Епископ Мелетий: Духът на комунистически режим още присъства в обществото
- Накъде е насочена лоялността на Българската православна църква с оглед на това, доказва се и от проверката, че огромна част от висшия клир е обучен почти изцяло в Москва, дадени позиции на българския патриарх се определят от обществото като проруски, а пък онзи ден, когато бяха честванията за Покръстването, почти беше изключено споменаването на патриарх Фотий и Вселенската патриаршия... има ли основания хората да вярват, че зад БПЦ все още наднича Русия, както е било от 1944 година насам обикновено?
- Надявам се да не разочаровам нашите слушатели, но аз съм твърдо убеден, че такава лоялност по начина, по който се подозира и по начина, по който се артикулира, да не кажа - и внушава... не съществува. Знаете ли кой може да ви отговори най-добре на това? Самите руснаци. Самата Руска православна църква, ако някога взимате интервюта от тях, могат да ви кажат, че Българската църква и българският клир е бил някак непредвидим, изненадващ, действията на Светия синод не са били в една права линия, чието начало да започва там някъде в Москва и в Кремъл.
По повод образованието на нашите клирици - то почва още от XIX век, когато знаете, че част от въобще интелектуалци, възрожденци, са възпитаници на западноевропейски университети, а други - на университети и учебни заведения на Руската империя. И, разбира се, във връзката с православието, то повечето наши екзархийски клирици са образовани в Одеса, Москва, Санкт Петербург, има някои, но по-малко, които са възпитаници на академията в Халки, която е константинополско образователна институция. След това през целия XX век, разбира се, голяма част от бъдещите висши йерарси са също получавали частично или цялостно образование в Русия. Аз също съм бил за една година там. Там имаше студенти, духовници, и от Гърция, и от Сирия, от много страни. Може би това, че руската държава, руската църква е огромна, мащаба, възможностите, библиотеките, академичният живот, да е причина за такова сътрудничество. Но то не налага този печат, който хората много примитивно преглеждат, превиждат, в човек, който е преминал през образователна система на РПЦ. Аз за себе си абсолютно категорично мога да заявя, че докато съм учил там и след това, не съм чувствал някакъв особен натиск, даже никакъв натиск... Не знам в предходните години на Съветския съюз как е било.
Пак казвам, лоялност на БПЦ към Русия може да бъде проследена в нейните реални дела, доколко ние сме се водили винаги по някакъв предварително зададен курс от Москва. Който познава църковната история, ще види, че това въобще не е така. По отношение на настоящия българския патриарх, негово Светейшество дядо Даниил, също ми се струва, че нещата са изключително тенденциозни. Името на свето Фотий Велики, нашият покръстител равноапостолен, чрез когото свети княз Борис пък се кръщава и целият ни народ, беше артикулирано много ясно и в словата, и в проповедите на патриарха както вечерта, така и сутринта. Просто според мен има някаква желана интерпретация на неговото поведение именно в конкретен ключ, в конкретна оптика. Това, че в някои случаи може би съвпадат позицията на патриарха или позицията на църквата по темата с войната, че трябва да има мир, че е много важно да се постигне съгласие относно статута на Украинската църква, това че съвпада с позиция на РПЦ не прави автоматично взаимовръзка. Пак казвам, за мен това са едни доста тенденциозни интерпретации. Разбира се, че може в отделни случаи отделни лица да се забелязва да е имало или да има, не знам, такава лоялност, но тя не е общото. Просто това постоянно говорене как клирът на църквата е едва ли не във фоайето на кабинета на руския патриарх и чака оттам нареждане, това означава човек да няма никаква представа за миналото и настоящото.
- Ваше Преосвещенство, Вие казахте, че епископската митра не е източник на власт, лукс и престиж, а венец от тръни. Мога да заключа, че това се отнася и до митрополитската корона, ако позволите. Но можем ли да кажем, че сегашното поколение духовници, което се явява духовното наследство на архиереи като Натанаил, Галактион, Панкратий, Филарет, Калиник и Дометиан, е видяло в тяхно лице точно такъв пример на духовно състояние? Възможно ли е учениците да бъдат различни от учителите си, които са се ползвали от любезните услуги на ДС?
