Светци от XX век: специален Свети Лука Кримски

Детство и млади години

Валентин Феликсович (светско име) Войно-Ясенецки е роден на 15 април 1877 г. в Керч, в семейството на аптекаря Феликс Станиславович и съпругата му Мария Дмитриевна, и е четвъртото от пет деца. Семейство Войно-Ясенецки (известно време Владика пише фамилията си наобратно – Ясенецки-Войно) произхожда от беларуските земи. Този род е доста древен и благороден, но обеднява към втората половина на XIX век.

Баща му, Феликс Станиславович, след като се научил да бъде аптекар, успял да отвори собствена аптека в Керч. Но изглежда, че бизнесът не върви добре: след две години аптеката трябва да бъде затворена и той е принуден да постъпи на служба в транспортното дружество.

Семейство Войно-Ясенецки не се отличавало с особена религиозност. "Не съм получил религиозно възпитание, ако говорим за наследствена религиозност, то, вероятно, съм я наследил от баща си" – разказва по-късно владиката. Баща му е бил католик, а майка му – православна.

През 1889 г. семейство Войно-Ясенецки се премества в Киев, където Валентин завършва гимназия и художествено училище през 1896 г. При избора на по-нататъшен път се проявява една от основните черти на личността на бъдещия свещеник-изповедник – желанието да служи на хората. От две възможни направления – медицина или живопис, той избира първото, защото така може да помага повече на хората. Първият му опит да влезе в Киевския университет "Свети Владимир" (сега "Тарас Шевченко") в медицинския факултет обаче му носи разочарование – не издържа конкурса. Но тъй като оценките му все още са достатъчно високи, му предлагат да учи в друг факултет.

Валентин избира юридическия факултет. Но юриспруденцията не му била интересна и след една година той се отказал. Следва пътуване до Мюнхен (Германия), където взема уроци по рисуване от известния тогава художник Хайнрих Книр.

Когато се връща в Киев, започва да прави скици по улиците, сред които често има бездомници и просяци. Това най-накрая го мотивира все пак да се запише в медицинско училище и да помага на всички тези хора.

"Изучавах медицина с изключителна цел: да бъда земски, мужишки лекар през целия си живот", казва той след завършването на Медицинския факултет на университета "Свети Владимир", където учи от 1898 г. и се дипломира като един от най-добрите студенти през 1904 г.

Работа като земски лекар

Но преди да стане земски лекар, той отива в Руско-японската война като член на медицинската болница на Киевския Червен кръст. Тази болница се намирала в град Чита. Там той се жени за сестрата на милосърдието Анна Ланска.

Историята на този брак е нееднозначна. Факт е, че А. Ланская е била много благочестива и е дала обет за безбрачие. Очевидно това не е било монашеско пострижение, а най-вероятно някакъв таен обет. В Чита тя отказала на двама лекари, които ѝ предложили ръка и сърце, но на Валентин Войно-Ясенецки казала "да". В нощта преди сватбата с нея се случва събитие, за което свети Лука пише в автобиографията си: "...в нощта преди сватбата ни в църквата, построена от декабристите, тя се молеше пред иконата на Спасителя и изведнъж ѝ се стори, че Христос отвърна лицето си и образът му изчезна от кивота".

Въпреки това те се оженили. Чувството за вина я преследва за това, че е нарушила обета си, както пише Светителят: "Господ жестоко я наказа с непоносима, патологична ревност".

След завръщането ѝ от Чита следва работа в земските болници в малките градове Ардатов, Верхний Любаж и Фатеж. Тази работа била много тежка и неблагодарна, отнемала всички сили, имало много пациенти, всички изисквали внимание, а условията на работа и необходимите медицински средства били крайно незадоволителни. По това време в семейството се родили две деца.

През есента на 1908 г. Валентин Феликсович замина за Москва и постъпи на екстернат в една от московските хирургически клиники. Научната му работа напредва успешно, но не осигурява средства за препитание, затова в началото на 1909 г. заема поста главен лекар на болницата в село Романовка, Саратовска губерния, а през 1910 г. става главен лекар на болницата в Переславл-Залески, Владимирска губерния. През същата година в семейството се ражда третото дете.

В Переславл-Залески бъдещият светител работи до 1916 г. През тези години той съчетава работата като лекар с научна дейност, на която посвещава всичките си почивни и празнични дни. През 1916 г. защитава докторската си дисертация на тема "Регионална анестезия". В семейството се ражда четвърто дете.

През всичките 13 години на работа като лекар в различни градове Валентин Феликсович, по собствените му признания, почти не посещава храма, но през последните години все пак започва да намира възможност да посети катедралния храм.
През 1917 г. съпругата му получава признаци на белодробна туберкулоза и семейството се премества в Ташкент, където климатът е по-подходящ и обстоятелствата се стекоха благоприятно. В Ташкент, където Валентин Феликсович е назначен за главен лекар на ташкентската болница, той е застигнат от революционните събития.

