Как маската се сраства с лицето и какво произлиза от това
Има една закономерност, която ясно се проследява при враговете на УПЦ – тя е добре описана в психологията с формулата „маската се сраства с лицето“. Как точно се случва това?
Автор: Кирил Александров, СПЖ
Удивителни метаморфози
Гледайки враговете на УПЦ и слушайки все по-провокативните им изказвания, човек остава с впечатлението, че самите те вече вярват в това, което говорят. Да вземем за пример последните изявления на Юрий Черноморец – богослов от ПЦУ, експерт към ГЕСС, професор и доктор на науките. В омразата си към УПЦ и нейните вярващи той стигна дотам, че използва нецензурни обиди.
„Пациенти на лудницата и привърженици на тоталитарна секта – едно. К.рви и бл.дници, които се продадоха на орките – две. Аз не съм държавата. С вас не бих се церемонил, к*рви!“, – написа Черноморец в отговор на коментар на игумения Серафима (Шевчик), че УПЦ твърдо устоява въпреки гоненията от страна на властите.
От устата на този „богослов“ редовно се чуват и призиви към физическа разправа с представители на УПЦ. А само преди няколко години Черноморец беше въцърковен мирянин на УПЦ, редовно се причастяваше, беше написал докторска дисертация върху трудовете на св. Григорий Палама. Как стигна от искрена вяра до – вероятно също толкова искрена – омраза към Църквата?
Друг пример: действащият президент на Украйна Володимир Зеленски. Всички помним как като комик от „Квартал 95“ той осмиваше религиозната политика на Петро Порошенко. Помним и как по време на предизборната си кампания я критикуваше сериозно. Помним и как, вече като президент, се срещна с Блаженнейшия Онуфрий и обеща да защитава правата на вярващите от УПЦ. Как се срещна с гонени енории в Ровно и обеща да реши техните проблеми. Как декларира, че няма да се меси в религиозната сфера и няма да фаворизира нито една конфесия. А сега нарича УПЦ „руска агентура“, провежда реални гонения, прие закон за забраната ѝ и т.н.
Още един пример: кметът на Черкаси А. Бондаренко, който някога е ходил при митрополит Онуфрий за благословение, за да се кандидатира на избори, а сега призовава за насилствено превземане на катедралата на УПЦ в Черкаси. Как се случва такава промяна?
Отричане на фактите
Трябва да се подчертае, че обвиненията срещу УПЦ – за принадлежност към ФСБ на Русия, за разпространение на руски наративи, за колаборационизъм и прочие – са по своята същност ирационални. Множество факти категорично опровергават тези обвинения.
Първо, на равнището на своя висш клир и ръководни органи УПЦ изрази несъгласие с позицията на Руската православна църква по отношение на войната, осъди руската агресия и призова вярващите си да защитават Украйна. Второ, множество такива вярващи действително служат в редиците на Въоръжените сили на Украйна и воюват за независимостта на страната. Духовниците се молят за украинските войници, извършват опело на загиналите, оказват помощ на ранените. Трето, УПЦ организира мащабна помощ за армията – събиране на средства, хуманитарна подкрепа за бежанци и т.н. Почти всеки енорийски храм или манастир е направил нещо в подкрепа на Украйна. Много архиереи и свещеници имат благодарствени грамоти от командването на ВСУ за оказаната помощ. Четвърто, от края на 2022 г. Службата за сигурност на Украйна и други силови органи редовно извършват обиски в храмове и манастири на УПЦ, провеждат разпити, но не успяват да представят нито едно убедително доказателство в подкрепа на обвиненията си.
През 2023 г. ръководителят на СБУ Малюк заяви, че ведомството му е започнало над 60 наказателни дела срещу духовници от УПЦ за „антиукраинска дейност“. Към онзи момент имаше само 7 съдебни присъди. За сравнение: само през първите шест месеца от пълномащабната руска инвазия са заведени над 650 дела за държавна измяна срещу представители на силовите структури на Украйна.
Защо Ю. Черноморец не ругае силовите служители? Защо В. Зеленски не предлага закон за тяхната забрана? Та в тези структури е имало 10 пъти повече измамници и изменници, отколкото в УПЦ. Къде е логиката? Няма логика. Но има психология. А тя гласи следното:
Самоизмама, или маска на личностно ниво
На нивото на личностната психология процесът протича така: човек, който знае истината (в нашия случай – че УПЦ не е „московска Църква“), изведнъж започва да твърди обратното – слага маска. Това е първият етап – човекът съзнава, че говори неистина, но поради някакви причини (защита на репутацията, стремеж към изгода, бягство от отговорност и т.н.) започва да я разпространява.
