Новите мъченици на XX век: как се започна и до какво доведе

Преследването на Църквата през ХХ век е безпрецедентно по своя мащаб и продължителност. Ако към началото на революцията през 1917 г. в Руската империя е имало около 142 хил. духовници, то към 1939 г. в СССР са останали на свобода едва 300 от тях, като само 4 са били архиереи, а останалите са били мъчени, разстрелвани, гниещи в затвори и каторга. И това са само свещеници. Ако вземем предвид вярващите като цяло, бройката ще отиде в милиони.

Император Диоклециан, най-жестокият преследвач на християни от първите векове, не е и сънувал такива мащаби. Неговото преследване е продължило само 9 години, докато съветското преследване е продължило, с различна интензивност, цели 70 години.

Днес Христовата църква е преследвана и в Украйна. Да, днес няма мащаб. Да, днес няма такава жестокост. Поне все още не. Но има хора, които преживяват побои, тормоз, заплахи, има хора, които са лишени от църквите си, изгонени от домовете си. Има хора, които са преследвани и вкарвани в затвора. Всички верни членове на Украинската Православна Църква се нуждаят от подкрепа, нуждаят се от примера на хора, които вече са изминали този кръстен път, които са издържали и не са се пречупили. И още по-необходима е тяхната молитва, тяхното застъпничество за нас пред Божия престол.

Свети новомъченици и изповедници, молете се на Бога за нас.

Преди да пристъпим към описанието на живота на конкретните новомъченици, е необходимо да поговорим за общия характер на гоненията, тяхната логика и условна периодизация. Това е още по-важно, защото сегашните гонения и опити за унищожаване на УПЦ се вписват в тази логика.

Преследвачите като цяло не са творчески настроени, те повтарят вече изработени исторически шаблони, без да знаят, най-често, за тяхното съществуване благодарение на своя интелект и образование. „Каквото е станало, това е, което ще стане; и каквото е било извършено, това е, което ще се извърши; и няма нищо ново под слънцето“ (Екл. 1:9). Това до известна степен може да ни помогне да предвидим следващите стъпки и да се опитаме да се подготвим за тях.

По въпроса за периодизацията на преследването на Църквата в СССР има различни гледни точки. Те зависят предимно от критериите и се основават на приемането на някои документи като Декрета от 1918 г. „За отделянето на Църквата от държавата и училището от Църквата“ или Тайния циркуляр „За мерките за засилване на антирелигиозната дейност“ от 1929 г.

Ще разделим гоненията на условни периоди според критерия за методологията на унищожаване на Църквата. По този начин ще бъде по-удобно да сравняваме тези гонения със сегашното време и да правим изводи и прогнози. Гледайки напред, трябва да отбележим, че днес наблюдаваме известна промяна в методите на борба срещу Църквата, като това, което преди се случваше последователно, сега се случва едновременно.

Някои етапи от това, което се е случвало тогава, днес все още не са видими, но може би ще настъпят, а някои методи днес просто е невъзможно да си представим поради коренно различната вътрешна и външна политическа ситуация съответно в Украйна и СССР.

Първият период на преследване

Този период продължава приблизително от 1917 до 1922 г. Той се характеризира преди всичко с липсата на легитимна законодателна основа за наказване на духовници и вярващи. Това означава, че е съществувала много висока степен на самоуправление. Не в смисъл, че върховната власт не е искала нищо подобно и всичко се е вършело от местните власти. Но в смисъл, че следвайки общата тенденция за борба срещу Църквата, местните власти са действали по свое усмотрение.

Често вярващите са били избивани от революционно настроена тълпа или от някоя група червеноармейци, които са извършвали клането, ръководейки се от принципа на „революционната целесъобразност“, както например при убийството на свещеномъченик Владимир, митрополит Киевски. Често присъдите са издавани от революционни трибунали, съставени от хора, не особено обременени с морал и интелект, по тяхно собствено усмотрение.

Тези присъди били много различни и за едно и също деяние те можели да разстрелват или да се ограничават с публично порицание. Преследвачите действаха по собствено усмотрение и работеха по общата задача - да унищожат Църквата с различно усърдие и изобретателност.

Днес в Украйна виждаме подобна картина. Местните власти вземат абсолютно незаконни решения за забрана на УПЦ на своята територия, ръководейки се от принципа на политическата целесъобразност.

