Канонизацията на нови светци – духовна полза и изпитание за Църквата
Прославата на новомъчениците от комунизма е изпитание за Църквата, риск от разделение, но и дълг към паметта
През последните месеци в православния свят се извършиха редица канонизации. Вселенската патриаршия вписа в календара свещеника Димитриос Гагастатис от Трикала и двама атонски старци – архимандрит Дионисий от Ватопед и иеромонах Петрониу Танасе. В Румъния през февруари бяха прославени 16 духовници, повечето мъченици и изповедници от комунистическите гонения. В Сърбия през май Светият синод също утвърди нови пастири и мъченици от ХХ век.
В тези страни канонизациите бяха възприети и като акт на изцеление: признание на страданието, възстановяване на духовното достойнство и участие на Църквата в националната памет. Така обществото получава възможност да осмисли травмата и да интегрира жертвите в църковното и историческо съзнание.
На Запад тези дни Католическата църква канонизира двама младежи – Карло Акутис (†2006, на 15 години) и Пиер Джорджо Фрасати (†1925, на 24 години).
У нас последните самостоятелни канонизации на нашата църква са Баташките и Новоселските новомъченици (2011). Тяхната памет отдавна живееше сред народа, а канонизацията само я потвърди. През 2016 г. беше прославен архиепископ Серафим (Соболев), към когото от десетилетия съществуваше силна почит в София и страната. Това бе първата в историята канонизация, извършена едновременно от Българската и Руската православна църква. По-назад във времето, през 60-те години на ХХ век, Църквата прослави Паисий Хилендарски и Софроний Врачански – актове, които съчетаха духовното признание с тогавашния акцент върху националната идентичност.
Остава обаче открит въпросът за духовниците и миряните, пострадали при комунистическите гонения. Тук България изостава спрямо съседите си. Митрополит Борис Неврокопски е убит през 1948 г. – официалната версия е за „злополука“, но свидетелствата сочат насилствена смърт. През 2016 г. Светият синод на БПЦ даде благословия да започне процедура за неговата канонизация. Докато тя се подготвяше, Българската православна старостилна църква – структура, намираща се извън евхаристийно общение с поместните православни църкви – го прослави през 2018 г. в лика на свещеномъчениците. Това стана в катедралния храм „Успение Богородично“ в София, начело с Фотий Триадицки и с участието на архиереи от Руската православна църква зад граница и Румънската старостилна църква. Така ситуацията се усложни допълнително: каноничната Църква е изправена пред затруднението как да завърши започнатата процедура, без това да изглежда като повторение на акт, вече извършен от разколническа общност. Това не прави прославата невъзможна, но я натоварва с нови предизвикателства.
В Православието канонизацията е внимателен и съборен процес. Той започва с народната почит – живото свидетелство на вярващите, че определен човек е свят. Следват проучвания на живота и делото на кандидата, събиране на свидетелства за чудеса и писмени документи, богословска експертиза и решение на Светия Синод. В Българската православна църква решението се взема единодушно от всички митрополити. След това се съставя и утвърждава богослужебен чин, изработва се икона, определя се ден за празнуване, а на литургия се чете служба или акатист в чест на новопрославения светец. Този път е по-бавен, но цели да гарантира единство и да изключи всякакви съмнения в прибързаност.
В Католическата църква подходът е различен. Вторият Ватикански събор (1962–1965) в конституцията „Lumen gentium“ подчертава „универсалното призвание към святост“. През 1983 г. Йоан Павел II издава апостолската конституция „Divinus perfectionis Magister“, която реформира процеса, ускорява го и го прави по-систематичен. Така се отваря пътят за честото прославяне на миряни, семейни хора, младежи – свидетели от най-близкото минало. Този ускорен подход обаче крие и рискове – канонизацията може да се окаже плод на моментни настроения или на силна медийна вълна, без достатъчно време за проверка на трайността на почитта. Не е случайно, че дори в католическите среди се появиха критики, че процеси като този за майка Тереза или Йоан Павел II са били прибързани и повече под натиск на обществено очакване, отколкото на църковна аргументираност.
Православната традиция изисква по-голяма предпазливост и търпение народното почитание да се утвърди във времето.
Но в България въпросът за новомъчениците от комунизма остава отворен. Това не е само историческа тема, а и изпитание за съвременната Църква. Прославянето им би било духовно признание, но и ясно послание за това кои са нашите образци на вярата. Рискът от политизиране е реален, но още по-голям е рискът от забрава и прекомерно забавяне. Такъв акт би бил свидетелство, че светостта не принадлежи само на миналото, а живее и в новата ни история.
СПЖ припомня думите на Патриарх Даниил, че най-голяма почит към светиите е подражанието на живота им.
