Презвитера Милена Дойчева критикува релативизма в църковния живот
В авторски коментар тя поставя въпроса за верността към Христос и опасността от оправдаване на отстъплението от вярата с любов и толерантност
Може ли християнинът да осъжда брачната изневяра, а същевременно да оправдава отстъплението от собствената си вяра? Този въпрос поставя презвитера Милена Дойчева в авторския си текст „Това е само любов?“, публикуван на 8 октомври 2026 г. в сайта „Аутсайдери“. Нейната основна теза е, че позоваването на любовта не оправдава отказа от верността към Христос и от истината на християнското учение. (outsideri.org)
В предоставеното въведение към коментара тази мисъл е свързана с пасаж, приписан на св. Йоан Златоуст и посочен като част от тълкуванието му на Второто послание към коринтяни. В него нарушаването на брачната вярност е съпоставено с изопачаването на предадената вяра: както съществува телесно прелюбодейство, така съществува и духовна невярност. Образът на душата, сгодена за Христос, е в основата и на разсъжденията на Дойчева.
От брачната вярност към верността на душата
Авторката започва с поредица от полемични примери за оправдаване на „отворените връзки“: взаимно съгласие между партньорите, отказ от „стереотипите“, телесни потребности, забавление и желание за по-близко приятелство с други двойки. Към тях добавя реториката за любов без ограничения, позитивния образ на парадите и познатото от Facebook семейно положение „сложно е“.
Сред тези реплики присъства и твърдение, приписано общо на психолози, че изневярата освобождава психиката и спира остаряването. В текста не е посочено изследване или конкретен специалист, който го подкрепя; то е част от полемично представените оправдания, а не установен научен факт. (outsideri.org)
След тези примери Дойчева насочва въпроса към християните: ако подобно отношение към брака ги възмущава, защо не проявяват същата взискателност към духовната вярност?
За да подчертае разликата между формалното знание и осъзнатата вяра, тя припомня историята за Гюро. Попитана дали съпругът ѝ е имал глава, жена му заключила, че вероятно е имал, щом за Великден си купувал шапка. По аналогия авторката пита дали християните помнят Небесния Жених само защото познават Последованието на Жениха, или действително живеят във вярност към Него. (outsideri.org)
Дойчева се позовава на Иоан 14:6 — Христовите думи, че Той е Пътят, Истината и Животът и че никой не идва при Отца освен чрез Него. Оттук извежда възражението си срещу представата за други, равностойни пътища към спасението или за духовна самодостатъчност, която не се нуждае от Христос. С провокативни сравнения тя пита и дали подобни възгледи могат да проникнат в неделните училища. (outsideri.org)
Критика към икуменическите представи за единство
Следващата част от коментара е насочена срещу две представи за Църквата. Първата е, че Христос има множество църкви, представени чрез образа на различни годеници, които трябва да бъдат събрани в едно. Втората е, че Църквата е една, но може да изповядва взаимно противоречащи си учения.
Дойчева отхвърля и двата възгледа. Чрез сатиричните образи на „лечебни конференции“ и „изцерителна морска кал“ тя критикува опитите догматическите противоречия да бъдат преодолявани чрез външно сближаване, без да бъде разрешен въпросът за истината. (outsideri.org)
Авторката разглежда богослужението като свещено действие, а молитвата — като съкровено общение с Бога. Затова оспорва оправдаването на общи молитви и религиозни шествия между православни, католици, протестанти и представители на други религии единствено с приятелство, добронамереност и любов.
За нея основният въпрос е дали стремежът към толерантност не заменя изповядването на една истина с приемането на множество противоречащи си „истини“. Тя настоява и за ясно вероизповедно становище за единството на Църквата вместо за двусмислени намеци, сравними със семейното положение „сложно е“. (outsideri.org)
Преданието, екологията и оправданието с човешката слабост
В полемиката си срещу определянето на защитниците на догматите като изостанали или фанатични Дойчева посочва св. Фотий, Константинополски патриарх. Тя му приписва определението „възраждащо се савелианско чудовище“ по отношение на Римската църква, без да посочва конкретно негово съчинение или пасаж.
Авторката използва този пример, за да постави въпроса дали строгостта във вероизповедните въпроси днес не се отхвърля като неприемлива крайност. В същия контекст тя иронизира свеждането на духовния живот и църковната мисия до позитивни послания и екологични занимания, представени чрез образа на домашния „чичко Тревичко“. (outsideri.org)
Дойчева оспорва и позоваването на „падналото естество“ като окончателно оправдание за човешката невярност. Според логиката на коментара подобно примирение пренебрегва възможността за изцеление и възстановяване чрез Христос. Изводът ѝ е, че християните не бива да осъждат в телесния живот онова, което вече са допуснали в духовния. (outsideri.org)
Предупреждението на Псалтира
В заключителната част авторката се обръща към Псалом 105:39–40, където се говори за оскверняването на Божия народ чрез делата му и за последвалия Божи гняв. Тя поставя акцента върху духовната невярност — усвояването на езически практики и служението на идоли. Стиховете за смесването с езичниците и поклонението пред техните истукани са Псалом 105:35–36, а не 105:38–39, както са означени в оригиналния коментар. (pravoslavieto.com)
Другият библейски пасаж е Псалом 49:21–22. В него Божието мълчание е последвано от изобличение и предупреждение към забравящите Бога. Дойчева го използва, за да отхвърли представата, че липсата на незабавно наказание означава Божие съгласие с човешките постъпки. (dveri.bg)
Накрая тя връща читателя към основния въпрос: възможно ли е, докато осъждат нравствения живот на другите, християните сами да нарушават верността си към Бога, оправдавайки това с любов?
За авторката увереността, че подобни компромиси няма да имат духовни последици, е равносилна на залог със собствената душа. Тя подчертава, че никой църковен водач — описан полемично като „западен“ или „източен“ папа — не може да гарантира избавление от Божия съд. Послеписът поставя и последен въпрос: не се ли използва същото оправдание с любовта, когато привържениците на строгото придържане към вярата са заклеймявани като „православни талибани“? (outsideri.org)
