"Скърбящият воин" във Видин напомня за цената на Съединението
Съединението и саможертвата на обикновения български войник
Отвъд тържествените речи за Съединението паметникът "За отечеството" във Видин, известен като "Скърбящият воин", напомня за цената на победата. Посветен на загиналите в Сръбско-българската война от 1885 г., той представя войника не ликуващ, а изтощен и сведен над оръжието си.
Паметникът и бронзовата фигура са дело на Андрей Николов, автор и на лъва при Паметника на Незнайния воин. Отливката е изработена в парижкото ателие на флорентинския скулптор Арнолдо Дзоки.
В дописка от 1919 г. английският журналист Берлайн определя паметника като необикновен за Европа. Той вижда в победителя "умиращ гренадир", който съжалява за братоубийствената война със сърбите, и приписва това себеотрицание на българина.
Тълкуването е въздействащо, но основанията му остават неясни, включително названието "гренадир", при положение че в българската армия не е имало гренадири. Барелефите изобразяват капитан Марин Маринов, водещ на кон атаката на бдинци при Сливница, и загиналите подпоручик Стоянов и портупей-юнкер Загорски. Затова скръбта на воина може да се разбира като жал за падналите другари и преживяване на ужаса от войната.
На 6 септември празнуваме и съвсем осезаемите последици от Съединението: възможността да пътуваме от София до Пловдив, без да пресичаме граница. Дори шеговитата представа за „Евровизия“ в Бургас през 2027 г. би изглеждала различно, ако градът беше останал източнорумелийски.
Каква би била съдбата на Източна Румелия без Съединението, не знаем. Допусканията, че би могла да стане част от южен или югоизточен съсед, са само предположения без обективна опора. Неясно е и дали Княжество България би оцеляло без нейните земи и хора.
Празнуваме срещата на българския север и юг — на Балкана и Дунав с Тракия и Родопите, на Добруджа със Странджа и южното Черноморие.
Дължим я не само на офицерите, на решителността на княз Александър и на революционерите, борили се за Съединението. Дължим я най-вече на обикновените пехотинци, оставили семейства, ниви и добитък, за да воюват за България. Тяхната саможертва е сред основанията страната ни да продължава да съществува въпреки онези, които са я смятали за геополитическо недоразумение.
Същата признателност дължим на мирния труд на поколенията — на напуканите длани на бабите и дядовците ни, на мазолите на нашите майки и бащи.
На изнурения войник и на превития от работа труженик се е крепяла и крепи България. Обикновените ни предци са нейните истински герои и нашата опора.
Нека помним.
Източник: https://www.facebook.com/share/p/1EzpEShUdv/
