Навършват се 112 години от рождението на патриарх Максим
Животът на най-дълго служилия български патриарх преминава през монархията, атеистичния режим и демократичния преход
На 29 октомври се навършват 112 години от рождението на Българския патриарх Максим — най-дълго служилия предстоятел на Българската патриаршия. Той оглавява Българската православна църква от 4 юли 1971 г. до кончината си на 6 ноември 2012 г., близо 42 години.
Животът му преминава през три различни периода от историята на страната. Роден и израснал по време на монархията, той приема епископско служение при атеистичния режим и завършва своя архипастирски път в годините на демокрацията. Делото му остава предмет на бъдещи исторически и богословски изследвания, а за неговите съвременници — отговорност да съхранят спомена, словата и примера му.
От Орешак до монашеския постриг
Патриарх Максим е роден на 29 октомври 1914 г. в село Орешак, Троянско, в семейството на Пена Борджукова и Найден Минков Рачев. При кръщението получава името Марин Найденов Минков.
Основното си образование завършва в родното село. Едва дванадесетгодишен постъпва като послушник в Троянския манастир. Завършва прогимназия с отличен успех, а от 1929 до 1935 г. учи в Софийската духовна семинария, която също завършва с отличие. Неин ректор тогава е архимандрит Борис Симов, впоследствие Неврокопски митрополит. Съучениците му го помнят като младеж с весел нрав, но сериозен в заниманията си.
От 1936 до 1938 г. е църковен певец и деловодител в русенския храм „Света Богородица“. По насърчение на Доростолския и Червенски митрополит Михаил се посвещава и на социално служение, като работи с възпитаниците на църковното сиропиталище „Св. Йоан Рилски“.
През есента на 1938 г. започва да следва в Богословския факултет на Софийския държавен университет, където учи до 1942 г. Участва в студентските богословски кръжоци и в беседите на православните братства.
На 13 декември 1941 г., Андреевден по стар стил, през последната година от следването си приема монашески постриг в параклиса на Богословския факултет. Пострижението извършва Ловчанският митрополит Филарет под духовното старчество на игумена на Рилския манастир архимандрит Натанаил.
Получава името Максим в чест на св. преподобни Максим Изповедник — светец от VII век, прославен със своята вяра и отстояването на православното изповедание. С монашеските обети посвещава живота си на служение на Бога.
На 19 декември същата година, Никулден по стар стил, Врачанският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в семинарския храм „Св. Йоан Рилски“.
Преподавател, протосингел и предстоятел на подворието в Москва
В края на 1942 г. Светият синод назначава йеродякон Максим за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. Там той преподава основно и пастирско богословие.
На 14 май 1944 г. приема йеромонашеско ръкоположение от Врачанския митрополит Паисий в Черепишкия манастир. По това време семинарията е евакуирана там и впоследствие остава принудително извън София.
На 12 юли 1947 г. в Разград Доростолският и Червенски митрополит Михаил го възвежда в архимандритско достойнство. С благословението на Светия синод митрополитът го избира за свой протосингел, като му поверява място сред най-близките си сътрудници.
Архимандрит Максим изпълнява тази длъжност до 1950 г., когато е назначен за предстоятел на Българското църковно подворие в Москва. Служението изисква особена отговорност, такт и дипломатичност в отношенията със светските власти.
Руският патриарх Алексий I дава висока оценка за работата му в две писма до Българския патриарх Кирил. В писмото от 6 септември 1955 г. той пише:
„Скромен във външните си прояви, вътрешно изпълнен със съзнанието за свой дълг, той спечели искрената любов на църковните среди в Руската православна църква и уважението на обществеността.“
След завръщането си в България архимандрит Максим е главен секретар на Светия синод от 15 юли 1955 до 1960 г. Между 1957 и 1960 г. председателства и редакционната колегия на Синодалното издателство, което издава „Църковен вестник“ и списание „Духовна култура“.
Епископ и Ловчански митрополит
На 30 декември 1956 г. в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ архимандрит Максим е хиротонисан за епископ с титлата „Браницки“. При хиротонията патриарх Кирил произнася слово на тема „Епископът като съвест на св. Божия Църква“, останало като духовно завещание към бъдещия Български патриарх.
На 30 октомври 1960 г. епархийските избиратели в Ловеч единодушно го избират за свой архипастир. На 20 ноември същата година той е канонически утвърден за Ловчански митрополит.
