не са само лични. [Въздиша.] Онзи, който е направил грешката, трябва да разпне себе си. Но ако се разпне — ще се въздигне и това ще бъде неговото спасение. Дай Боже да го направи — за благото на Църквата и на самата църковна институция, заради която, както казват, всичко е било направено — заради спасението.

— Как мислите, архиереите — и онези, които са по-високо, чак до патриарсите — имат ли духовник?

— Архиереите? Да, да.

— Сигурно имат някого. Знам, че не очаквахте този въпрос, но искам да го задам.

— Откъде да знам дали имат истински духовник? Ако нямат — горко им. Бог да им е на помощ. Това е най-важното в Църквата, особено за свещеник или архиерей. Ако нямаш духовник, си сляп. Знаеш ли какво казват отците? Който сам си е духовник, има за духовник безумец, глупак.

— Господи, помилуй. Според вас как може човек да се опомни и да признае грешката си — говоря за архиереите, — ако приемем, че някой, както казахте, без да уточнявате, е виновен по украинския въпрос?

— Ще кажа така: може би и двете страни имат вина, но на различно равнище и в различни отношения. А аз говоря преди всичко за еклисиологията. Тук е проблемът, зад целия ни проблем стои еклисиологията.

— Разкажете.

— Това е същата тема — и в икуменизма, и в еклисиологията по отношение на украинския въпрос: идентичността на Църквата, начинът, по който Църквата действа. Тук има голяма криза. Отклонили сме се от православния начин на действие. Например — няма да назовавам имена и ситуации — и сега по украинския въпрос, и в други случаи: когато епископ казва: „Аз не нося отговорност, не искам отговорност, нека Патриархът отговаря и вземе съответното решение“ — а то е толкова важно — и не иска съборният строй да работи, простете, но този епископ има проблем. Начинът му на мислене не е православен.

Какво означава — нека Патриархът решава за цялата Църква? Това се нарича папизъм, а не православна еклисиология. Имаме такова нещо в Църквата и в много Поместни църкви има неопапизъм, който вече искат самите архиереи. За мен това е загадка: искаш го, за да не носиш отговорност ли? Или имат някакви проблеми, не знам, или са страшно отчуждени в самото си мислене за Църквата. Не може решения, засягащи цялата вселена и цялата Църква, да се вземат от един човек, макар и Патриарх. Това не е православно.

В Деяния на апостолите не се казва, че така е казал Петър. Казва се: „Угодно бе на Светаго Духа и нам“ — на Светия Дух и на нас, а не на мен. Тук според мен е коренът на злото — и в украинския въпрос, и в икуменизма, и във всички теми, по които имаме разделения на това равнище: не следваме самото Православие, не следваме светите отци. Оттук започва целият проблем.

Защо е паднал папата и всичко останало? Защото не са последвали светите отци и са се отдалечили от тях. Не са смятали за важно да следват отците точно и строго — и скоро са отишли далече. И ние сме отишли далече, не се каем и не се връщаме към началата. Разбира се, тук има много фактори, включително политически. Но основата на проблема в украинския въпрос е тази.

— И така, вие сте си в Тексас. Телефонът звъни: „Качете се на самолета и елате например във Франция“. На една маса, от едната страна — украинската страна — не ми харесва да деля Църквата на страни, но иначе не може да се каже, — от другата — Вселенският патриарх. И ви казват: „Вземете химикал и лист и ни напишете пет решения, не повече“. Бихте ли обърнали листа и казали: „Послушайте, предлагам това, това и това“? Бихте ли станали посредник, за да се намери решение на този огромен проблем?

— Разбира се. Всеки трябва да отстъпи, но въз основа на еклисиологията — православната. Това не подлежи на обсъждане.

— Ще го направите ли?

— Решението е просто.

— Как така? Теоретично — отказ от собствената воля и всичко останало отстъпва?

— Да. Трябва да сме готови да пожертваме второстепенното, светското, интересите. Ако това не се случва, не сме християни. Ако настоявам за второстепенното и третостепенното и го поставям над Христос и единството в Христос, проблемът, разбира се, ще продължи. Така че не е трудно да се реши. Проблемът е да се смирим.

— Тоест да пожертваме егоизма си и светското, за което говорехте.

— Да. Но и да следваме светите отци. Това не са само смирени думи — „аз съм лош човек, благослови“. След това трябва да се поправят системните проблеми, които възникват, когато се отдалечаваме от светоотеческата мисъл и светоотеческата еклисиология.

— Значи сега изобщо има отклонение в тези неща.

— Да, има.

— Може би затова се е стигнало до тази ситуация.

— Всички го знаят.

— Аз не съм последният, който знае — аз не знам. Питам вас.