Свещенство и архиерейство

През 1919 г. болшевиките жестоко потушават антиреволюционното въстание на Туркестанския полк, много войници и жители на града са разстреляни. Войно-Ясенецки също е отведен в железопътните работилници, където се провежда бърз процес и екзекуции. Спасява го само фактът, че един от началниците го разпознава и го изпраща обратно в болницата. Но за съпругата му преживения шок бил фатален.Тя започва бързо да угасва и умира в края на октомври 1919 г. на 38 години.

"Настъпиха и последните дни от нейния живот. Тя изгаряше от треска, беше загубила напълно съня си и беше в голяма агония. Последните дванадесет нощи седях на смъртното ѝ легло, а през деня работех в болницата", пише в автобиографията си светител Лука. А още две нощи след смъртта си той чете псалми над ковчега ѝ. Думите на един от псалмите го поразили със своята яснота като указание лично за него какво да прави по-нататък: "Безплодната влиза в къщата като майка, която се радва на децата си" (Псалм 112:9).

След като ги прочел, Валентин Феликсович осъзнал, че Бог му посочва една от неговите хирургически сестри, София Сергеевна, която наскоро била загубила съпруга си и била бездетна. Той ѝ предлага да стане майка на децата му, без да става негова съпруга, и София Сергеевна се съгласява.

След смъртта на съпругата си бъдещият светител започва да посещава храма по-често и да участва по-активно в живота на епархията. Говори на събрания, дава тълкувания на Свещеното писание. В началото на 1921 г. Туркестанският епископ Инокентий (Пустински) му предлага свещен сан, на което Валентин Феликсович веднага се съгласява. Така започва кръстният му път като духовник на преследваната Църква.

И веднага проявява една от чертите на своя характер, която може да се формулира по следния начин: решителност. Това качество много свети отци смятат за едно от основните условия за спасението на човека. Необходимо е не просто да вярваш и не просто да следваш Христос, а да го правиш с решителност, с готовност да понесеш всичко, но да не предадеш Христос. Тази решителност се проявява от отец Валентин в това, че той започва да ходи винаги с мантия, поставя икони в операционната зала, започва да се моли преди операции и важни случаи. В онези дни това е било предизвикателство към безбожните власти, изповядване на вярата пред лицето на възможни преследвания.

През същата 1921 г. отец Валентин говори на съдебно заседание по обвинението, че ташкентските лекари не са помогнали на войниците от Червената армия. Тогава се провежда известният му диалог с началника на ташкентския ВЧК Яков Петерс:

" - К ажете ми, свещенико и професоре Ясенецки-Войно, как така се молите през нощта, а през деня режете хора?

- Аз режа хора за тяхното спасение, но в името на какво вие, гражданино прокурор, режете хора?

- Как така вярвате в Бога, свещенико и професоре Ясенецки-Войно? Виждали ли сте го, вашия Бог?

- Наистина не съм виждал Бог, гражданино обществен обвинител. Но съм оперирал много мозъци и отваряйки черепа, никога не съм виждал там и разум. И никога не съм намирал там и съвест".

Яков Петерс беше един от най-жестоките ръководители на ВЧК и само много смел човек можеше да му отговори по такъв начин, както и да се противопостави на обвиненията му.

През 1923 г. в Ташкентската епархия идва обновленческият разкол. Епископ Инокентий решително се противопоставя на нея, но много видни свещеници влизат в разкол и той трябва да напусне епархията. В тази ситуация отец Валентин е ръкоположен за епископ от двама епископи в изгнание, с предварително пострижение в монашество с името Лука. На 31 май 1923 г. е извършена хиротонията му, а още на 10 юни той е арестуван и след дълго разследване е изпратен на заточение в Енисейск.

"Така започнаха единадесетте години на моите заточения и изгнания", пише той по-късно.

Арести и изгнания

По време на първото си изгнание Свети Лука трябвало да смени няколко места за престой в суровия Полярен регион. Въпреки тежките условия на живот той поддържа широка медицинска практика, извършва богослужения и проповядва. През 1925 г. е освободен и в началото на 1926 г. се завръща в Ташкент. Не успява да си намери работа като лекар в някоя от болниците и е принуден да започне частна практика.

Що се отнася до църковната му дейност през този период, тя е доста неясна. На първо място, не е ясно защо отказва да освети църквата "Свети Сергий Радонежки", в която преди това служи епископ на обновленците в изгнание. И второ, той подава молба за пенсиониране след поредица от укази на митрополит Сергий (Страгородски), заместник-патриаршески местоблюстител, за преместването му в други епархии. "Това беше началото на един греховен път и Божието наказание за него", ще напише той в автобиографията си.