Но това не се случва навсякъде. Самите забрани също се различават по съдържание. Нападенията срещу църкви и манастири се извършват основно от различни активисти, които често привличат тълпата с фалшиви обвинения срещу УПЦ и с т.нар. обществена подкрепа, както и със съдействието (понякога достигащо до пряко участие) на местните власти и служителите на реда, осъществяват разправи с различна степен на жестокост.
Но в момента се подготвя законодателна база, която, ако бъде приета, ще ознаменува навлизането на борбата срещу Църквата в законодателен поток.

Вторият период на преследване

Той започва около 1922 г. и е белязан от приемането на Съветския наказателен кодекс, Декрета „За изземване на църковни ценности“ и създаването на "Църквата на обновлението", която има за цел да разцепи истинската Църква и да я унищожи.

Декретът „За изземване на църковни ценности“ е приет на фона на глада, който по това време обхваща много провинции. Този фактор беше използван изцяло за борба срещу Църквата. В известното си Писмо до В. М. Молотов за членовете на Политбюро от 19 март 1922 г. Ленин пише: „Именно сега и само сега, когато в гладните места се изяждат хора и по пътищата лежат стотици, ако не и хиляди трупове, ние можем (и затова длъжни) да проведем конфискацията на църковните ценности с най-безумна и безмилостна енергия, без да спираме да потискаме всяка съпротива. <...> изземването на ценностите, особено на най-богатите лаври, манастири и църкви, трябва да се извърши с безмилостна решителност, без да се спираме пред нищо и във възможно най-кратък срок. Колкото повече представители на реакционната буржоазия и реакционното духовенство успеем да разстреляме по този повод, толкова по-добре“.

Ако през 20-те години на миналия век унищожаването на Църквата е ставало на фона на глад, който оправдава всякаква жестокост, то днес то се случва на фона на война, която в очите на обикновените хора оправдава нарушаването на правото на свобода на съвестта спрямо милиони вярващи.

Изземват ли се църковни ценности? Няма централизирана кампания като такава, но когато една църква се отнема от общността заедно с цялата вътрешна украса, икони, лампи, църковна утвар и т.н., къде е гаранцията, че след като е попаднала в ръцете на антипатично настроени към УПЦ хора, всичко това ще остане на мястото си?

В този период, т.е. през 20-те години на ХХ век, се забелязва опит на властите да придадат на преследването някаква легитимност и да организират показни процеси, които уж да докажат незаконната дейност на свещенослужителите.

Опитът обаче се оказва неуспешен. Публичните съдебни процеси показват абсурдността на обвиненията и пристрастността на съдиите. Към такива процеси може да се отнесе например делото на Петроградския митрополит Вениамин през 1922 г. Заедно с него пред съда са изправени викарийният епископ Венедикт, настоятелите на почти всички главни петроградски катедри, професори от Духовната академия, Богословския институт и университета, студенти и миряни, общо 86 души. Те бяха обвинени в съпротива срещу изземването на църковни ценности. Владика Вениамин и още 9 души били осъдени на екзекуция, а останалите - на различни срокове затвор.

Обвинението всъщност е абсурдно, защото още в началото на 1922 г. Църквата в лицето на патриарх Тихон призовава вярващите да даряват за нуждите на гладуващите всякакви църковни ценности, с изключение на тези, които имат литургична употреба: антиминси, евхаристийни съдове и някои други предмети. Освен това владика Вениамин е бил активен поддръжник на борбата с глада.

Съдът постанови осъдителна присъда, но от гледна точка на пиара, съвременно казано, властите постигат обратен ефект — обществото се убеди в нечестността на присъдата.

Нещо подобно се случва и днес. По някаква причина властите организират показни съдебни процеси срещу известни епископи, например срещу викария на Киево-Печерската лавра митрополит Павел или Банченския владика Лонгин. В последния случай това е абсурдно: да се преследва под абсолютно налудничав претекст човек, осиновил 400 деца, баща на сираци с тежки заболявания, създател на няколко манастира, болници, пример за евангелско милосърдие и доброта! А когато срещу монасите и децата с увреждания властите изпратиха отряд с картечници и кучета, това си беше направо подигравка! Целият свят видя истинското лице на преследвачите!

Украинските власти се опозориха пред собствения си народ, пред румънците и пред цялата международна общност. А едва ли инициаторите на този спектакъл са искали да постигнат такъв ефект. Защо биха го направили? Това не е ясно. Може би причината е в нивото на интелигентност и липсата на съвест? Кой знае?

