Шуменският университет издаде книга за раннохристиянската идентичност
Проф. иконом д-р Теодор Стойчев изследва как общият разказ, общностният живот и богослужебните действия формират принадлежността към Църквата през I век
През 2026 г. Университетското издателство „Епископ Константин Преславски“ на едноименния Шуменски университет издаде книгата „Формиране на раннохристиянската идентичност: наратив, общност и ритуал“. Неин автор е проф. иконом д-р Теодор Стойчев, преподавател по Нов Завет в университета, съобщава „Двери“.
Изследването разглежда един от актуалните въпроси в съвременната новозаветна наука: съществува ли още през I век разпознаваема християнска общност със собствено съзнание за принадлежност, или ранното християнство представлява множество трудно разграничими движения, идеи и местни групи?
Авторът търси отговора в три основни направления: академичния дебат за раннохристиянската идентичност, Църквата като общност, в която тази идентичност се изгражда, и ритуала като средство за нейното формиране и изразяване.
Многообразието не изключва обща идентичност
Книгата влиза в критичен диалог с влиятелна линия в историографията на ранното християнство — от Фердинанд Баур и Адолф фон Харнак през Валтер Бауер до съвременни изследователи, които поставят все по-силен акцент върху многообразието на ранните християнски движения. В крайните си варианти тези модели поставят под въпрос възможността през първите десетилетия да бъде открит достатъчно ясно разпознаваем център на християнската идентичност.
Проф. Стойчев не отхвърля историческото многообразие. Изследването признава, че ранните християнски общности не представляват институционално и богословски унифицирана Църква в съвременния смисъл. В тях има конфликти, различни тълкувания и спорове за старозаветния закон, приемането на езичниците и разбирането за личността на Иисус Христос.
Затова авторът разглежда идентичността не като неизменна и окончателно установена даденост, а като динамичен процес, в който общността определя себе си. Основната му теза обаче е, че различията не означават непременно липса на идентичност. Въпреки вътрешните напрежения през I век могат да бъдат открити достатъчно устойчиви белези на общностно християнско самосъзнание.
Кои са „ние“ в ранните християнски текстове?
Един от ключовите въпроси в книгата е кого обозначава думата „ние“ в ранните християнски текстове. За да отговори, авторът използва социалнонаучните изследвания върху груповата идентичност, без да ги превръща в единствен начин за тълкуване на Новия Завет. Те му помагат да проследи езика, практиките, отношенията и символите, чрез които общността разпознава себе си.
Особено внимание е отделено на названията „светии“, „братя и сестри“, „тяло“ и „църква“, както и на разграниченията между „ние“ и „вие“. Тези понятия са разгледани не само като богословски термини, но и като средства за изграждане на общностния живот. Чрез тях вярващите назовават себе си, изразяват принадлежността си и определят отношенията си с останалите.
Според изследването центърът, който свързва всички тези белези, е Иисус Христос. Именно отношението към Него придава специфично съдържание на новата общност. Затова книгата търси раннохристиянското единство не преди всичко в институционалното уеднаквяване, което трудно може да бъде доказано за средата на I век, а в общата вяра в Христос, споделените разкази, езика и практиките.
Основните извори на изследването са посланията на св. ап. Павел, разглеждани приблизително в хронологичните граници на 50-те и 60-те години сл. Хр. Изборът е свързан с многократната употреба на понятието ἐκκλησία в Павловите послания и с богатото богословско и общностно съдържание, което то получава в тях.
Местните общности и съзнанието за една Църква
Значителна част от книгата е посветена на понятието ἐκκλησία. Авторът го разглежда в няколко контекста. Единият е гръцко-римската среда — градското събрание и различните сдружения, с които ранните християнски общности имат определени социални и структурни сходства. Другият е библейският разказ за Израил и старозаветната употреба на понятието за събранието на Божия народ.
Според проф. Стойчев християнската употреба на ἐκκλησία придобива собствена специфика, като съчетава различни идейни пластове. В посланията на ап. Павел тя не се изчерпва с местното събрание на вярващите в Христос.
Общностите съществуват на конкретни места — в Коринт, в област Галатия, в Рим и другаде. Езикът на апостола обаче ги свързва с по-широката история на Божия народ, с избора, обещанието и Израил. Така общият разказ се превръща в един от начините местната група да придобие идентичност, която надхвърля собствените ѝ граници.