По време на служението му в епархията на родния му край, въпреки тежката политическа обстановка, са построени няколко нови храма, които той освещава.
През 1968 г., още като Ловчански митрополит, съдейства за връщането на монасите в Рилския манастир. Няколко години по-рано обителта е превърната в музей, а монасите са принудени да я напуснат.
Изборът за Български патриарх
След кончината на патриарх Кирил на 7 март 1971 г. митрополит Максим поема длъжността наместник-председател на Светия синод. Изпълнява я от 13 март до 4 юли същата година.
На 25 юни 1971 г. Светият синод в пълен състав пристъпва към избора на трима митрополити, достойни за патриаршеския престол.
На 4 юли, след Божествена литургия в синодалния параклис „Св. цар Борис“ в София, 101 членове на Патриаршеския избирателен църковно-народен събор се събират в големия салон на Синодалната палата.
След писменото гласуване и преброяването на гласовете председателят на изборното бюро обявява Ловчанския митрополит Максим за законно и канонически избран от клира и народа Български патриарх и Софийски митрополит.
Още същата година Синодалното издателство публикува специален сборник с документите на събора и списъка на 101 избиратели, подписали изборния акт.
Служение при атеистичния режим
Първият период от патриаршеското служение на Максим — от 1971 до 1989 г. — преминава в условията на строг държавен надзор, ограничаване на религиозния живот и обществена изолация на Църквата.
В представената оценка за тези години неговият подход се определя като тиха дипломация. Чрез предпазливост, компромиси и постоянство той работи за запазването на богослужебния живот, манастирите и църковната структура, както и за съхраняването на православното вероучение и обществения авторитет на Църквата.
Държавата признава преди всичко историческата, културната и просветната роля на Българската православна църква, но не и нейната духовна и спасителна мисия. Наред с ограниченията тя търси църковното сътрудничество по въпросите на световния мир. Патриарх Максим участва в междудържавни и междуцърковни форуми, на които отстоява християнските миротворни принципи.
Скоро след избора си посещава Руската, Румънската, Константинополската, Александрийската, Йерусалимската, Грузинската, Кипърската и Еладската църква, както и други поместни църкви. Тези срещи укрепват православното единство и международния авторитет на Българската православна църква.
През 1978 г. оглавява представителна църковна делегация, която посещава българските енории в САЩ и Канада, а през 1984 г. посещава енорията в Унгария. Освен духовното си значение тези пътувания укрепват връзката на българските общности зад граница с родината.
Сред действията му в защита на църковния живот е съхраняването от разрушаване на миньорския храм „Св. Йоан Рилски“ в центъра на Перник. През 80-те години с твърдата си позиция не допуска Църквата да бъде въвлечена в т. нар. „възродителен процес“.
През този период патриарх Максим получава званието „доктор хонорис кауза“ на Духовната академия „Св. Климент Охридски“ в София и става почетен член на Московската духовна академия. Негови църковни и проповеднически слова са събрани в три тома под заглавието „На Господнята нива“.
Удостоен е с орден „НР България“, I степен, през 1974 г. и с орден „13 века България“ през 1985 г.
Демократичният преход и църковният разкол
Вторият период от патриаршеското му служение — от 1989 до 2012 г. — е белязан от демократичните промени и разкола в Българската православна църква.
След падането на комунистическия монопол върху властта през 1989 г. промените в Източна Европа пораждат големи обществени очаквания. Политическото противопоставяне обаче навлиза и в църковния живот.
През 1992 г. група митрополити, подкрепени от тогавашното правителство на СДС, оспорва легитимността на патриарх Максим заради начина на избора му през 1971 г. Създаден е т. нар. Алтернативен синод, а впоследствие е поставен и „алтернативен патриарх“. Издавани са разпореждания за отстраняването на архиереи и на Българския патриарх.
Конфликтът е съпроводен от съдебни спорове и силово завземане на Синодалната палата и множество столични храмове. За кратко е завзета и сградата на Софийската митрополия.
В църковната оценка, изложена в биографичния разказ, тези събития са определени като политически подкрепен опит за преврат в Църквата. Атаките са насочени и лично срещу патриарх Максим. Въпреки натиска той отказва да се оттегли.
