Епископ Бандман: Единството на Православието в опасност. Причини и решения
Трябва ли п. Вартоломей и п. Кирил първо да умрат, за да има помирение? Сериозен и трезв поглед за ситуацията в Православието през погледа на германски епископ
„Със всяко смирение и кротост, с дълготърпение, като се търпите един другиго с любов.“ Този новозаветен призив към помирение и диалог отправя епископ Иов (Бандман) от Щутгарт в доклад, изнесен през декември 2024 г. в Мюнхен. В него той предупреждава, че Православието е изправено пред разединение и настоява, че само съборността, взаимното уважение и връзката на мира могат да го съхранят, предава германската редакция на СПЖ.
Ето доклада:
Онзи, който днес не усеща тъмните облаци на потиснатост и дълбока тревога, надвиснали над Православните църкви, или е жертва на неволна слепота, или съзнателно си е затворил очите. Единството на Православието е в голяма опасност и изглежда, че никой от отговорните лица не вижда изход от тази задънена ситуация. Да се очертаят възможни решения за тази еклесиологическа, дори догматично-триадологична криза на нашето време, е изключително трудно начинание. В молитвено търсене на отговори, авторът попадна на следното апостолско четиво, което го вдъхнови и насочи в работата му:
„Затова ви моля аз, който съм в окови заради Господа: живейте достойно за званието, с което сте били призвани, с всякакво смирение и кротост, с дълготърпение, като се търпите един друг с любов, стараейки се да опазите единството на Духа чрез връзката на мира. Едно тяло и един Дух, както и бяхте призвани в една надежда на званието си; един Господ, една вяра, едно кръщение; един Бог и Отец на всички, Който е над всички, чрез всички и във всички. А на всеки от нас се даде благодат според мярката на дара Христов.“ Ефесяни 4:1–7
Преди да се опитаме да тълкуваме тези стихове на апостол Павел като отговор на църковната криза на нашето време, трябва да разберем същинския проблем, който лежи в основата на настоящото тъжно състояние на Христовата Църква.
1. Какво ни учи църковната история?
Най-напред бихме искали да изследваме какво в миналото е предпазвало Църквата от разцепление в ситуации, подобни на днешната. Основополагащ за структурата и саморазбирането на Православната църква е периодът на Вселенските събори. Когато единството на Църквата е било застрашено от вътрешни догматични конфликти, е бил свикван „Общ“ или „Велик“ събор, който е служил като най-висшата църковна инстанция за формулиране на догматични истини и канони. Теоретично, при тези събрания (потенциално) на всички епископи на Вселенската Църква, не се е целяло търсене на компромис или нови решения, а единодушно свидетелство за предадената вяра – с помощта на Светия Дух.
Обаче, ако се разгледат историческите и политическите обстоятелства на тези събори, лесно може човек да бъде изкушен да ги възприеме като инструменти на понякога профанни конфликти на интереси.
Пример – Първият Вселенски събор в Никея (325 г.)
Евсевий Кесарийски, един от първите църковни историци, описва живо и подробно това събитие, което става прецедент за всички бъдещи събори. От неговия разказ става ясно, че св. цар Константин е изиграл централна роля – както преди събора, така и по време на самите заседания – в стремежа си да доведе до единство между враждуващите епископи. Това единство, изглежда, е било най-напред в интерес на самия император. След като през 324 г. той окончателно обединява Римската империя, догматичните спорове и териториалните конфликти между епископите се явяват спънка за неговата визия за едно политически и религиозно обединено царство.
Евсевий предава речта на Константин при откриването на събора и описва как императорът изслушва с търпение взаимните обвинения на спорещите страни, като използва латински език, а след това – и гръцки. С мъдрост и умереност той се стреми да омиротвори страстите, да похвали добрите, да посрами несговорчивите и да насърчи всички към съгласие – докато накрая постига единомислие по спорните въпроси.