Отделно от това трябва да споменем използването на Църквата на обновлението от страна на болшевиките при унищожаването на истинската Църква. Вече е писано много за приликите между тази организация и ПЦУ. Схемата е една и съща: да се отнемат храмовете от православните, да се дадат на обновленците, и тъй като хората не искат да ходят при обновленците, излиза, че не ходят при едните, защото няма къде, а при другите - защото няма защо.

Но опитът от болшевишките гонения показва, че властите не само са подкрепяли обновленците, за да унищожат Църквата, но и са се опитвали да организират разколи в самата Църква. След смъртта на патриарх Тихон през април 1925 г. и арестуването на митрополит Петър (Полянски), патриаршески предстоятел, през декември 1925 г., висшата църковна администрация изпада в голямо объркване. В крайна сметка фактически предстоятел става митрополит Сергий (Страгородски), но каноничният му статут е доста екзотичен: заместник-патриаршески местоблюстител.

Естествено, властите умело подклаждат конфликти между неговите поддръжници и тези на противниците му, още повече че действията и решенията на митрополит Сергий са, меко казано, двусмислени. Те подкрепяха едната или другата страна и всяваха хаос в Църквата.

В една или друга степен властите изкушават почти всички епископи, като им предлагат относително нормализиране на живота в замяна на компромис и сътрудничество.

Това можем да очакваме и от сегашните украински власти: ще спрем или ще намалим преследването в замяна на това и онова. Те ще предложат тази сделка и ще търсят архиереи, които ще се съгласят на нея.

Например, те ще подкрепят поддръжниците на провъзгласяването на автокефалията и в същото време онези малцина, които продължават да се застъпват за административно единство с РПЦ. Този метод е изпробван многократно в историята: да се подкрепят поддръжниците на противоположни радикални гледни точки и по този начин да се подкопае самата организация.

Нашата сила се крие в единството!

Третият период на преследване

Началото на този период е отбелязано с приемането през 1929 г. на тайно циркулярно писмо „За мерките за засилване на антирелигиозната дейност“. През февруари 1930 г. то е последвано от правителствен декрет „За борбата с контрареволюционните елементи в ръководните органи на религиозните сдружения“, в който се говори за „консолидиране на контрареволюционните активи в религиозните организации“. С други думи, обявява се, че контрареволюционният елемент не се намира никъде другаде, а именно в Църквата и именно там трябва да бъде търсен.

Колко е подобно това на съвременния наратив, според който колаборационистите са заседнали в УПЦ и следователно именно там трябва да насочат усилията си различните служби за сигурност.

Ако в предишния условен период болшевишките власти се опитват, макар и неуспешно, да създадат в очите на обществото впечатлението, че кланетата на свещеници и вярващи са законни и справедливи, то сега малцина обръщат внимание на това. През 30-те години на ХХ век терорът срещу Църквата и народа като цяло в СССР достига невиждани размери и жестокост. Свещеници са хвърляни в затвора и разстрелвани по напълно измислени обвинения, на които никой не вярва, включително НКВД и други наказателни органи. Те са обявени едновременно за агенти на британското, японското, германското и още дузина разузнавания и са обвинени в създаването на нелегални групи с цел сваляне на съветската власт.

Често с помощта на лишаване от сън и други, понякога много изтънчени изтезания, успявали да изтръгнат от тях признание във всички тези невъзможни престъпления, а понякога дори да посочат съучастници.

В днешно време срещу свещениците се използва обвинението „агент на Кремъл“. Този етикет се поставя на всички поддръжници на УПЦ, без да си правят труда да привеждат каквито и да било доказателства. А с „Агентите на Кремъл“,е известно, няма церемонии. .

Репресиите срещу Църквата и изобщо срещу всички „антисъветски“ елементи достигат своя връх през 1937-38 г. През ноември 1937 г. Николай Ежов, генерален комисар на Държавна сигурност на СССР, изпраща доклад до Сталин, в който съобщава, че за периода от август до ноември 1937 г., т.е. само за 4 месеца, са арестувани 31 359 „църковници и сектанти“, включително 166 митрополити и епископи, 9 116 попове, 2 173 монаси и 19 904 „църковно-сектантски кулашки активисти“. От тях 13 671 са осъдени на екзекуция, от които епископи - 81, попове - 4 629, монаси - 934, „църковно-сектантски активисти кулаци“ - 7 004.

„В резултат на нашите оперативни мерки епископатът на Православната църква беше почти напълно ликвидиран, което отслаби и дезорганизира до голяма степен Църквата“, пише Н. Ежов.