На втория етап в психиката му възниква вътрешен конфликт – дисонанс между това, което изрича публично, и обективните факти, които съзнава. Както пише Жан-Пол Сартр в книгата си „Битие и нищо“: „Самоизмамата е, когато човек едновременно знае и не знае истината“. Авторът на теорията за когнитивния дисонанс, американският психолог Леон Фестингер, пише: „Когато фактите и убежденията не съвпадат, човек изпитва напрежение (дисонанс) и се стреми да го намали, като променя или убежденията, или възприятието на фактите“. Така човек се изправя пред дилема: да приеме неудобната истина или да избере удобната лъжа.
Ако избере второто, следва третият етап. В съзнанието му започва когнитивен процес, при който човек съзнателно или несъзнателно изкривява реалността, за да избегне вътрешния конфликт. Тоест, той се заставя да вярва не на фактите, а на измислиците, които сам е създал в услуга на своите цели. Това е същинската самоизмама. Освен това, той може да променя значението на фактите в съзнанието си – например, да преувеличава тежестта на 60-те наказателни дела срещу представители на УПЦ и едновременно да омаловажава или напълно да игнорира доказателствата за проукраинската позиция на УПЦ. В психологията това се нарича „вытеснение“ (изтласкване).
Четвърти етап: маската прираства към лицето. Лъжата се вгражда в личностната идентичност на човека и той искрено започва да вярва, че убежденията му са верни – в случая, че УПЦ наистина са „колаборационисти“ и „агенти на ФСБ“. Изтласкал реалността от съзнанието си, той остава с изкривената си представа за действителността. Американският антрополог и психолог Ърнест Бекер, носител на наградата Пулицър, пише в книгата си „Отричането на смъртта“: „Ние не само лъжем другите, ние лъжем себе си, за да можем да живеем със себе си“.
Когато маската прирасне към лицето, човек не само разрешава вътрешния си конфликт в полза на лъжата и психологически се чувства по-добре, но става и по-убедителен за околните. Американският психолог и социобиолог Робърт Тривърс в книгата си „Глупостта на глупците: логиката на измамата и самоизмамата в човешкия живот“ пише: „Самоизмамата се е развила като средство за измама: ние се лъжем, за да можем по-лесно да мамим другите“.
Пети етап. Ако в краткосрочен план човекът се чувства психологически по-добре, то в дългосрочен – настъпват катастрофални изменения в личността му, които в определен момент може да станат необратими. Американският психотерапевт и създател на когнитивната психотерапия Аарън Бек твърди: „Самоизмамата способства за формирането на негативната когнитивна триада: отрицателно възприятие за себе си, света и бъдещето“. Когнитивният конфликт не изчезва, а просто преминава в латентна (скрита) форма и продължава да руши психиката. Развиват се симптоми като:
- изкривяване на паметта и възприятието за реалността;
- загуба на критично мислене;
- тревожност и депресия;
- развитие на защитни психологически механизми (изтласкване, проекция, отрицание).
В крайни случаи това може да доведе до:
- разстройство на личността;
- параноя;
- загуба на връзка с реалността (псевдодеменция, конфабулации).
Изход от това състояние е възможен, но изисква сериозни усилия и продължителна психотерапия. И дори тогава успехът не е гарантиран.
Църквата обаче предлага друг път – по-ефективен и дълбок: покаянието. Това е едно от тайнствата на Църквата, при което помощник не е психотерапевт, а Сам Бог, Творецът на всичко съществуващо. Но да се стигне до покаяние понякога е по-трудно, отколкото до психотерапевт. Въпреки това, при искрено намерение, нищо не е по-леко.
Маската на политическо ниво
Когато човек се самоизмамва, това вреди най-вече на самия него и на най-близкото му обкръжение. Когато обаче това прави политик, който влияе върху съдбите на хиляди и милиони, последиците могат да станат катастрофални. Надяването на маска на политическо ниво има свои особености. Политикът, който се самоизмамва, преминава същите етапи, но с допълнителни специфики.