- Тук пак с риск да разочаровам, но бих се въздържал от обобщения, защото наистина човек, когато говори за всеки друг човек, а особено, когато говори за хора, носили отговорност в Църквата, трябва да бъде прецизен и внимателен. И още една уговорка ще направя, без с това да искам да облекча въпроса Ви, че за хората ще бъде съдено във времето, тоест трябва малко така наистина да мине период от някаква дистанция, за да може без страст и без предубеждения да се видят делата на тези хора, тяхното служение, на тези духовници, които Вие изброихте. Аз, доколкото не съм ги познавал добре и някои от тях съвсем не съм познавал, не мога да кажа те пример за какво са. Мога да говоря обаче за принципа, за това наистина голямо изкушение, което може би някои достойно и мисля, че повечето достойно са отстояли, други не са се справили с това изкушение, а именно - да оцеляват в рамките на Църквата чрез подкрепата и помощта на една атеистична власт. Ако от тази подкрепа и тази колаборация е произлязло за тях и известен престиж, известен социален статус, лукс и прочие, разбира се, това са неща, за които трябва да говорим с горчивина, като нещо, което наистина не е добро и което, надявам се, нашата църковна памет да може да анализира, да осветли, за да знаем в какви грешки, защото можем да паднем както днес, така и утре... защото, когато говорим за миналото на църквата, то не бива да бъде в онзи светски план разглеждано, в който просто искаме да разобличим някакви наши предшественици, да снемем митовете, да бутнем от постаментите героите на миналото като кажем "ето, бяха такива маскари".
Мисля, че не това е подходът на църковната история. По-скоро, виждайки слабости, грешки и откровени престъпления, извършвани в нашето минало, дори в нашето най-близко църковно минало, от конкретни хора, ние да си даваме сметка, че тези предизвикателства и изкушения не са само в миналото, те са и днес, те са и утре. За да можем ние да възпитаваме себе си и по-малките, идващи след нас, в бдителност за къде именно можем да бъдем уязвени, в кой момент ние можем да паднем жертва на тежки изкушения, които са равносилни на предателство на Христа, предателство на църквата, отстъпление от духа на православието, извършване на дела, които да объркат, да съблазнят по-малките... именно за да се предпазваме от тези постъпки, които са близки еднакво до нас, колкото са били близки и тези изкушения до хората преди нас. Затова ние трябва да говорим. Наистина е вярно, че трябва да се осветляват делата от миналото, за да получат похвала тези, които са били достойни и порицание на делата на тези, които не са били в духа на Христовото евангелие.
- Защо и кой премахна от интернет пространството видеото с Вашето участие по темата за религията в образованието? Позволено ли е представители на Църквата да изразяват собствено мнение, което да се различава от официалната позиция на Синода?
- Всеки от нас има своя лична съвест и спрямо съвестта си, както даваме ние първо като православни християни, после като монаси, вече и като архиереи, ние даваме клетва, която има тези два момента: че ние трябва да се водим от собствената си съвест и нищо външно да не ни склонява към дела, противни на Божия закон, на църковния мир, на правдата и на истината, а от друга страна, да се водим от общата църковна съвест, от това, което сомнът на вярващите и особено сомнът на епископите, в лицето на Светия синод и в лицето на ръководството на църквата, дава като посока, ние да бъдем верни към него. Разбира се, в този момент, в който то не противоречи обективно на съвестта ни и на христовото евангелие. В този случай, за който Вие казвате: аз с чиста съвест и спокойно съм изказал своето мнение в този формат, на тази среща, която имахме за митрополитската телевизия. Не съм получил никаква санкция или цензура за това, което съм изразил. Предаването беше свалено, защото от Митрополията са преценили не толкова, че по принцип не озвучаваме позиции, с които не сме съгласни, а по-скоро самата медия, официоз, доколкото тази телевизия се явява някаква форма на официална медия на Софийска митрополия, е неуместно и неадекватно тя да промитира мнения, които всъщност са напълно или частично противоположни на така или иначе основната църковна линия по този въпрос. Но аз самият не съм се чувствал нито цензуриран, нито ограничен.
- Защо е толкова витално за БПЦ религията задължително да се изучава в училище? Как бихте убедили аргументирано онези, които изпитват съмнения в добрите намерения на конгломерата Църква, партия и държава, който изведнъж заговори на един глас? Как изобщо според млад духовник като Вас може да се възстанови позагубената връзка Църква-общество и трябва ли винаги да се подминава мнението на онези, които се съмняват в БПЦ заради нейното комунистическо, партийно и съветско минало?
