О. Дойчев: „Елитът“, който мрази народа си и се срамува от дядовците ни
Има някаква част от народа, която не е като народа. Има някакви интелектуалци, които не са като останалите интелектуалци. Има някакви пишещи, които не са като останалите пишещи. Те са „елит“. Самоназначен. Самопризован. Самопрославен. Между него и останалите хора има пропаст. В тази пропаст пропадат много неща. От нея се образува такова силно течение, че полека тя ще погълне цяла България. Бездните в човешките души са по-големи от малките държави. Да знаете!
Няма никакво значение какво мисли народът. Какво говори, какво очаква за децата си, за себе си. Никой не го слуша. И да излъчи свои говорители, техните гласове се сблъскват със запушените уши на медиите. Българските медии са духовно болни. Те отдавна чуват гласове (в слушалки). И тези гласове им нареждат да възпроизвеждат само лицата на въпросния „елит“. Не на всички интелектуалци, а само на тези, които един от другиго са се научили да приемат слава, а славата, която е от Бога, не търсят, затова и не могат да повярват (виж Йоан 5:44).
Дискусията за въвеждането на Вероучение в училищата показа не просто, че нашето мнение няма значение, а че пропастта е погълнала историята, миналото и тези, които са живели преди нас. Бащите ни също са простолюдие. Дядовците ни са простолюдие. Предците ни са вегетирали, очаквайки да се яви днешният умник. Да застане в поза, която скулптор би изваял, и да рече, че светите Кирил и Методий са византийски шпиони. Че от азбуката няма особена полза. Че Християнството е наложено с бой от един прагматичен политически лидер. Че светът започва от тях – днешните писатели и университетски умници, които копнеят за богомилство, нестинарство, кукерство, содомия – за всичко друго, но не и за Бога на своите деди. Боговете им са други. Живеят някъде там – в истинската цивилизация, където има много евро. Тяхната религия е проста и от нея се разбира, че и Христос би могъл да е лоша пропаганда, защото ватенките вярват в Него. Руснаците са дявол, а Раят е преизподня, щом приема руски светци в себе си, а „безгрешните“ папи – не иска.
Да, този „елит“ не се състои от много хора, но е толкова креслив и рекламиран, че всички се съобразяват само с него. Политиците се страхуват от истериите им. Една подписка на шепа професори, две интервюта на писатели – и хоп, мненията на управляващите се сменят. Нещо повече. Създава се илюзията, че дори и най-малкият жест на тези хора към вярата трябва да бъде обграден с много поклони и обцелуване на краката им от страна на вярващите. Ако някой от тях случайно е влязъл в храм – направил е лична услуга на Църквата. И тя рязко е поумняла заради него, а не заради Божията благодат в нея. Ако свещеник е допуснат да говори една минута по телевизията, след това с благодарност трябва да търпи богохулството през останалите 59 минути от часа. Защото и това, което му е дадено, е много. „Обществените говорители“ обаче са с постоянен абонамент. Те имат свое право да се изказват ex cathedra дори в няколко медии в един и същи ден. Могат да пишат свои „евангелия“. Могат да рисуват икони с лица на насекоми. Могат да се подиграват с нашия патриарх, но същевременно да изразяват лигав възторг от избирането на новия римски папа, нищо, че крият “срамните” православни кръщелни в някой долап. Пишат на латиница в социалните мрежи Habemus Papam, а кирилицата им се вижда вече като мост към Мацква. Достоевски е руски хибриден шпионин в българските училища. Те самите са гении, за които мащабът на родината им е тесен. Каква родина? Моля ве – те са граждани на света, за които светът в своето неразумие не е и чувал. И само когато се напият, се връщат проклетите спомени от детството на село, когато миришещите на чесън техни дядовци са ги пощипвали по бузките и романтично са им желаели, като пораснат, да отидат „на Софията“. После, когато изтрезнеят, се сещат, че никой никога не трябва да разбира, че имат селски корен, а къщата на “майкини” пустее. Защото иначе няма как да са „елит“, а ще си бъдат „проста творческа интелигенция”. Пази Боже, някой да ги помисли за патрЕоти.
Всъщност, от тази ситуация няма измъкване. Пропастта помежду ни е почти нелечима болест. Свикнахме с това да се презираме един друг. Те ни мислят за простолюдие. А ние се стараем да не им обръщаме внимание, вярвайки, че има и друг тип писатели, и друг тип учители, и друг тип журналисти, и друг тип професори, и друг тип художници, и друг тип музиканти, и друг тип актьори, и друг тип гласове… И то наистина има – но се изисква леко напрягане, за да ги чуеш. Просто защото не крещят. Защото не са под прожекторите и не им тикат микрофони в устата.
В България съществуват и се издават и нормални книги. Има нормални преподаватели и нормални научни работници. Има нормална музика и нормални театрални пиеси. Има нормални филми и нормални картини. Представете си – има даже и нормални проповедници. Но всяко произнасяне на една нормална дума на всеослушание води до хейт и стотина хули срещу нея. Добре смазана машина започва да я стъпква, клевети и мачка в калта. А ние най-често гледаме съчувствено отстрани, но нищо не правим. Не искаме да си навличаме проблеми. Но тъкмо в това се състои основният проблем – бездната все повече се отваря, и за онази България, в която живяхме довчера, вече не остава място. А новата ни иска само ако мълчим и се съгласяваме да сме простолюдие. Е, не съвсем. Можем да си пускаме смешни мемета във Фейсбук срещу тях. Или да ги псуваме пред телевизора. Направо ще им разкатаем фамилията. Честна дума… Особено ако сме си сипали една голяма ракия и сме изпратили детето в лъскав ресторант, където да хвърля гюбеци с аристократичната си рокля на бала…