На първия етап, когато започва да внушава на обществото съзнателна лъжа, политикът се стреми да отговори на очакванията на онази обществена група, на която се опира и чиято подкрепа желае да спечели. Тези групи могат да се променят, а с тях – и маската. Под постоянното напрежение от тези очаквания политикът започва да говори това, което се харесва на дадената група, въпреки че вътрешно знае, че не казва истината. Целите, които преследва, са прости: да остане на власт или да я укрепи. Затова той съзнателно лъже, за да манипулира масите и да си изгради желания образ.
Вторият етап настъпва бързо. Изборът между истината и маската се прави почти мигновено. Залогът в политическата игра е твърде голям. Изборът на истината често води до загуба на власт, влияние, материални ресурси, а понякога – и на свобода, дори живот.
На третия етап политикът започва да се убеждава в оправдаността на лъжата си. В психологията това се нарича рационализация на лъжата. На помощ идват познати аргументи:
- „Тази лъжа е необходима за благото на страната и народа.“
- „Нямам избор, иначе не може.“
- „Врагът е пред портите.“
- „Аз спасявам страната от катастрофа.“
Тук се проявява още една особеност, която не се среща на личностно ниво – т.нар. групово мислене (groupthink). Понеже политикът се обгражда с хора от социалната група, на която се опира, тези хора започват да изграждат около него „виртуална реалност“. Възниква ефектът на „огледалната стая“, където политикът вижда единствено отражения на собствените си убеждения. Съветниците и обкръжението му не го информират за истината, омаловажават значението ѝ и всячески поддържат заблудите и изкривеното му възприятие на действителността.
Настъпва петият етап. Политикът губи способността да вижда истината, защото тя е прекалено опасна както за егото му, така и за властта му. Той става пленник на собствената си лъжа, искрено вярвайки в нея. Дори когато е изправен пред неоспорими факти, упорито отстоява своите лъжливи убеждения, защото не може да признае нито пред другите, нито пред себе си, че се е заблуждавал, че е слаб, че е некомпетентен. В „огледалната стая“ се заражда и усещането за собствена непогрешимост, дори месианство.
Така лъжата, маската, става част не само от личната идентичност на политика, но и от националната идентичност. Това се нарича интроекция на идеологията. Тя представлява процес, при който човек приема идеологическите постулати на външната среда (общество, държава и т.н.) като свои лични убеждения, без да осъзнава техния външен произход.
В случая с гоненията срещу УПЦ това е особено очевидно. Политиците, след тях и медиите, и лидерите на общественото мнение, проектираха своята самоизмама върху обществото. И виждаме как хора, които преди се отнасяха положително или поне неутрално към Църквата, започват да я мразят, да подкрепят нейното забраняване, да оправдават беззаконието и жестокостта спрямо вярващите. И то – без дори да се замислят за проверка на фактите или критичен анализ на насажданите наративи.
Масата обикновено лесно поддава на такова внушение, защото това я освобождава от отговорността да избира и да понася последиците. Както пише немският социолог, философ и психоаналитик Ерих Фром в труда си „Бягство от свободата“:
„Масовият човек предпочита самоизмамата, ако тя го освобождава от тревога и необходимостта да избира.“
Всичко това често води до катастрофи с национален мащаб – и дори отвъд него. Достатъчно е да погледнем историята на човечеството. Най-ярките примери са от средата на XX век.
Маската на религиозно ниво
Ако лъжата, която първоначално се осъзнава, а впоследствие се превръща за човека в „истина“ и прилепва към лицето му, е насочена срещу Бога и Неговата Църква, то последиците стават още по-разрушителни. Това се дължи на факта, че в действие влизат не само психологически механизми и закономерности, но и духовни. Гоненията срещу Църквата винаги са се обръщали срещу самите гонители и са водили до беди за народите и държавите, които са ги извършвали. „Не се лъжете: Бог не се поругава. Понеже каквото посее човек, това и ще пожъне“ (Гал. 6:7).
Нека отворим Евангелието и видим как там е описано развитието на самоизмамата и нейните последици.
Религиозните водачи на Израилевия народ – фарисеите – прекрасно са виждали, че Иисус от Назарет проповядва всичко в пълно съгласие с книгите на Стария Завет. Те са били свидетели на великите чудеса, които Той извършвал: как отворил очите на слепородения (Иоан: 9), как възкресил четиридневния Лазар, чието тяло вече се разлагало (Иоан: 11), както и на множество други чудеса, невиждани дотогава. Фарисеите отлично разбирали, че пред тях стои Човек, Който е дошъл от Бога.