Авторът обобщава тази връзка с израза „църкви в Църквата“. Ранните еклисии запазват значителна местна автономност и все още не образуват институционализираното цяло, познато от по-късните векове. Това обаче не изключва съзнанието им, че принадлежат към по-голямото семейство на вярващите в Христос по целия свят.
Общността разпознава себе си чрез своята история
Важна линия в изследването е връзката между еклезиологията — учението за Църквата — и наративната идентичност, тоест начина, по който общността разбира себе си чрез разказваната от нея история.
Новозаветните текстове не са разгледани само като източници на сведения, от които историкът или библеистът възстановява събитията. Самите разкази, библейски образи и тълкувания на миналото участват във формирането на общността.
Това е особено ясно при употребата на историята на Израил в посланията на ап. Павел. Ранните християни не започват собствената си история от нулата. Чрез нов прочит на Писанията те разпознават мястото си във вече съществуващия разказ за Божието действие.
Затова въпросът за идентичността е свързан и с друг въпрос: чия история общността приема и разказва като своя? Авторът подчертава значението на разказите за Израил и завета за изграждането на тази принадлежност.
Методът на изследването съчетава историческия и богословския анализ със социалната психология, теорията на социалната идентичност, наративната и ритуалната критика. Същевременно проф. Стойчев очертава границите на социалнонаучните модели. Те могат да обяснят механизмите на груповия живот, но не са достатъчни за новозаветни реалности с богословско и мистично измерение, каквото е участието на вярващите в Христос.
Кръщението и Евхаристията като израз на принадлежност
Третото основно направление в книгата е посветено на ритуала и богослужебните действия. Особено място заемат Кръщението и Господната трапеза, тоест Евхаристията. Авторът ги разглежда не само през по-късните догматични определения, но и според конкретното им място в живота на ранните общности.
Под „ритуал“ той не разбира механично религиозно действие, а социално разпознаваемо, повтарящо се действие със символно съдържание. То участва във формирането на начина, по който общността разбира себе си.
Изследването същевременно отчита духовното съдържание на християнските тайнства и Божието действие в тях, без да ги свежда до социална символика. В представянето на книгата този подход е противопоставен на тенденция, определена като често срещана в съвременната западна библеистика.
Кръщението е разгледано във връзка с участието в смъртта и новия живот на Христос, съществуването „в Христос“ и придобиването на нова принадлежност към Църквата. Господната трапеза, от своя страна, е представена не просто като общо хранене, а като действие, чрез което общността едновременно изразява и осъществява своето единство.
Така трите понятия от заглавието — наратив, общност и ритуал — се оказват неразривно свързани. Ритуалът получава значението си от Христовото събитие, а чрез извършването му общността отново заявява коя е тя.
Основания да се говори за Църква още през I век
Изследването се стреми да преодолее опростеното противопоставяне между две представи: че ранното християнство е било напълно единно или че е представлявало несвързано множество от „християнства“. Предложената картина отчита реалното многообразие и конфликтите, без да приема, че те непременно премахват общностното самосъзнание.
Авторът не пренася по-късните църковни институции назад към I век. Вместо това търси конкретни белези в най-ранните християнски свидетелства: общия център в Христос, понятията за принадлежност, паметта и разказа, връзките между общностите, Кръщението и Евхаристията.
Един от основните изводи е, че има основания още през I век да се говори за Църква, макар тя да не представлява напълно институционализирано и уеднаквено цяло. Тази общност има характерни вярвания, практики, ритуали и отношения и разбира себе си преди всичко чрез принадлежността си към Христос.
Отделните еклисии са местни и до известна степен автономни, но проявяват съзнание за принадлежност към по-голяма общност. Нейната памет се връща към Христос, апостолите и непосредствените свидетели на началото.
По този начин книгата разглежда не само историята на първите християнски общности, но и въпроса как Църквата започва да осъзнава и изразява себе си като Църква. Отговорът не се свежда до един белег. Той се търси във взаимодействието между разказа за Божието действие, принадлежността към Христос, общностния живот и богослужебните действия, чрез които тази принадлежност става видима.