2. Ужасното подозрение
Разглеждайки църковната история в тази светлина, неминуемо стигаме до следния въпрос: „Кой или какво може днес отново да ни обедини, при положение че вече не разполагаме с еквивалент на василевса на ромеите или на Pax Romana?“
Този въпрос става още по-актуален, когато вземем предвид сегашното патово положение, в което се намира Православието: същият този патриархат, който сам е въвлечен и заема страна в повечето настоящи проблеми и конфликти (въпросът за календара, автокефалията, диаспората, примата), претендира едновременно и за изключителното право да свиква Всеправославен събор и да председателства над него.
Този въпрос авторът не си е задал само наум, а го е отправил и към различни църковни йерарси и богослови, с надеждата, че някой би могъл да разсее ужасното подозрение:
че единството на Църквата може действително да се провали, че хитонът Христов, изтъкан „цял отгоре догоре“ (Йоан 19:23), може да бъде разкъсан.
Две особено впечатляващи отговори авторът иска да представи като примери.
По време на поклонническо пътуване до Света гора Атон авторът задава този въпрос на игумена на един от атонските манастири, представител на Вселенската патриаршия. Ужасяващият отговор гласи: „Двамата патриарси трябва първо да умрат.“ Под „двамата патриарси“ се разбират патриарх Вартоломей от Константинопол и патриарх Кирил от Москва. Според този отговор едва ново поколение йерарси би могло да положи начало на обновени отношения между двете патриаршии.
На същото пътуване авторът задава въпроса и на новоназначения (през 2023 г.) митрополит на Солун Филотей. Той дава богословски отговор: „Светият Дух ще ни съедини отново.“
Изправен пред описаните по-горе по-скоро отрезвяващи примери от църковната история, авторът остава скептичен и към двата отговора. И двамата духовници явно не виждат фундаментална опасност за единството на Църквата, а по-скоро временни кризи, които ще се разрешат сами – чрез вътрешната сила на православното единство.
Обаче погледът назад към големите разцепления в църковната история сякаш противоречи на това виждане. Безизходицата на настоящата ситуация – при която дори Вселенски събор не изглежда като възможно решение – сякаш потвърждава обратното:
Единството може да се провали. Църкви могат да се отцепят.
3. Какво всъщност държи Църквата заедно?
На този фон трябва да се задълбочим още повече и да си зададем въпроса: Какво всъщност сплотява Църквата? В какво се състои нейното вътрешно единство? Обикновено говорим за мистично единство, за Тялото Христово, което се съгражда от Светия Дух и намира своята пълнота в Евхаристията и православната вяра. Но тук бихме искали да насочим вниманието си към конкретни явления и сили, които насърчават, съхраняват, но също така и подкопават или разрушават единството на Църквата. Именно в тези аспекти сътрудничеството на човека в запазването на единството е възможно и необходимо.
❖ Авторитет
В Църквата действа йерархична структура, основана на апостолското приемство, която създава единство, основано на достойнство, уважение, авторитет, йерархичен ред, братолюбие и – уви – често и на власт. Но тази власт трябва винаги да се разбира и упражнява като служение (гр. διακονία): „Ако някой иска да бъде пръв, нека бъде последен от всички и слуга на всички“ (Марк 9:35). „Пръв между равни“ (primus inter pares), т.е. Първият сред равните, е (след отпадането на Рим от всеобщото православие) патриархът на Константинопол. Нему принадлежи първенството в православния свят и той има върховната задача да опазва и олицетворява единството на Православието.
❖ Идентичност
Общата вяра създава принадлежност; Църквата създава идентичност.
Тялото Христово, на което принадлежим, придава на тази християнска идентичност уникална онтологична реалност.
❖ Общение
Когато заедно участваме в богослужението, когато поддържаме приятелски отношения, когато живеем в общност, това ни обединява.
Църковното общение обаче далеч надхвърля човешкото – то води до общение със светиите от всички времена, със святото измерение, и със самия трансцендентен Бог.
❖ Политика
Общи политически интереси или идеи също могат да обединяват.
Рим в продължение на дълго време е бил такава обединяваща политическа идея и реалност за много православни народи.