През 1930 г. Свети Лука отново е арестуван и заточен в Северната територия. По същото време той завършва фундаменталния си труд " Очерци по гнойна хирургия". Във връзка с успешната му научна работа болшевиките му правят примамливо предложение: да оглави катедрата по хирургия в замяна на отнемане на достойнството му. "При сегашните условия не смятам за възможно да продължа службата си, но никога няма да оттегля достойнството си", отговаря свети Лука.

През 1933 г. той е освободен, а през 1934 г. е публикувана монографията му "Очерци по гнойна хирургия", която му донася световна слава. Завръщайки се в Ташкент, Свети Лука продължава медицинската си дейност и през 1936 г. получава степента доктор на медицинските науки. През същата година той извършва успешна операция на Н. Горбунов, секретар на Академията на науките на СССР. В знак на благодарност за спасяването на живота му Н. Горбунов предлага на Войно-Ясенецки да оглави изследователски институт в Душанбе (по това време – Сталинабад). Владиката поставя като условие за съгласието си да открие храм в Сталинабад, което е отказано. Следват и няколко други примамливи предложения при условие, че се откаже от свещеническия сан, които Свети Лука отхвърля.

През 1937 г. той е арестуван за трети път. Обвинен е в създаване на "контрареволюционна църковно-манастирска организация", шпионаж в полза на чуждо разузнаване, убийство на пациенти на операционната маса и др. Това са годините, в които от арестуваните се изисква да издават "съучастници", така че репресиите да обхванат всички големи слоеве от населението. "Конвейерът" за изтезания е приложен и спрямо Владика: в продължение на 13 дни той е разпитван непрекъснато от сменяващи се следователи, но Владика не уличава никого от познатите си.

Той е осъден на изгнание за 5 години в Красноярския край. Такава лека присъда очевидно се дължала на световния авторитет на Свети Лука като изключителен хирург.

Красноярски и Тамбовски епархии

С избухването на войната, през 1941 г., той е назначен за консултант на всички болници в Красноярския край и за главен хирург на евакуационната болница. Ранените били многобройни и владиката работел до изтощение. Понякога това водело до неврастения. Освен това през 1942 г. е ръкоположен за архиепископ и назначен да управлява Красноярския диоцез. През 1943 г. участва в Поместния събор в Москва, където е избран за патриарх Сергий (Страгородски). Избран е и за член на Светия синод, но поради голямото разстояние владиката е принуден да се откаже.

През 1944 г. владика Лука става глава на Тамбовската катедра, в същия град е преместена и военната болница. Интересно е, че няколко месеца по-късно патриарх Сергий иска да го премести в по-престижната Тулска катедра, но на това се противопоставя Г. Карпов, пълномощник по делата на РПЦ, който излага пред патриарха редица претенции към архиепископ Лука:

• окачва икона в хирургическото отделение на евакуационна болница № 1414 в Тамбов;

• е извършвал религиозни обреди в служебното помещение на болницата преди извършване на операции;

• на 19 март се явил на междурегионална среща на лекарите от евакуационните болници, облечен в епископска риза;

• седнал на масата на председателя и в същото облекло изнесъл доклад по хирургия и т.н.

Упълномощен поиска всичко това да бъде прекратено. Тук отново виждаме безкомпромисния характер на свети Лука. Ако е вярващ, той изпълнява молитви независимо от всичко. Ако е епископ, той идва на всички събития, дори и на светските, в епископски одежди.

В резултат на това той е оставен на Тамбовската катедра. Тук той развива доста активна дейност. По време на пристигането му в епархията имало само три действащи църкви, а две години по-късно те вече били 24. Той създава архиерейски хор, ръкополага много активни енориаши за свещеници, съставя покаен чин за свещениците-обновители, разработва план за възраждане на религиозния живот в Тамбов, където в частност е било предложено да се провежда религиозно просвещение на интелигенцията, откриване на неделни училища за възрастни и т.н.

Очевидно владика Лука твърде оптимистично е възприел смекчаването на гоненията срещу Църквата, което настъпва през 1943 г. Светият синод обаче мисли другояче и отхвърля плана.

През май 1944 г. патриарх Сергий умира, в периода на подготовка на Поместния събор за избор на нов патриарх свети Лука възразява на избирането на патриарх на безалтернативна основа. Той смята, че процедурата за избор трябва да бъде такава, каквато е била определена от Поместния събор от 1917-18 г., т.е. издигане на няколко кандидати, гласуване за всеки от тях и определяне на победителя чрез жребий.

