Ревност и фанатизъм според академик Владета Йеротич
Основния критерий за разграничаване авторът намира в Христовите думи: „По плодовете им ще ги познаете“ и в резултатите от човешкото поведение.
Още в корена на едната и другата дума може да се види разликата. Докато за нашата хубава дума ревност имаме голям брой синоними: труд, постоянство, истинско желание, грижа, прилежност, усърдие и т.н., чуждата дума фанатизъм, фанатик (fanaticus) се превежда като заслепение, замайване, унес.
Човешкото същество някъде в прастарите дълбини на своя двояк произход (божествен и земен) е склонно и към ревност, и към фанатизъм, дори, бих казал, предимно и по-често към фанатизъм, отколкото към ревност. Да се вгледаме в децата – които имат някои сходства с психиката на така наречените примитивни народи –, когато играят. Те изглеждат така унесени в играта, че не забелязват дори в непосредствена близост опасност за живота?! И възрастният, даже когато е образован и изглежда разумен, е склонен към унес, дори и към заслепение от някого или нещо, което го омайва и омагьосва. Човек най-често е очарован от някого или нещо, към което силно се стреми и което силно желае. Очевидно това е светът на човешката фантазия, тоест на въображението и желанието (Фантаз е бог на съня у древните гърци, „който донася на хората приятни неща в съня“). Най-ранният интимен свят на човека (най-ранен и филогенетично, и онтогенетично) е светът на картината, на въображението, на фантазията и фантазма (фантазмът за разлика от фантазията е дефиниран от психолозите като „ментален израз на нагоновите желания, заредени с афект“). И когато този свят на сънищата, светът на неговото много дълго (филогенетично дълго) детство, по време на съзряването на човека бъде постоянно потискан или заменян със света на реалността и разума, той никога не се губи изцяло. Какви са последиците от такова удължено до безкрайност детство или (в най-добрия случай) юношество на човешкото същество? Както и много други неща в природата и в човешката природа, последиците са полюсно разпределени – могат да бъдат позитивни и негативни, конструктивни и деструктивни. Позитивни и конструктивни са последиците от „унеса“ на човека, когато този унес е по-умерен, претвори се (сублимира се) в нещо творческо; никога не е имало велико изкуство, нито философия и наука без значителен дял на puer aeternus в човека творец. И особено в религията и религиозния подвиг.
Нашият свят на мечтите и желанията се превръща в негативен, деструктивен (и автодеструктивен), когато унесът премине (а той лесно преминава!) в отчужденост, заслепеност, с една дума, във фанатизъм. Именно поради тези едва забележими разлики между унеса и „труда, внимателността или ревността“ в самите нас, поради лесното и бързо превръщане на „грижите, усърдието и настойчивостта“ в заслепеност, омагьосаност от желанието, фанатизъм, съм убеден, че всеки човек е в състояние, по-кратко или по-дълго, да реагира фанатично. Дали изобщо ще реагира фанатично, кога и колко дълго, зависи от много фактори: от темперамента и характера, от ранното влияние на семейната среда, от интелигентността, от хармонията или дисхармонията между четирите основни психични функции (мислене, усещане, емоция и интуиция), от влиянието на обществото, от податливостта или неподатливостта на внушението и самовнушението (които имат голяма енергийна сила в човека) и т.н.
И после, да не забравяме, че човек не е само същество на фантазиите и фантазмите, но и мислещо същество, същество на идеите (като водещи мисли), въпреки че двете същности в човека са в много по-тесен допир, отколкото си представяме. Как най-добре да задоволим двете основни потребности на човека: да има водеща идея или мисъл и в същото време да бъде конструктивно „обзет“ от нея? Вярвам, че такава естествена потребност най-пълно може да удовлетвори религията. Тя впрочем най-често, а и най-успешно (в историята на човечеството) е удовлетворявала тази интимна потребност на всеки човек. Втората разпространена и отдавна известна област, от която хората силно се интересуват и на която залагат, е била и е останала политиката (човекът е и зоон политикон – част от Аристотеловото определение за човека).
И ето именно в тези две толкова значими области, на които човек залага в своята най-интимна същност (вътрешна и външна, боголика и земна), – религията и политиката – ревността или фанатизмът достигат до своя пълен израз, влагайки в хората, обществото, народите и историята благословия или проклятие. В нито една друга област на своята дейност човек не подлага съвестта на толкова сериозен изпит, както когато е „обзет“ от Бога или политиката. В нито една област на човешката дейност стрелката на кантара на правдата и морала не е толкова чувствителна, както когато трябва точно и безпогрешно да отмери ревността и фанатизма. Само като си спомним колко хора в историята на монотеистичните религии са се изживявали като дълбоко ревностни – между папите и патриарсите, шиитите и ционистите, политическите шовинисти, расистите и болшевиките – сърцето ни ще се свие от болка и скръб, защото цялата им ревност, необратимо и със страшни последици, се е превърнала в чист фанатизъм.
Тогава как да различаваме ревността от фанатизма? Непреходни са Христовите думи: По плодовете им ще ги познаете. Доброто дърво ражда добри плодове, а лошото – винаги само лоши! Когато говорим за религията (и християнската религия), не е трудно да разпознаем ревностните вярващи. Как ще ги разпознаем? Истинската ревност (или: усърдие, труд, искрено желание) се отличава със смирение и скромност, благост и опрощение, с непоколебима вяра и надежда в Спасителя Христос (когато говорим за християнската религия), с вяра, която никога и на никого не се натрапва, с разбиране на другите хора, и то с разбиране със сърцето и с ума. Всичко противоположно на тези добродетели, с които Бог обдарява Своите ревнители, ще разпознаем по изражението на лицето, по поведението и дейността на фанатичния човек.
Как трябва да се държи Божият ревнител, когато се срещне, когато се изправи очи в очи или се сблъска с фанатик? С дълбоко разбиране, съчувствие и християнско съжаление, с благостта на различаването на греха от грешника. Защото какво се крие зад фанатичната маска на нещастния човек? Страх и усещане за голяма слабост, несигурност и потребност от свръхкомпенсация на чувството за малоценност (казано на езика на психиатрията, между фанатиците има много невротици, психопати и психотици) и, което е най-лошото, неверие във вярата или идеята, която такъв човек фанатично изповядва; у фанатика има по-силна вяра в демонската, отколкото в Божията сила.
И в края ще посоча още една важна разлика между ревностния и фанатичния човек: ревностният човек цял живот преобразява себе си, фанатичният – вместо такова доживотно и несъмнено немалко усилие – иска да преобрази другите.
Превод: Татяна Филева Откъс от книгата „120 въпроса и отговора от християнската психотерапевтична практика“, ИК Омофор, 2015