— Всички знаят, но никой не говори. Това е проблемът днес: всички заобикалят въпроса и никой няма да каже: „Ето го“.

— Защо става така? Защото мислим за себе си?

— Виж, в единия случай това може да е разсъдителност, в другия — малодушие. Невинаги е едното или другото. В единия — светско разсъждение: „Да не загубя нещо“. В другия — наистина разсъдителна позиция. Трябва да гледаме всеки контекст, всеки случай поотделно. Ето, зилотите нямат такава разсъдителност: според тях всички са малодушни и всички са светски. А това невинаги е така. Например старецът Ефрем притежаваше поразителна разсъдителност.

За стареца Ефрем

— Кажете няколко думи за стареца Ефрем. След като днес, както казахте, няма да го кажете там, където трябваше, кажете го тук — за свети Ефрем.

— За стареца — простете, че го наричам свят, но аз така го усещам. Чрез стареца Бог спаси Църквата в Америка. Още преди 50–60 години отец Йоан Романидис пишеше, че ако не дойде светогорец и не започне да строи манастири, Църквата в Америка ще загине, защото там обмирщаването и протестантизацията са стигнали до крайност. И старецът дойде — с огромна любов, търпение — хиляди души в изповед, в покаяние. Невероятен труд. В историята на Църквата не е имало такова нещо: 17 манастира [в Америка], осем в Гърция, хиляди души, стотици монахини и монаси.

Но не става дума толкова за числата, колкото за качеството на Христовата любов към всеки човек, който се оказваше пред него. Усещаше го. Влизаш при него за изповед — и чувстваш, че в този момент си най-важният човек на света за стареца. Такава любов. И той промени хиляди души — само чрез допира им с тази любов.

Притежаваше огромна разсъдителност. Това е плод на опита, но и на любовта му: разсъдителност — кога да говори, кога да настоява, кога да мълчи. Никога не отговаряше на критиките срещу него. Никога. Това е поразително. Страшно го критикуваха, лъжеха, говореха невероятни неща, някои дори се опитваха да го убият.

— Да го убият?

— Да, два пъти — ще видите в житието. Много преживя.

— Какво означава — опитвали са се да го убият?

— Да, два пъти са се опитали да го убият. Ще видите в житието, което излиза вдругиден. Не съм прочел всичко, само откъси — това е велик светец. Още не сме го разбрали. Свети Порфирий казваше: „Старецът Ефрем го скрива“ [своята святост].

А сега това ще се открие — в своето време — и ще помогне на още повече хора. И до днес той действа след смъртта си: явява се, говори, наставлява, помага, моли се. Той е велик светец на Църквата.

— Слава Богу. В логото на вашия сайт има светец или старец в пещера, ако помня правилно. Кой е това?

— Не е конкретен човек. Той олицетворява православния етос: молитвата, съкрушението, любовта на сърцето към света.

— Отец Петър, който очевидно е измислил това лого или до голяма степен е участвал в създаването му, следва ли онова, което показва на хората? Тоест съсредоточеността, уединението. Живеете ли така, както трябва?

— Не разбрах.

— Живеете ли в съответствие с примера, който показвате на хората?

— Вие сте много добър интервюиращ. [Смях.] Попитайте жена ми — тя вероятно ще каже „не“. [Смях.] По-скоро не. Често греша. Това ще се открие накрая. Няма да го видим — надяваме се за нас да се застъпват и отдолу, и отгоре.

Но вижте: старая се — каквото и да се случи, трябва да говоря истината и онова, което казват светите отци. И ако самият аз нямам опит — горко ми, ако говоря нещо друго, в противоречие със светците и старците. Аз съм оглашен. Наистина, още се уча и до края ще се уча какво е Православието. Старая се да го разбера чрез опита. Животът на светците, на стареца Ефрем е толкова далече от Православието, което живеят повечето хора днес. Не мога точно да кажа защо и как, но го чувствам и го виждам в отделни моменти, в примери. Разбирам, че тази тайна на светостта, която старецът е живял, няма нищо общо с по-голямата част от онова, което говорим за Православието. Онова, което правим и казваме, е на равнището на човешкия рационализъм, на аргументите. Старецът беше далече отвъд това — още оттук във вечния живот. Така че какво да кажа? Живея ли онова, на което уча? Не. Само посочвам: натам, ето натам вървете.

Гневът и привързаността към вещите

— Нека влезем малко в домовете на нашите зрители. Всички всеки ден се гневим, от сутрин до вечер. Ето и аз сега уж съм спокоен, но пак съм ядосан: записал съм едни въпроси, а говоря друго. Няма да говоря за пастирството на свещениците — кажете на хората какво да следват, ако имаме пример. Как да се държи човек, който има тревоги? Въпросът е субективен, но ще приема общ отговор. Всеки ден сме раздразнени без причина: аз се ядосвам на вас, вие — на друг. Нещо не ни достига, постоянно искаме нещо — защото другият го има, а ние го нямаме. Какво е това състояние?

