Последното причастие на Кирил – свидетелство за Божията любов в страданието
Живял 12 години с тежко заболяване, Кирюша почина в съня си, оставяйки след себе си светло свидетелство за Божията любов и сила в страданието
10 септември 2025 г. Разказът е на Татяна Задорожная – майка на 12-годишния Кирил - Кирюша, живял с тежко заболяване и починал през 2024 г. Тя споделя изпитанията, през които семейството е преминало, и чудесата на Божията помощ, които са усещали по пътя си. Свидетелството ѝ е за вярата, последното причастие на сина ѝ и светлата утеха в страданието, публикувано в pravoslavie.ru.
Аз работя вече 12 години във фондация „Дом с маяк“ (буквално: „Дом с фар“), толкова години ръководя и интернет-общността „Асоциация на родителите на деца с трахеостома“. А още съм и майка на Кирил.
Кирил пострада при раждането, вследствие на което живя 12 години с неизлечима болест, заради която физически не можеше да върши много неща самостоятелно. Той имаше нужда от постоянна помощ, денонощна грижа за трахеостомата, сонда и животоподдържаща апаратура.
Кирил ни учеше, родителите си, да забелязваме дребните неща и да разбираме, че именно в тях е смисълът: учеше ни да виждаме доброто, да обичаме всеки ден и да носим добро. Той се научи да говори с очи, въпреки диагнозите и прогнозите. Учеше се в училище и много се увличаше по всичко ново.
За съжаление, на 28 септември 2024 г. нашият син почина на 12-годишна възраст. Това беше нелек път, но по него ние не вървяхме сами.
Бог ще те преведе по този път, само трябва да Му се довериш.
Да вярваш в Бога означава да молиш да стане така, както знае Той, а не така, както искаш ти.
Разбира се, лесно е да се говори за вяра, когато в живота ти всичко е прекрасно, когато грее слънце и ти, щастлив, вървиш по поляна с цветя.
Но когато в живота ти се появят болка, страдание и загуба, тогава вярата ти минава през изпитания.
Бог е милостив, Бог е любящ и страда заедно с нас – това е главното, което винаги помня. Той винаги чува молитвите. И ние можем да Го чуем, просто за това трябва да очистим сърцето си. Защото Бог е любов, а любовта живее в сърцето ни. Когато сърцето е чисто, тогава Бог говори с нас и ние Го чуваме.
Когато при Кирил настъпи последното влошаване, когато въвеждането на адреналин даде обратен ефект, аз излязох на балкона и, вдигнала очи към небето, шепнех: „Не ми го отнемай, Господи“. „Егоистка“ – чух строг отговор.
Не ми се искаше да повярвам, но някъде в сърцето си го чувствах. В очите на сина виждах мъдрост и замисленост, като че ли знаеше нещо, което за нас е непостижимо.
Това лято беше толкова прекрасно и наситено с неговата активност. Той поиска да отиде там, където отдавна мечтаеше. Кирил искаше да види щраусите, за които му беше разказала бавачката, искаше да организира своя изложба… сякаш в този месец искаше да събере всичко, което преди беше замислял. Сега разбирам, че всичко е било очевидно, но тогава прогонвах мислите си от страх. И не е трябвало тогава да мисля за това – трябваше да се радваме заедно с него, да се съгласяваме и да не губим време за нищо друго.
Всичко сякаш се подреждаше по Чий-то план. Когато попитах Кирил: „Да повикам ли отец Димитрий?“ – той отговори: „Да“. Отец Димитрий пристигна, за да причасти Кирил, и донесе всичко необходимо за Елеосвещението (не знам как е почувствал това). Тогава, гледайки Кирил, аз попитах: „Искаш ли да се изповядаш? Можеш мислено да се изповядаш – Бог ще те чуе“. Кирил отговори „Да“ с дълбоко премигване.
След Изповедта отец Димитрий причасти нас двамата с Кирил и го елеосвети. Така това стана неговото последно Причастие.