Спомените за поведението му през този период подчертават, че не отвръща на обидите с озлобление и запазва своето достойнство и достойнството на Църквата. Доростолският митрополит Иларион описва усилията му за възстановяване на единството като проява на „необикновено търпение, отеческа любов и молитвена надежда“ за завръщането на отделилите се. Той свързва тези усилия с Христовата молитва: „Да бъдат всички едно“ (Йоан 17:21).
През 1998 г. в София се провежда Всеправославен събор с участието на предстоятели на поместните православни църкви. Съборът единодушно препотвърждава каноничността на ръководството на Българската православна църква начело с патриарх Максим.
В предоставения разказ съборът е посочен като решаващ за преодоляването на разкола, но възстановяването на единството е описано и като по-продължителен процес. Приемането на новия Закон за вероизповеданията през 2002 г. също е представено като важен момент за утвърждаването на положението на патриарха и църковното ръководство. Според заключителната оценка в текста към края на живота му разколът е преодолян, а отделили се духовници се завръщат в Църквата.
Деветдесетгодишният юбилей
В края на октомври 2004 г. деветдесетгодишнината на патриарх Максим е отбелязана с тържества, в които участват делегации на много поместни православни църкви. Утвърждаването на църковното единство е откроено като най-ценният дар за неговия юбилей.
В поздравителното си слово Константинополският патриарх Вартоломей подчертава правото на българския народ да изрази признателност, любов и почит към своя духовен отец, който десетилетия се грижи за паството си.
Той говори за патриарх Максим като за жив образ на вярата и пример за следване на Христос, носещ отговорност за поверените му хора пред Бога. Припомня изпитанията му, достойното носене на кръста и грижата за вярващите както в дни на духовен глад, така и в дни на благоденствие. Сравнява служението му с воденето на църковния кораб и в спокойно време, и сред бури, като завършва с апостолските думи: „Такъв архиерей ни трябваше“.
На прием в Синодалната палата патриарх Максим е удостоен със званието „почетен доктор“ на Християнската богословска академия във Варшава.
Същия ден следобед в Гербовата зала на Президентството президентът Георги Първанов му връчва орден „Стара планина“, I степен. Отличието е за големите му заслуги към духовния живот на българския народ и за управлението на делата на Българската православна църква.
Юбилейните тържества изразяват признанието на църковни и светски институции към неговата личност и служение. В почитта към патриарха е видяно и признание за Българската православна църква като част от Едната, света, съборна и апостолска Църква.
Последният благослов и духовното наследство
Последното публично явяване на патриарх Максим е на 15 август 2012 г. в Троянския манастир. Изправен пред образа на Божията майка Троеручица, той отправя от манастирската докса своя трикратен благослов, останал като прощален за събралите се вярващи.
Българският патриарх и Софийски митрополит Максим се преставя в Господа сутринта на 6 ноември 2012 г.
В спомените за него се откроява преди всичко монашеският му начин на живот. Независимо дали е представител на Българската църква в Москва, главен секретар на Светия синод, Ловчански митрополит или Български патриарх, той е описван като скромен монах и йерарх, верен на църковния ред и установените православни практики.
Особено място заемат свидетелствата за неговата кротост. През годините на разкола преживява дълбоко църковните разделения и личните оскърбления, но не отговаря с ненавист. В това поведение съвременниците му виждат способност да понася страдания в името на Църквата и да прощава като духовен пастир.
Служението му е оценявано и като обединяващо. Сред различни влияния и течения в църковното управление той се стреми да съхрани единството, а след най-тежките години на разкола остава фигура на помирението.
Размислите след кончината му поставят и въпроса за отговорността на неговия приемник. От бъдещия предстоятел се очаква да продължи поне част от примера му — да съчетава вярност към църковния живот с умение да отговаря на обществените, нравствените и духовните предизвикателства.
Патриаршеското служение на Максим започва във време, когато държавата се стреми да изтласка вярата от обществения живот, преминава през политически обусловено църковно разделение и завършва в години, определяни като период на относително спокойствие и духовно възстановяване. Затова неговият път е възприеман като цяла епоха в историята на Българската православна църква.
Остава и посланието, изведено от живота на приснопаметния патриарх Максим: Църквата е призвана да обединява народа в изпитанията. А делата, мислите, думите и цялостното човешко поведение трябва да следват Христовия пример, Доброто. Царство небесно, вечна и блажена да бъде паметта му!