— Първо, ако сме привързани към материалното, ще стигнем до гняв. Значи трябва да подредим нещата и да разберем кое има стойност и кое няма. Поне на равнището на разбирането. Ако можем малко да отстъпим и да погледнем себе си по-обективно, да видим своята окаяност и да молим Бога: „Просвети ума ми, за да виждам своята окаяност“ — да държим пред себе си нея, а не онова, което прави другият, винаги да държим пред очите си собствената окаяност, — тогава ще можем малко да отсечем гнева, защото няма да сме привързани към онова, което не си струва.

А от друга страна — да разбираме какво губим. Не разбираме какво губим. Не можем да намразим греха, защото ни харесва, дава ни временно лъжливо утешение, но не разбираме какво губим с него. Трябва да се молим: „Боже мой, покажи ми какво ще загубя с този грях, с този начин на живот“. И когато сравняваш — ще загубя това заради онова, — започваш да казваш: не си струва. Гневът не си струва. Той е нищо пред вечността и Христовия живот.

Тоест да отстъпим и да погледнем живота иначе: да излезем от съвсем малкото към голямото, да се издигнем на хиляда метра и да погледнем така, както гледа Бог. Да имаме по-широк поглед, да видим своите рамки и да разберем: колко е дребно, не си струва. А ние всеки ден сме заседнали там и мислим, че със сила, натиск и напор ще постигнем нещо.

— Може би искаме да покажем на съседа със снимка: ето ни, имаме такава кола, така сме се нахранили, ние сме по-добри, по-високо сме. И това наистина ни държи приковани към земята.

Децата и музиката

— Децата и музиката — огромна тема и за мен. Направих 44 предавания в радиото на един канал, идваха хора с признат авторитет и винаги повдигах темата за музиката. Тук, в Гърция, преживяхме много дълъг период — четири-пет години, — когато царуваше трап музиката. Това беше огромен проблем. Канехме психиатри, свещеници, академици и обикновени смъртни като мен — много говорехме за това. Въпросът е следният: че музиката влияе на децата и на нас, е даденост. Какво да правим ние, родителите, за да насочим децата към правилната музика? Аз например съм роден през 1974 г.: хевиметъл, рок, гръцката музика от онова време. Това не ми навреди — за щастие. Или все пак има вреда?

— Мислиш ли, че нещо се забелязва? [Смях.]

— Кажете вие.

— Не, в смисъл — не голяма вреда. Но онова, на което отдаваме душата, живота, сърцето си, което не е Христос, не е вечно, няма вечно значение — с него губим нещо. Тук има степени, широк спектър. При теб може да е нещо малко — загубил си малко. Аз също израснах извън Църквата и навремето много ми харесваше. Няма да кажа, че съм понесъл голяма вреда, че съм загубил пътя — намерих пътя към Православието. Но времето, което изгубих, и онова, което „придобих“, са загуба.

— Добре. Струва ми се, че невинаги правим нещо, за да придобием нещо. Музиката по мое време беше начин да се отпуснеш с чаша кафе, нищо повече — израснах на село. А днес имаме друг проблем, който, вярно, малко по малко отминава — тази трап музика. Не знам дали знаете за какво се пее в нея.

— Това е шумово замърсяване, а не музика.

— Да. Обикновено пеят момчета, обиждат жените; коли, златни часовници, оръжия и подобни неща.

— Да, да.

— Ако не знаете — няма нищо. Самият въпрос може да се превърне в решение.

— Разбрах. Не е необходимо да знам, разбрах.

— За какво изобщо трябва да внимаваме ние, родителите, в музиката, в облеклото — малко ще разширя въпроса, — за да опазим децата?

— Всичко това е толкова тежко за душата, че много я обременява. Затова бих казал: трябва да ги изведем от тази среда поне за 24 часа — за ден, два, три, четири — и да ги потопим в светлина, мир и тишина. За да разбере детето само: това ме дразни, към това съм се прилепил, това е привързаност на душата ми — и думите, и самата музика не вдъхновяват. Там няма общение с Бога и ближния, то е нещо мъртво. А тук имам покой и мир. Само така, чрез опита, трябва да дойде освобождението.

С думи — „внимавай, внимавай“ — това не става, защото децата лесно се увличат. Искат да бъдат с другите деца, да имат приятели и всичко подобно. Но ако чрез опита почувстват какво означава да бъдеш извън това — както е и с интернет: ако детето постоянно е в интернет, а после прекара ден, два, седмица сред природата, чрез опита ще разбере какво означава да живееш истински живот, в допир с природата и хората, а не с машината. Подобно е.