Това потвърждава и евангелист Иоан:
„Между фарисеите имаше един човек, на име Никодим, началник юдейски. Той дойде при Иисуса нощем и Му рече: Рави! знаем, че си учител, дошъл от Бога; защото никой не може да върши тия знамения, които Ти вършиш, ако не е Бог с него“ (Иоан 3:1–2).
Обърнете внимание: Никодим казва „знаем“, а не „знам“ – тоест фарисеите и юдейските началници са били съвсем наясно.
Фарисеите били добри познавачи на Писанието – те изследвали всяка буква на Закона – и отлично виждали, че всички пророчества за Месията се изпълняват върху Иисус от Назарет. Но те не пожелали да Го признаят за Христос, защото се страхували да не изгубят властта си и се бояли, че ще избухне бунт, който римляните жестоко ще потушат.
„Тогава първосвещениците и фарисеите събраха съвет и казваха: какво ще правим? Този Човек върши много чудеса. Ако Го оставим така, всички ще повярват в Него, и ще дойдат римляните, и ще ни отнемат и мястото, и народа. А един от тях, Каиафа, който беше първосвещеник тая година, им рече: вие нищо не знаете и не разсъждавате, че за нас е по-добре един човек да умре за народа, отколкото да загине целият народ“ (Иоан 11:47–50).
Така в съзнанието на фарисеите се поражда същият когнитивен конфликт, за който вече говорихме – от една страна, те виждали чудесата и знаели пророчествата, от друга – не искали да се разделят с властта и привилегиите си.
Сам Христос неведнъж им е посочвал това вътрешно раздвояване – несъответствието между техните твърдения и реалните факти:
„Делата, които Отец Ми даде да извърша, самите тия дела, що върша Аз, свидетелствуват за Мене, че Отец Ме е пратил… Изследвайте Писанията, защото мислите чрез тях да имате живот вечен; а те са, които свидетелстват за Мене“ (Иоан 5:36,39).
Фарисеите и юдейските началници не само правят личния избор, описан в третия стадий на „прилепване на маската“, но и го внушават на народа. И ето че масите – онези, които доскоро следвали Христос и Го приемали за Месия – само след няколко дни вече искат Неговата смърт. Това се случва под въздействието на фарисейската пропаганда:„
„А първосвещениците и старейшините подбудиха народа да поискат Варава, а Иисуса да погубят… Говорят му всички: да бъде разпнат!“ (Мат. 27:20–23).
Ако хората бяха се замислили сериозно над въпроса на Пилат: „Та какво зло е сторил Той?“, те щяха да осъзнаят, че Христос не е направил нито едно зло дело, нито е изрекъл лоша дума. Но те предпочели да не размишляват, да затворят очи пред неудобната истина. Маската се била вече сраснала с лицата им – и те започнали искрено да вярват в лъжата, стигайки до лудост.
„А Пилат, като видя, че нищо не помага, а се повдига още по-голям метеж, взе вода и си уми ръцете пред народа, като каза: невинен съм за кръвта на Тоя Праведник; вие му мислете. И целият народ в отговор рече: кръвта Му нека бъде върху нас и върху децата ни“ (Мат. 27:24–25).
Какво се случи после с юдейския народ, е известно: страшното разрушение на Йерусалим от войските на бъдещия император Тит през 70 г., кланетата, пленничеството, рассеянието на народа за близо две хилядолетия и всички произтичащи последици.
Послеслов
Какво да правим, за да не изпаднем в самоизмама – лична или масова?
От научна гледна точка: необходимо е безпристрастно да се вглеждаме във фактите, да анализираме и критически да проверяваме твърденията, които някой се опитва да ни наложи, и да не се страхуваме от истината, дори когато тя е неудобна и неизгодна.
От духовна гледна точка: всяка реалност се осмисля в светлината на Евангелието. Чрез четенето на Свещеното Писание и възприемането на светоотеческото му тълкувание можем и да видим фактите, и правилно да ги преценим. Без това оставаме беззащитни пред пропагандата и самоизмамата. Само следването на Христовото учение може да ни избави от катастрофалната деградация на личността, когато маската се сраства с лицето.