Както е известно, през 1927 г. митрополит Серигий (Страгородски) издава Декларация за лоялност на Църквата към съветската власт и фактически предава всички юзди на властта в ръцете на богоборческата власт. Оттук нататък всички църковни решения се съгласуват с властите и без тяхното одобрение е невъзможно да се ръкоположи дякон или свещеник, да не говорим за епископи. Обратно, започването на наказателно дело срещу свещеник често означавало решение на духовенството да го лиши от свещенослужение като враг на народа.

В интервюта за чуждестранни медии митрополит Сергий също така заявява, че в СССР не е имало преследване на Църквата, а напротив - съществувала е невиждана в други страни свобода на вероизповеданието. Това, разбира се, беше абсолютна лъжа, но поддръжниците на подобна политика я оправдаваха с това, че по този начин спасяват Църквата от пълно унищожение.

През 30-те години на ХХ век обаче на репресии са подложени не само онези, които не одобряват политиката на митрополит Сергий, наречена по-късно „сергианство“, но и поддръжниците на Сергий - духовници, които са лоялни и послушни на съветските власти.

Обновителите също не избягват репресиите. Болшевиките просто ги отхвърлиха за безполезни и ги унищожиха наравно с всички останали, въпреки някогашните им заслуги и помощ в унищожаването на Църквата.

Всичко това ни учи да не правим компромиси с властите по въпросите на вярата, когато цената на мнимото спокойствие се състои в предателство към Църквата, нарушаване на нейното единство и чистота на вярата.

Може би в СССР Църквата щеше да бъде напълно унищожена до края на 30-те години на ХХ век, но избухва Втората световна война. През 1943 г. Сталин радикално променя отношението на държавата към Църквата. Той не само разрешава провеждането на Поместен събор за избор на патриарх, но и осигурява транспорт, жилища и друга материална подкрепа за тази цел. Много епископи и свещеници са освободени от затвора, открити са църкви, започва да се издава „Журнал на Московската патриаршия" и т.н.

Всичко това, разбира се, беше нищожна сума в сравнение с мащабите на разрушаването на Църквата през предходните години, но вярващите дишаха малко по-спокойно.

Четвъртият период на преследване

Но не за дълго Църквата остава в относително спокойствие. Когато Хрушчов идва на власт, преследването на Църквата се възобновява с нова сила, но с малко по-различни методи. През юли 1954 г. е приета Резолюция на ЦК на КПСС „За основните недостатъци в научната атеистична пропаганда и мерките за нейното подобряване“, която бележи нов етап в борбата срещу Църквата. На този етап акцентът е поставен не върху физическото унищожаване на свещениците и вярващите, а върху тяхното превъзпитание в духа на комунизма. Докато преди това те са били хвърляни в затвора, сега са били настанявани в психиатрични клиники, като например монахът Амфилохий от Почаев.

Онези, които не желаели да бъдат превъзпитани, ставали социални изгнаници, изключени от обществения и културния живот. Съществуващите църковни общности били подложени на непосилни данъци, много църкви били затворени и разрушени. Наказателното преследване продължава, но става по-меко, отколкото през 30-те години на ХХ век.

Ако преди ги осъждаха за измяна на родината, то сега ги наказваха за безделие и създаване на „увреждащи“ групи, които можеха да се разбират като църковни общини.

През този период е създадено огромно количество антирелигиозна литература и филми. Много лектори пътуват из страната и говорят срещу религията. В това си качество бившите свещеници, които са се отказали от вярата си и са доказали лоялността си към властите, като са оклеветили Църквата и бившите си събратя, са били особено търсени. Властите убеждават хората по всички възможни начини, че Църквата е на път да изчезне напълно. Хрушчов обещава „да покаже последния свещеник по телевизията“ до края на „седемгодишния план“, т.е. до 1965 г.

Но и антирелигиозната кампания на Хрушчов се провали.

Епилог

Същият резултат, рано или късно, очаква всички антицърковни кампании. Но преследвачите на Църквата не са научили този урок в продължение на две хиляди години. Старите са заменени от нови, които отново си мислят, че ще успеят да унищожат Църквата. В крайна сметка и те ще се убедят в безсилието си, но на каква цена?

Когато Саул, гонителят на Църквата, отишъл в Дамаск с намерението да унищожи християнството там, Господ му се явил и казал: „Мъчно е за тебе да риташ против ръжен“ (Деяния 9:5). Толкова трудно е за всички гонители през всички векове. Всички те са преминали, но Църквата Божия ще живее вечно, според думите на Господ: „...ще съградя Моята църква; и портите на ада няма да ѝ надделеяти портите адови няма да й надделеят...“ (Мат. 16:18).