— Тоест болестта… Опитът е най-важното, казвате, трябва да ги изведем оттам. Да, но има родители със същия „опит“. Какво да правят те? Виждам ги всеки ден, защото се занимавам много с деца — това силно ме вълнува. Хора на около 30 години, които са слушали неподходяща музика, гледали са неподходящи филми — в киното, в YouTube — и децата растат с неподходящи образци. Тук се намесва пастирството, но човек трябва сам да поиска да дойде в Църквата, не можеш да го вкараш насила, както казахте в началото. Това е проблем: днешното дете е утрешният родител. Какво общество ще изградим?

— Не мисля, че пряката война срещу това ще даде резултат — просто няма да ни го казват [т.е. ще го скриват]. Трябва да сияе Христос — светлината, която ще влезе в мрака и ще ги изведе навън. Тоест животът на родителите или приятелите трябва да бъде по-светъл, по-красив, по-привлекателен, за да оставят децата сами всичко това. Няма друго решение. Никой не напуска греха или мрака насила.

— То дори не знае. В мрака е, като в пещерата на Платон.

— Да, да, пещерата. Не разбира. Не може да стане и да излезе, за да види светлината. Вижда само сенките отзад. Така че виковете „махни се, престани, това не е хубаво“ няма да помогнат. Но ако има опит, ако само разбере, различи, сравни — тогава ще може да си тръгне.

Бракът и еднополовите съюзи

— „И ще бъдат двамата една плът“ — казваме за брака. А сега — за законите, които бяха приети [в Гърция; законът за еднополовите бракове от 2024 г.]. Познавате ги прекрасно. Какво може да стане в ума на човек, който приеме, че бракът не е брак? Поне за мен това не е брак, то е нещо съвсем друго, просто не мога да го кажа така от мястото, на което се намирам сега. Какво ще стане в ума на човек, ако поне малко приеме, че това е плод на свободата и че Христос обича всички — бракът между двама души от един и същи пол? Говоря за еднополовите бракове. Какво ще стане в ума ми, ако кажа: добре, няма нищо страшно, Бог ги обича — и може би направя изявление: „Тези хора също са Божии деца, няма нищо страшно“? Последиците могат да бъдат още по-лоши: ще бъдат приети още по-лоши закони, а хората ще отстъпят в апатия: „Добре, няма нищо“. Това още по-лошо ли е?

— Да, да.

— Въпросът ми е: какво може да се случи, ако приемем това състояние без възражения?

— А какво стана след Содом? Как завърши всичко?

— Мислите ли, че ще стигнем дотам?

— Разбира се. Светите старци вече са казвали: последица от плътския грях — и в брака, а не само извън него — както и от абортите и блуда ще бъде третата световна война, която се приближава. И това може да се случи много скоро. Когато сме толкова равнодушни към истината и при това се утешаваме с лъжливо, по същество сатанинско състояние — какво да прави Бог? Ти си избрал. Духовните закони действат: без покаяние всичко ще тръгне натам, накъдето трябва — възпитателно. Ще получиш резултата от избора си.

Вече не живееш — вече си духовно мъртъв, ходещ мъртвец, ако имаш такъв съюз и плътско желание. Разбери: това не е живот. Тогава какво да прави Бог, когато светът не се кае и е равнодушен към спасението си? По същество това е липса на любов — у обществото, у ръководството, у братята — към тези хора, но и към цялото общество. Не обичаш обществото, Бога, ближния, ако стоиш равнодушно и казваш: „Нека всеки прави каквото иска“. Това е като другият да тича към пропастта, а ти да казваш: „Довиждане, на добър път“. Имаш ли любов? Не. Именно това правиш, когато виждаш подобно нещо и нищо не предприемаш, нищо не казваш и дори казваш, че е хубаво: нека всеки прави каквото иска. Но разплатата няма да бъде само за един човек — ще бъде за цялото общество. Така ще бъде. А нататък — Бог да ни е на помощ.

— Казахте „и в брака“. И в брака ли има тежки грехове? Слушам ви внимателно.

— Така казват светците — не аз. Какво да говоря аз? Светците, свети Порфирий говорят много силно за това. Целта на брака е любовта, но и децата. Ако излизаме от тези рамки, и в брака сме извън Божията воля, когато вършим действия, които не принасят тези плодове. Тоест любовта се изразява в границите, които Бог е поставил, и в полза на живота — поне в отвореността на съпрузите към живота. Когато излязат извън тези граници и всичко стане егоистично, само заради плътското желание, тук свършват и целта на брака, и благословението. И тогава, както извън брака има беззаконие и противоестествено, така има и вътре в брака.