- С много работа, с много труд, с много служение, с много разговори, с много молитва. Огромно служение наистина и отдаденост е необходима от страна и на духовниците, на нас като служители на Господа и Църквата, но и мисля, че от всеки един обикновен християнин, който жадува да привлече другите към църквата. Това, което Вие казахте, 30 години... едно наистина много така тъжно състояние, че макар и отминали години вече в свобода, в демокрация, в добри възможности за развитие и на религиозните институции без ограничение, всъщност почти така доста малки са крачките, които сме направили. Със сигурност според мен има един много може би подмолен тих и не излязъл наяве дух от онзи стар атеистичен комунистически безбожен режим, който присъства в обществото, присъства някак в мисленето ни частично. Този стар дух не е преодолян. Той не е разобличен първото, което е. За мен, мисля, че и много хора ще се съгласят, че на нас ни липсва добра преоценка на тези 50 години. Но не само в политически план, не само в социален план, в икономически план, да се разглежда колко е било добро или колко е било назадничаво, какво ни е причинил този период, а в един такъв по-глобален, човешки и цивилизационен план, какъв ущърб е нанесъл този период върху българския народ, върху антропологията ни - това, което ние представляваме като човеци. Защото то не е така елементарно. Всеки, който разбира от социология, от психология, би ни казал, че няколко години процеси важни могат да повлияят човека, а камо ли един толкова дълъг период, който не се е ограничавал само с регулиране на публичната сфера, а изключително агресивно е подхождал към самата менталност на човека, какво той да счита за добро, кое да счита за зло, които са ценностите. В този смисъл, има някаква почти мутация, можем да употребим тази силна дума, за това, което се е случило с нашия народ. Поне частично, ако не го обобщаваме, че тотално сме се променили. Но си има някакви тежки изкривявания, раните и белезите от които носим и сега. В битката за предмета религия в българското училище именно се корени това желание нещо да се преодолее от този ужасен атеистически режим и дух, който е влязъл в българското общество.
Нашата църква, нашите архиереи от 30 години говорят с всички политически партии публично, винаги това е било тема, аз и като малък си го спомням, че това е било постоянно някак и по телевизията говоренето, и от патриарси, и от митрополити, колко е важно да се въведе религия и как имаме проблеми, защото не се въвежда религия. И всички политически партии впрочем за тези 30 години винаги са обещавали и никога не са предприемали реални действия. В този смисъл ние в момента нямаме някаква изненадваща ситуация, в която едва ли не църквата се е сетила, патриарх Даниил в момента му е хрумнало в момента да въвежда този предмет или някой политик... а става дума за нещо, което има дълга история на опити да се убеди образователната институция, МОН, въобще държавниците, в смисъла българското дете да получи знание. Знание. Знание в две основни направления - да знае въобще за религията и духовността най-общо, да знае какво е това, какви религии има, какви вярвания, какви култури, какви духовници принципи, да придобие знание за собствената си духовна традиция, именно православно християнство. Има и възможност за тези, които са от мюсюлманското малцинство да познават своята също традиция. Има и трети вариант - деца и семейства, които не се припознават с една конкретна от тези двете религиозни групи или пък да се припознават, не желаят детето им в тази традиция да бъде образовано, то да имат една по-обща, но пак религиозна образованост. Това по никакъв начин според мен не може да бъде прегледано като негативно. А цялата критика, която се изсипва по тази тема, не е по същина или рядко е по същина.
- Споменава се често, че в Русия има подобно образование. Тези притеснения как да бъдат разсеяни? Повтаряме ли някакъв руски модел на порочно известния патриарх Гундяев?
- Вижте, аз наистина не мога да допусна, че в XXI век при наличие на постоянен интернет, който е станал стандарт за нас и възможност човек не просто да разлисти някоя енциклопедия, издадена преди 40 година, а в момента да провери какво е законодателството на Русия, да влезе в нормативна база, да се осведоми за всичко, което се случва по света... да твърди такова нещо, примерно, че в Русия има религиозно образование. В Русия няма, за съжаление, религиозно образование. В Русия няма такова православно образование.
Според мен много скодоумно едно върху друго се наслагват няколко образа на това кое е Русия, това чудовище с много глави. Едното е съветско комунистическият образ на тази империя на злото, другото е цивилизацията, културата, руската, каквато я има векове. А имаме и настоящата политическа ситуация, която от много години се възглавява от настоящия руски президент. Тези три неща се сливат едно върху друго и не може да се открои и да се даде адекватна, реална и истинска картина за това какво представлява Русия. Не е моя задача и не бих се занимавал... Но в Русия вярата, религията и църквата са много ограничени.
