Малкълм Мъгъридж: Прекомерната грижа за тялото, която ни налагат, е признак за сериозна болест
Малкълм Мъгъридж (1903–1990 г.) е майстор на английската проза от равнището на Луис, Честъртън и Томас Хауърд. Носител на "Пулицър". Главно като журналист и телевизионен водещ, той написва множество популярни и добре приети книги, сред които "Преоткритият Иисус" (1969 г.), "Нещо красиво за Бога" (1971 г.), "Христос: Човекът, Който живее" (1975 г.) и "Изповеди на един поклонник от ХХ век" (1988 г.). Малкълм Мъгъридж изобличава либерализма като най-голямото зло на ХХ век, по-разрушително от делата на Хитлер и Сталин. На седемдесет и девет годишна възраст той и съпругата му Кити са приети в Католическата църква.
Що се отнася до материалното ни битие, мисля си, че е ключово да го възприемаме като вторичен аспект на нашето съществуване. Забелязал съм, че хората, които натрапчиво мерят температурата си, са на път да я предизвикат. Вманиачените над теглото си са на крачка от психотерапевтичната кушетка. Хипохондриците пък са обречени да бъдат застигнати от собствените си страхове. С други думи, прекалената грижа за физическото оцеляване е сама по себе си болестна.
Натам ни тласка нашият начин на живот, частично през рекламата, която ни предлага да магическо хапче за вечно свеж дъх. Или пък предлага някакъв магичен крем за лице, който ще ни превърне в красиви и неустоими и т.н. Всички тези реклами предизвикват свръхвнимание към тялото. Това е и една от големите слабостите на материализма.
Преди 15 години отказах алкохола. Не бях алкохолик, но подобно на повечето журналисти пиех редовно. По това време често посещавах приятели в Америка. Когато им споделях решението си да не пия повече, те се смущаваха и ме увещаваха да изпия едно. Осъзнах, че единственият ми изход е да кажа, че съм на „диета“. Веднага ме поглеждаха с уважение, тъй като ставаше дума за тялото ми. Никога повече не повдигаха темата. Приеха го. Но трябваше да дам такъв тип аргумент.
Мисля си, че всичко в нашето общество прави хората свръхвнимателни към тялото. Щастливи са онези, които не мислят толкова за това.
Разбира се, ако се разболееш сериозно, ще бъде абсурдно да не го мислиш. Има обаче една вманиаченост към състоянието на тялото; към храната, която ядем; към времето, в което спим; към продължителността на разходката и т.н. Това само по себе си е болест и причина за множество болести.Любопитно е, че когато човек наближи края на живота си, започва да жадува смъртта. Звучи почти богохулно да произнеса това, но си струва да се помисли. Табуто над секса е снето, но е заменено с друго - смъртта. Всички отказват да говорят или да слушат за нея. Причината ми се струва очевидна. Човекът на ХХ в., почитащ себе си като всесилен, се натъква на един проблем - своята смъртност. Тогава се опитва да си внуши, че няма да умре, или, че ще успее да го отлага до безкрайност.
Когато бизнесът с органи беше на мода, го намирах за особено комичен. Хората очевидно мислеха, че ако заменят негодните си части, ще могат подобно на ретроавтомобил, да останат вечно в движение. Такъв тип безсмъртие не ме блазни изобщо. Харесва ми идеята за смъртта, харесва ми човешкият път да има край. Любопитно е, но тъкмо това прави живота безкрайно по-красив. Подобно на залеза в края на един прекрасен ден. Последните лъчи на слънцето носят в себе си цялата красота на отминаващия ден. Напълно уверен съм, че отреденото ни време на този свят, независимо колко продължително или мъчително е, не е пълният разказ на живота ни. Това за мен е немислимо! Ще има продължение. Какво точно – не знам. Никой приживе не е узнал, нито ще узнае. Това е тайна. Единствено, което знаем е, че ще има продължение. Всички опити да се разгадае са много чаровни, но те са просто опити да се опише неописуемото. Трябва да приемем факта, че никой човек, пребиваващ във времето и облечен в тяло, не би могъл да знае какво е вечният живот без тяло. Как би могъл да знае?
Най-големият кошмар за мен е един безкраен живот тук, който да се проточи дълго, дълго... Това е ад.
Очаквам смъртта си в рамките на следващите 10 години, може би година, може би месец... Кой знае? Достигнал съм финалния етап от живота си. Краят тропа на вратата. Това ми носи голяма радост. Напускам света познал огромната му красота, познал радостта от човешката близост и най-вече - напълно уверен, че всичко преживяно, независимо от паденията и греховете, независимо от многобройните грешки, е бил един път, промислен от Бог за Неговото творение. Следователно е изпълнен с любов, а не с омраза. Промислен, а не хаотичен. Цялостен, а не разпокъсан. Очевидно настоящият и бъдещият живот са по някакъв начин свързани. В тази свързаност е нашата съдба. Аз я очаквам без страх.