Съществува представата, че всичко, което се случва в брака, е благословено. Грешка. Бракът има своя идентичност и смисъл. Не е така: „Правим каквото искаме и имаме Божието благословение“. Това е прелест. Светите старци казват, че подобни противоестествени отношения водят до още по-лошо — това е дори по-лошо, отколкото при онези, които са извън брака. Защото ти си получил благословението на брака, намираш се в Божието благословение — и не го спазваш, не го уважаваш, по същество оскверняваш благословението.

— Да, вярно. Разбирам: това е като да получиш благословение, а после да го потъпчеш. По-лошо е, отколкото изобщо да не си получил благословение.

— Нали? Това е като да се причастиш и да отидеш… Ти си в брака — това е свято, това е тайнство, трябва да уважаваш онова, което си получил. Това е благословение. В брака има три лица, а не две — съединени сте в Христос. Ако вършиш неблагословени неща, вървиш вече не само срещу другия човек, но и срещу Христос, Който те благославя. Мисля, че затова е по-тежко и за тези грехове говорят светците.

— Да. Всичко, което казахте, възприемам по-скоро като съвет, отколкото като критика — и хората го приемат по-добре.

— Разбира се. Старая се… Всички започваме с желанията и трябва да ги отсичаме. Няма човек, който да няма желания. Трябва да се учим да обуздаваме желанията, да се учим на пътя на подвига и целомъдрието.

— В това е и проблемът: в съвременното общество хората не молят да бъдат научени и ние не молим да се научим. А може би — не като укор — и пастирството на свещениците не е такова, каквото трябва да бъде: малко по-интензивно, не потискащо, но по-осезаемо, по-живо присъствие.

— Да. На хората понякога им трябва слово — ясно и дори строго, но с любов. Не строгост без разсъдителност, а с любов.

— Вярно. Хората имат нужда от това.

Духовникът и архиереят

— Изповядвате ли? Духовник ли сте?

— Да, макар и недостоен. Идват млади, възрастни, деца — идват хора. Там, където живеем, не сме много, но идват. При мен не са хиляди, както в Гърция — стотици са.

— А кой наставлява вас — на практика?

— Моят духовник.

— Епископът е далече в Америка заради разстоянията и всичко останало. А тук, в Гърция, или на някакви конференции общувате ли?

— Да. Но и в Гърция не мислете, че повечето епископи са пастири в този смисъл. Те са администратори. Това е проблем — да виждаш в епископа администрацията, а не…

— Какво губим от това?

— Много. Има дори представа, че той трябва да бъде администратор, а не пастир и духовен отец.

— Но санът казва „архи-“, казва „митрополит“, а не „административен служител на митрополията“.

— Архиерей. Архиерей — това е най-добрата дума. Пръв сред йереите.

— Тогава какво губим?

— Оказваме се в семейство, в което няма баща. Какво губим там? Много. Всички проблеми, да кажем, на чернокожите в Америка — всички сочат към отсъствието на бащата.

Православният свещеник в Америка

— Какво е да бъдете православен свещеник в Америка? По-конкретно: как се отнасят хората към вас?

— Бих казал, че през последните пет години настъпи голяма промяна — и у православните, и у хората извън Църквата. Много положителна. Виждат ни в метрото — дори съвсем далечни хора — и се питат: „Кой си ти?“ Искат да научат: има нещо в теб.

— Какво означава „съвсем далечни“?

— Не знаят кой си: мюсюлманин? Юдеин? Не знаят, но им е интересно. А после: „Православен ли си? А, православен, разкажи, разкажи!“ Особено след ковид светът се промени. Много хора разбраха, че проблемите ни са духовни, от духовно естество, а не политически, че с политика не се решават. Загубиха всякаква надежда в политиката и сега гледат на свещеника иначе: може би има какво да ни каже.

Това се промени и е добре за Църквата, много добре. Има възможности за мисия. А в самата Църква хората приемаха всичко за даденост.

— Ковид малко уплаши хората — в добрия смисъл. И те се обърнаха към Църквата.

— Да, да. И самите отдавна православни, които приемаха Църквата за даденост. Поне в Америка мнозина казаха: „О, църквата е затворена, не мога да отида в храма“ — и се втурнаха натам, и оцениха това. Не всички, но мнозина. И това е хубаво. Бог допуска изкушения, защото от тях ще излезе добро. Често не го разбираме — виждаме само лошото. А от ковид излезе много добро.