Но всичко това беше много далеч от плановете, които беше изготвил Съборът за РПЦ. В резултат на това свети Лука е единственият епископ, който не е поканен на Поместния събор, който избира следващия патриарх – Алексий (Симански).

Кримска епархия

През 1946 г. владика Лука получава Сталинска награда първа степен за трудовете си "Очерци по гнойна хирургия" и "Късни резекции при инфектирани рани на големи стави". През същата година е преместен в Кримската епархия. Веднага след пристигането си в Симферопол той се държи много самостоятелно. Не се е явявал лично при пълномощника на РПЦ в Крим Я. Жданов и впоследствие не съгласува с него назначаването и преместването на свещеници в своята епархия.

Кримската епархия е опустошена от преследванията и войната. Много църкви са разрушени, а тези, които оцеляват, съветските власти се опитват с всички сили да затворят. Владиката се опитвал да защити храмовете, по възможност да направи ремонт. Той посветил много усилия за подобряване на моралните качества на духовенството. Той изисквал стриктно спазване на каноните и правилата.

През 1949 г. е направен опит архиепископ Лука да бъде обвинен в пропаганда на омраза към съветската власт и да се постигне, ако не арест, то поне преместването му в друга епархия. Този опит се проваля, тъй като в дейността на светеца не могат да се намерят достатъчно основания за това. Напротив, публикациите му в Списанието на Московската патриаршия свидетелстват за лоялността му към съветската власт. "Ние нямаме основание за вражда срещу правителството, защото то е дало пълна свобода на Църквата и не се намесва във вътрешните ѝ работи" – цитат от бр. 1 за 1948 г. Единственото, което успяват да постигнат недоброжелателите на светеца, е намаляване на броя на проповедите.

Още в Тамбов зрението на владика Лука започва да се влошава и през 1955 г. той ослепява напълно. Той приема това ново изпитание като Божия воля: "Понасям слепотата си безропотно и с пълна отдаденост на Божията воля", пише той в едно от писмата си. – За епископската ми дейност слепотата не представлява пълна пречка и мисля, че ще служа до смъртта си". Така и станало, напълно слепият архиепископ извършвал богослуженията по памет.

На 11 юни 1961 г. свети Лука предава душата си на Господ. На 22 ноември 1995 г. Светият синод на Украинската Православна Църква го посвещава в лика на светците. Към днешна дата са известни многобройни случаи на изцеление и помощ от светеца, а почитането му в много страни става все по-широко разпространено с всяка изминала година.

Послеслов

Кои са чертите на свети Лука, които най-пълно характеризират неговата личност? Две от тях вече бяха споменати, това са решителността и желанието да служи на хората. След като взел решението да се посвети на служба на Бога, той никога не се обърнал назад, въпреки че имал всички възможности да го направи. И винаги е служил на хората, възприемайки това като свое призвание.

Друга черта може да се нарече правдивост. Никога не се страхуваше да каже на хората в очите това, което мислеше, въпреки че това беше изключително рисковано и в много случаи наистина донесе на владиката сериозни неприятности. Недостатъкът на това беше, че той вярваше на хората. Неспособен да излъже себе си, той приемаше, че и хората около него са честни с него. С това негово качество често се злоупотребяваше. Калининският архиепископ Инокентий (Леоферов), бивш секретар на Тамбовската епархия, разказва, че когато придружавал владика Лука от Тамбов до Крим, между тях се състоял следният диалог:

"Бяхме сами в купето с него и Владика попита:

- Кажи ми, кой е най-големият порок, който трябва да избягвам?

- Моля те, не се доверявай на клеветниците – казах аз. – По жалби на лъжци Вие, Ваше Преосвещенство, понякога сте наказвали невинни хора.

- Да?" – учуди се той. А после, като се замисли, добави: – Не мога да се разделя с това. Не мога да не се доверявам на хората.

Друга черта на светеца е умението да признава грешките си и да ги обявява публично, да иска прошка от хората, независимо от социалното им положение. Известен е случай, когато архиепископ Лука няколко дни е искал прошка от енориаш, който случайно бил ударен с книга.

Най-важната черта на свети Лука обаче е абсолютното му доверие в Бога и увереност в Божия промисъл. Той можел безгрижно да последва войниците от Червената армия, които го арестували, на сигурна смърт, а когато Господ отнел опасността от него, да се върне в клиниката и да оперира пациенти, сякаш нищо не се е случило. Той може да се противопостави на жестокия чекист Я. Петерс, който е можел да го разстреля без съд и присъда, с пълната увереност, че "...нито косъм от главата ти няма да се изгуби..." (Лука 21:18). (Лука 21:18) без волята на Бога.

О, свети и изповедниче Луко, моли Бога за нас.