Кирил сякаш сам се подготвяше и подготвяше и нас. Бог ни водеше внимателно, отстраняваше страха. Аз винаги се молех на Бога и Му казвах, че много се боя от загубата на сина си, че няма да издържа и ще умра заедно с него. И сега разбирам, че Небесният Отец ме е подготвял за този момент нежно, че е страдал заедно с мен и ме е подкрепял в трудните мигове от живота ни. Бог винаги беше с нас.
Помня как Кирил беше още малък и не можехме да излезем от болницата, защото не можеха да го стабилизират. Беше много тежко. Аз се молех ден и нощ, вярвах, мислено постоянно четях молитви. Понеже почти не можех да спя, границата между молитвата в съня и наяве се беше заличила. Тогава сякаш видях олтар и чух отговор на молитвите си: „Как го викат?“ – „Кирил“ – отговорих и като че ли се събудих.
Ние в живота си сме виждали Божии чудеса и сме чувствали Неговата помощ и подкрепа, сякаш Той вървеше с нас по този път. Пресвета Богородица винаги закриляше Кирил и се грижеше за него.
Защо Бог не изцели Кирил? Всичко се случва с някаква цел. Бог ни повери Кирил и ни помагаше, даваше ни разум и сили, облекчаваше тежестта, изпращаше земни помощници.
Кирил наистина познаваше Бога. Той почина насън, сякаш ни предпази от ужаса на този момент – и нас също като че ли някой беше приспал, защото никога не се е случвало и двамата да спим едновременно. Кирил се освободи от земното тяло и заспа с умиротворено лице. Сякаш беше предвидил това – в събота, когато се случи, прощаването продължи дълго, защото в този ден винаги се чака повече, докато дойдат различните служби за оформяне на документите. Ние просто можехме да говорим с него, да му казваме, че го обичаме, да го успокоим, за да не му е страшно да ни остави и да отиде при Бога.
Всички, които дойдоха онзи ден, бяха вежливи и почтителни към нас и към тялото на нашето дете. За мен това беше изключително важно! Сякаш Бог пращаше Своите хора при нас, а чуждите отблъскваше от дома ни.
Отец Димитрий, който причастяваше Кирил през всичките години и го познаваше най-добре, поиска да занесем сина в църквата преди опелото, за да остане там една нощ. Първо не се получаваше – имаше трудности с ритуалната служба. После обаче ни се обадиха и казаха, че има грешка в документите за датата на раждане, макар че в нашето копие грешка нямаше. Ние с мъжа ми не се тревожехме – нямахме за къде да бързаме, доверихме се на Бога и Той ни водеше. Заради грешката погребението се отложи, и така стана възможно Кирил да бъде в църквата преди опелото. Когато пристигнахме там, видяхме как слънчев лъч милва лицето на Кирил – толкова светло и спокойно.
Той беше в църквата на вечерната служба, после и на утренята, където аз се причастих, и след това отец Димитрий го опя. Дойдоха всички приятели на Кирил, всички, които той обичаше и с които дружеше през годините.
Аз чувствах как Бог скърби заедно с нас и ни крепи, за да не паднем. Чувствах как ангел-хранителят ме милва по рамото и плаче редом с мен.
Погребението премина по Божий ред, по канон. След него седнахме с приятелите на Кирил на трапеза и си припомняхме интересни и смешни моменти от живота му, неговото умение да бъде приятел, неговата доброта и грижа.
Разбира се, беше много тежко, и скръбта беше толкова силна, че понякога ми се искаше да вия, но Бог не ни изостави – Той плачеше с нас, помагаше ни да преживеем загубата и превърна скръбта ни в светла. Молейки се пред иконостаса, аз като малко дете пред баща навеждах глава под тежестта на мъката и исках да я положа на коленете на Отца, за да ме утеши.
„Добре се справяте! Отлично се справяте!“ – ми казваше моят Небесен Отец, и тези думи ме успокояваха.
Сега в сърцето ми има огромна благодарност към Бога, че Той винаги е с мен, че никога не ни остави сами по този път. И огромна благодарност към Кирил – за това, че беше мой син, за неговата сила, твърдост и огромна любов, която усещам и днес.
Ти никога няма да бъдеш сам, ако Бог е с теб.
СПЖ припомня думите на Знеполски епископ Мелетий: Християни сме, за да носим Кръста, не за да живеем безпроблемно.