И цялата тази прелест — голяма прелест имаше в Църквата: да затваряш храмове, да причастяваш с много лъжички, да притискаш хората да се ваксинират — всичко това е прелест, страшна прелест на православните. Казвам го оттогава и до днес и ми е все едно, нека ме ругае който иска. Това е прелест, не е православно. И не трябва да слушате мен — послушайте свети Паисий. Старецът Евтимий от Капсала [ученик на св. Паисий] скоро след началото на ковид казваше, че свети Паисий не би сложил маска, не би приел ваксина, не би спазвал дистанция — нищо от онова, което ни казваха да правим, свети Паисий не би направил. Значи сме постъпили неправилно, като сме притискали хората да правят всичко това. Не последвахме светците.

— На този стол преди няколко месеца седеше заместник-министърът на здравеопазването господин Мариос Темистоклеус и имахме напрегнати десет минути, когато говорихме за коронавируса. Той, сегашният заместник-министър, каза, че ваксините са помогнали — това е наука, медицина, той е лекар — и са спасили животи. А вашият покорен слуга му каза, че моят духовник говореше: „Ако си сложите — благословено да е, ако не си сложите — благословено да е, но засега не го правете, защото няма точни доказателства, че ваксините са правилни“. С това не спори.

Каза още, че Църквата може би е била съюзник — някои йерарси казваха „ваксинирайте се“, — но от друга страна, това не е било лошо: тя е дала да се разбере — не толкова „не го правете“, а „вслушайте се и в Църквата, в онези, които ви казват: успокойте се“. Тоест ситуацията беше раздухана. Моят въпрос към него беше следният: аз не повярвах и цялото ми семейство не се ваксинирахме — преди всичко заради начина, по който се опитваха да ни притискат.

— Много вярно.

— С това не спори и сменихме темата. Човек, който изповядва вярата си, прекрасен, както всички наши гости. Ще ви изпратя това интервю — много е хубаво. Та за начина: налагат ти глоба или казват: „Не излизай“, „Попълни документ, направи нещо, изпрати съобщение, за да излезеш“. Тоест ако изляза без документ — ще се заразя, а ако платя 100 евро — всичко ми е наред. Разбирате ли?

— Това е прелест. От самото начало го казвах и досега не мога да разбера някои духовни хора в Църквата, архиереи и други, които бързаха да се ваксинират, да затварят храмовете. Имам само един въпрос, не мога да го разбера: методологията, която използваха, беше ли коварна, бесовска, или не беше? Веднага направих предаване „Бесовският метод на коронавируса“. Във всичко, което въвеждаха, чак до ваксината, имаше метод не Божи, а дяволски: натиск, заплахи, лъжи — всичко това. Веднага, без да знаеш нищо нито за медицината, нито за правото, нищо — и не е необходимо да знаеш нищо. Дори най-обикновената жена, ако има духовен живот, би казала: това не е от Бога. Как архиереи и свещеници можаха да не го разберат — до днес? Това много ме тревожи, защото е азбуката на Църквата. Не е нужно да знаеш всичко — човек не може да знае всичко, — но можеш да имаш опитно, практическо усещане: този начин, този етос не е от Бога. Това всички можем да го знаем.

— Да, самият начин го доказва. А от друга страна, много храмове и митрополии служеха тайно и причастяваха хората — казвам го публично. Всички се причастявахме. Никой не се зарази, нищо не се случи. Коронавирус имаше, той съществува от толкова години и ще съществува — това е вирус. Защо му придадоха такъв мащаб — няма да обсъждаме сега, ако даде Бог, друг път. Но начинът наистина сочеше с пръст, че това не е правилно.

— Скоро ще направя предаване за покаянието. Защото публичните грешки и публичните грехове изискват публично покаяние.

— Вярно.

— Няма да ни бъде добре в бъдеще — при следващия проблем, при следващата криза, — ако не се покаем за онова, което направихме. Не го казвам от гордост, аз съм никой, но това е като духовните закони. Ако не сме се покаяли, не сме казали „благослови“ [не сме поискали прошка] за толкова големи грешки в миналото, в бъдеще ще направим още по-лоши. Затова трябва да се покаем — такива са духовните закони. А когато се каем, тези последици се премахват и сме на верния път. Това не е маловажно: за цялата Църква са нужни разговор, искреност, себепознание и покаяние. Иначе няма да ни бъде добре.

Пророческият глас на Църквата

— Разбирате ли, нека не стоварваме всичко върху Църквата. Искам да кажа — аз, неръкоположеният, мирянинът, — бих ви предложил първо да проведете една, две, три, четири конференции или дори събор за това как да говорите с политиците. Всичко минава през политиците, прекрасно го знаете. Няма решение, което да бъде взето или да не бъде взето, ако политикът не каже „да“ или „не“. Не знам дали политиците приемат оглашение. Имам връзки с мнозина. Не знам дали приемат оглашение, а ако приемат нещо — дали не е от страх или изгода. Това може да се проучи. Огромна тема е, първа в списъка: защото всичко се решава не от нас, основата, а от политиката. Какво правите за тях, как ще ги огласите?