До съвсем скоро, не помня кога се е променило това нещо, но празникът Рождество Христово не беше почивен ден. Аз когато учех, Рождество Христово по техния календар, 7 януари, не беше почивен ден. До съвсем скоро не можеше да се защити докторска дисертация в Русия по дисциплината богословие, защото имаше много мощен отпор от страна на университетските академически среди богословието да бъде припознато като пълноправна специалност. Аз си спомням, бил съм на такива докторски защити, на които се обясняваше, че щом богословието предпоставя съществуване на Бог, то това няма как да бъде в академичната програма на един университет. В последните 6-7 години православната църква и другите религиозни институции успяха да получат признание за своите образователни институции. Тоест богословите в Русия се считаха като да нямат диплома. Тя не беше признава. Това, че някъде по медиите имаме едно силно присъствие на патриарх Кирил на определени граждански държавни празници, не значи, че в реалния живот на руското общество още се е оттърсила от съветското си минало или пък че там има някаква православна руска пропаганда. Това е нещо, което човек внимателно да провери как е, а не да си въобразява какво иска да е.
- Ако Ви предложат служение далеч от привичната Ви среда, в Австралия, например, ще се съгласите ли?
- Това е много сложно да се отговори така, защото зависи от много неща. От една страна, ние, които сме станали монаси, сме станали монаси не за да живеем живота, който ни хрумне или който пожелаем. В главата, сърцето и ума на всеки, който е станал монах, е желанието да следва Божията воля, която се изразява в призива от страна на други хора, нали, Господ може да се яви, да поиска от нас нещо така директно, чрез откровение, но това е много рядко. В повечето случай, в голяма част, Бог явява своята воля чрез волята на другите хора. Особено тези, които имат такава отговорност, през волята на управляващите църквата. В този смисъл, разбира се, трябва внимателно да се мисли как да последваме Божия призив и същевременно човек е свободен да признае собствените си ограничения, немощи, безсилие или неща, които счита, че са достатъчно значима пречка или фактор той да откаже. Не бих могъл да отговоря на този въпрос.
- В неделите минимален брой хора посещават богослуженията. 80% от населението се е декларирало като православно, но храмовете, ще се съгласите, не са толкова пълни, колкото биха могли да бъдат. Вече споменахте, че тенденцията може да се обърне с много работа. Освен много работа, какво друго?
- В думата работа аз разбирам именно едно мисионерско служение на църквата, да намерим път към тези хора, които не виждат смисъл да останат на богослужение, да намерим път към хората, които не виждат нужда изобщо от институцията църква, но имат вяра в Господ, имат вяра в Божия Син Христос, тоест християни са, имат доверие на православието, симпатизират му, чувстват го близко, но не виждат себе си част от конкретното текущо състояние на БПЦ, не желаят да бъдат част... Така го разбирам, че трябва да намерим път към тези хора. Мисля, че в годините се е получило едно взаимно отдръпване и отчуждение, което трябва да се преодолее. Усещането за едва ли не обида, нали, "ами те не са ме потърсили", както може свещеничеството и духовенството да каже "ние си седим тук в храма и ги чакаме, а тях ги няма", следователно "ние сме обидени", а от другата страна хората казват "какво прави църквата за мен, какво вършат тези свещеници в моя полза, след като говорят за любов, милост и добро, а аз не ги виждам в личния си живот"... тоест има много предубеждения и илюзии, които трябва да бъдат съборени. Мисля, че правилният подход би бил, без да искаме да си разчистваме сметките и да си казваме кой какво е бъркал в годините, а да знаем, че в крайна сметка църквата не ни събира като един клуб или някакъв социален институт на хора със сходни възгледи за света, а църквата е живото тяло, в което ние общуваме с нашия Господ Бог.
Както ние, свещениците, епископите, монасите, имаме нужда от Христа и в него виждаме живот, така и всеки друг християнин има нужда от Христа, има нужда от Неговото тяло и кръв, има нужда от освещението, има нужда от прошката в тайнството покаяние, от изповедта, от молитвата, от общия пример. Църквата не се заключава, както и Вие казахте, само и единствено в богослужебните последования. Църквата е жива във всяко едно нещо - в книги, в разговори. Говорим си за светии... ето, сега, мощите на Свети Николай Мирликийски, чиито мощи дойдоха във Видин. Как този човек, живял преди толкова векове, е актуален за нас? Защо ние имаме нужда от светците? Защо те са живи и реални примери за нас? Какво от техния живот може да ми е полезно в моето ежедневие, в моето объркано състояние, в моята динамика? Мисля, че Църквата е това прекрасно предверие на рая, Църквата е предверието на Божието царство. Църквата именно като общност, като живот, като тайнства, като общност, в която ние се учим да обичаме. Църквата би трябвало да е това място, където ние тези неща ги научаваме, тя е нашето училище. Да, тук или там тези неща не ги виждаме. Значи трябва с чиста съвест да признаем колко бъркаме, колко имаме да наваксаме, но без претенциозност да се опитаме да свършим това, което зависи от нас. И се уповаваме на Бога, разбира се.
Интервюто може да чуете в звуковия файл.
Източник: БНР