— Виж, трябва да даваме пример, каквото и да се случва. Не можем да очакваме от света Христовия начин на мислене, Христовия ум. Не го очаквай.

— За да види политикът примера на свещеника?

— Разбира се, примера на Църквата по тези въпроси. Църквата има пророческа позиция в света, пророчески глас. Тя има не само пастирство, но и пророческо служение. А пророческата позиция е свобода. Тя освобождава хората, за да вървят по тесния път на спасението. Ако оставяме всичко това уж по пастирски причини — а често са само предлози, защото сме малодушни, — макар понякога причините наистина да са пастирски…

— Много честно е това, което казахте за малодушието.

— Забележи: в Апокалипсиса първа в списъка на греховете, които водят човека в огъня на геената, е страхливостта. Да бъдеш малодушен не е маловажно. Това означава, че нямаш вяра, нямаш доверие в Бога. Затова нека не се крием и не казваме, че е заради любовта или разсъдителността. Често не е така — прикриваме немощите си. А Църквата трябва да говори на света именно с пророчески глас. Това днес много липсва. Затова вървим и не знаем накъде.

— Отче, ако кажете на политик или мирянин: „Говорете пророчески“ или „Докажете, че древните пророчества са се изпълнили“, ще ви нарекат паникьор и есхатолог.

— Не, не. Забележи: „пророчески“ тук не означава „за бъдещето“. Означава истината в настоящето. Пророците говорели в своята епоха и възвестявали Божията истина, а не само бъдещето.

— Значи вместо думата „пророчески“ има например…

— Да кажем, дръзновен — с дръзновение пред света.

— Добре.

— Истината във всичко.

— Да, да. Дръзновение. Да дадем истината.

— Ако Църквата не говори истината, кой ще я каже? Нали?

— Всички търсим на какво да се опрем и когато имаме духовник, се опираме на него.

— Политиците в по-голямата си част няма да последват Христовата истина. Не го очаквай. Остави ги. Но ние, Църквите, ще говорим истината. Ако не говорим истината, ще дадем отговор и последиците ще бъдат тежки — и за нас самите, и за паството, и за света.

Единство в истината

— В заключение бих казал: единната Църква ще даде много по-силна и непреходна истина в очите на мирянина, който не вижда разделени групи.

— Единство в истината. Не православната Църква… Не го поставяй така.

— Да. Но и между нас често…

— Да, трябва да имаме православно единство, но в истината — между православните.

— Да. Някой трябва да направи крачка назад и да поиска прошка, както казахте в началото.

— Да. Но, разбира се, прошката — ще повторя — е въз основа на светоотеческото съгласие и Преданието. Ето в какво ще проявим послушание. Иначе никога няма да придобием единство. Единството е в това всички да следваме светите отци и да им бъдем послушни — не само на светите отци от IV или V век, а и на днешните, на скорошните светци. Ето как ставаш „следващ светите отци“: като следваш свети Паисий, Порфирий, Яков и другите от последните години. Затова дадох и примера със свети Паисий във връзка с коронавируса.

Не е трудно, приятели. Въпрос на решимост, вярност и смирение е. Ето в какво е проблемът ни. Проблемът е духовен.

— Ако поискаш прошка без тези гаранции, това ще бъде прошка заради изгода — и отново ще се върнеш назад.

— Да, при много хора това ще бъде лъжа. Малко неща ще се променят.

Кога ще бъде прославен старецът Ефрем

— В заключение: кога според вас ще бъде канонизиран свети Ефрем? В съзнанието на всички той е свят — не ни е нужно официално признание.

— Той е свят. Това е добър, важен въпрос. Бог знае кога. Но според Преданието на Църквата, трябва да кажем, не бързаме. Ако погледнем цялата история на Църквата, това може да бъде след 20, 30, 50 или 100 години. Свети Никодим [Светогорец] бил прославен повече от век по-късно, макар всеки ден да вършел чудеса. Не знам дали това е гаранция и знак. Искам да кажа, че признанието от Патриаршията е последното, което следва след признанието от народа и от Бога. А това вече го имаме: признаване на светостта от Божия народ и множество чудеса от Бога.

Така че бихме могли да бързаме и да казваме „по-скоро“, но не е необходимо. Не е необходимо — защото се боя, ще кажа нещо малко тежко: има интереси канонизацията да се извърши бързо.

— Има интереси и това да стане бързо?

— Да. И не искам тези интереси да засенчат истинската святост на стареца.

— Интереси за бърза канонизация? Защо? Нали канонизациите често стават бързо.

— Защото, когато аз, епископът, призная светец, получавам авторитет от това.

— Така значи.

— Имам интерес да го призная, защото хората ще ме обичат — нали обичат светеца. Разбираш ли? За да не се смеси това с чистия образ на светеца. Но Бог допуска и устройва така, че въпреки интересите всичко да бъде благословено. Той вече е свят. Знаеш ли, 1400 години дори не е съществувала официална канонизация.

— Откога се е появила?

— Преди около 300 години — не знам точно кога е започнало. Но със сигурност хиляда години всички тези светци — свети Николай, всички — не са имали официална канонизация от събори. Как е ставало? Пишели служба, рисували икони и народът почитал светеца. Значи старецът вече е свят. От момента, в който народът го приема, а Бог свидетелства с чудеса, той е свят. А официалното признание нека дойде, когато дойде.

— В добър час.

— В добър час.

Слово към младите

— Дайте ни благословение. Бих могъл да ви помоля да кажете нещо на всички хора — за спокойствието, за гнева. Но ако сте съгласен, бих искал да отправите пожелание, съвет към младежите — нашите млади, утрешния ден на всяка страна, не само на Гърция, защото Православието е вселенско.

— Да вникнат в смисъла на живота и да обичат истината над всичко. Ако направят това, Бог рано или късно ще насочи стъпките им по стъпките на светците и те ще се освободят от тази епоха. Нека намразят онова, което ги държи в робство в това време. Трябва да знаят, че нихилизмът на нашата епоха е техен враг. Ето какво преживяваме — нихилизъм: отстъплението, всичко това, целият този начин на живот — много неща влизат в нихилизма на нашата епоха.

Първата стъпка е да осъзная, че се намирам в тази атмосфера и искам свобода от нея. Искам да се освободя, да не бъда ограничен от епохата си, да бъда извън нея и да стана истински човек, свободен от всички тези окови. А ще се освободят само в Христос. Нека обичат Христос, да молят Христос да се умножи любовта им към Неговата Личност, към истината, и да живеят само за истината.

И на момчетата, които искат да станат свещеници, казвам: „Искаш да станеш свещеник — много добре, но бъди готов да търпиш гонения, бъди готов за проблеми. Но заради любовта към Христос и към истината прави онова, което Бог иска, където и да те поведе. Не влизайте в свещенството като на работа, заради длъжност — само заради Христос, само заради Христовата истина“. Такива момчета ще станат много силни. Ще станат мъченици — с кръвта си или просто със свидетелството си — и ще помогнат на много хора.

Днес е прекрасно време да бъдеш свещеник, но е нужно голямо мъжество и е трудно. Ще се срещнеш с много неща — и това е много добро за освещаването: имаш много трудности и чрез тях малко по малко, стъпка по стъпка ще станеш свят, следвайки светите отци. Но трябва да решиш: нищо над истината. По никаква причина няма да служа на друго. Ако направиш така, ще помогнеш на много хора. [Смее се.] Пожелавам го и на вас.

— Дай Боже.

Приятели на предаването „В истина“, приятели на Съюза на православните журналисти! Днес имахме особената радост и чест да приемем свещеник Петър Хирс, който пристигна от Америка, а именно от Тексас [така казва водещият; правилното е от Аризона], и да разговаряме дълго с него. Бихме искали да остане при нас още. Това интервю обхвана от началото до края всички въпроси, които вълнуват много мои познати — те ми предадоха и своите въпроси, — много хора и много свещеници. Ще напомня, че той веднага прие поканата. Говори от сърце, както очевидно би говорил на изповед. Още веднъж много ви благодаря, че бяхте при нас, отец Петър.

— И аз ви благодаря, бъдете здрави.

— Надяваме се съвсем скоро отново да ви видим — в Гърция или някъде другаде.

— Амин. Добър рай на всички ни.

— Амин. Молете се за това. Приятели, бъдете винаги здрави. Хубава вечер на всички.

Източник: СПЖ, Гърция

Прочетете също

Преподобни Пимен Зографски съградил и обновил стотици храмове в България Днес 01:50

Запорожкият митрополит Лука призовава за подкрепа за патриарх Даниил Вчера 22:01

Православната църква почита паметта на св. Гавриил Ургебадзе Вчера 00:08

Митрополит Нектарий изрази болка от изпитанията пред УПЦ 1 ноември 23:39

Синодът на Полската църква обсъди във Варшава кризата около ПЦУ 1 ноември 23:10

Катрин Уайтфорд остро разкритикува мобилизацията на свещеници от УПЦ в Украйна 1 ноември 22:56