Но политиката може и да разединява.
Истина е, че вярата в Светия Дух обединява Църквата и че мистичното Тяло Христово особено се актуализира в Тайнството на Евхаристията. Но да разчитаме само на това, че Светият Дух ще ни опази единни, ми се струва повърхностно, дори лекомислено. Авторитетът, идентичността, общението и (църковната) политика трябва да бъдат активно поддържани, за да бъде запазено единството. Единство, което включва всички тези аспекти, бих искал да нарека: „живяна съборност“ (gelebte Synodalität) и да я предложа като решение за настоящата ни криза.
4. Живяна съборност
Живяната съборност, или по-точно липсата ѝ, е според мен точно онова, което днес най-силно тежи върху Православната църква. Тя обхваща – както вече беше посочено – всички гореспоменати аспекти:
няма съборност без авторитет и примат;
няма съборност без идентичност,
без обща вяра,
без поддържано общение,
без обща литургия.
Още в древната Църква от рано и с каноническа задължителност се изисква редовно събиране на епископите, за да се решават важните въпроси съвместно:
„Два пъти в годината да се събира синод на епископите,
за да преглеждат помежду си началата на вярата
и да уреждат възникналите църковни спорове […]“ (Правило 37 на светите апостоли)
Това правило, което се повтаря на Първия, Четвъртия, Шестия и Седмия Вселенски събор, важи – с различна честота – за всяка съборно устроена църковна структура. Фактът, че каноните толкова често повтарят това изискване, свидетелства, че винаги е имало и сили в противоположна посока. Епископите – както и свещениците – често са склонни да се изолират в своите епархии или енории и да действат според собственото си усмотрение, вместо да се отворят към мъдрия съвет и критичния поглед на своите братя.
Настойчивото повтаряне на това канонично изискване показва колко жизнено важно е да се събираме, да решаваме заедно проблемите, да отстраняваме недоразумения чрез общуване, и така да поддържаме общението и идентичността.
✦ Приматът и неговото място
Тук не бива да се пренебрегва и въпросът за примата. Кой свиква съборите и кой отговаря за единството?
Още Правило 34 на светите апостоли предлага конкретно решение за този труден и парадоксален баланс между примат и съборност, между авторитет и свобода – решение, приложимо както на поместно, така и на всеправославно ниво:
„Епископите на всяка народност да знаят, че между тях трябва да има един, който да е пръв,
и да го признават като глава,
и да не вършат нищо без неговото мнение;
но и той да не върши нищо без тяхното съгласие.
Така ще има съгласие и Бог ще се прославя чрез Иисус Христос в Светия Дух.“
Този ред – при който нито един епископ не действа без съгласието на Примаса, а Примасът не действа без съгласието на всички – преодолява напрежението между властта на един над всички и
авторитета на всички заедно, както и суверенитета на всеки отделен архиерей, и го преобразува в истинско единство в съгласие – т.е. в живяна съборност.
✦ Панортодоксална съборност
Съборността трябва да бъде възстановена и на всеправославно (панортодоксално) ниво, където принципът на автокефалията гарантира максимална самостоятелност на всяка поместна църква
и където не съществува институционален орган, който редовно да взема решения, начело с почетния предстоятел (primus inter pares) на Православието.
Не е така – както твърди руският богослов Н. Н. Афанасиев (†1966, Париж) – че Православната църква прилича на „пирамида без връх“, защото ѝ липсва – за разлика от римокатолическата – „истински глава, надарен с власт“. Същевременно тази православна уредба противоречи на едно от теологумените на митрополит Йоан Зизиулас, който се опитва да изведе примата в Църквата от „монархията на Отца“ в Светата Троица, т.е. че авторитетът на Примаса е източникът за авторитета на останалите епископи (както в римската папска доктрина).
→ Правило 34 на апостолите показва точно обратното: авторитетът на Примаса произтича от признанието му като „глава“ от страна на Събора и – на най-високо ниво – чрез включването му в Диптисите на автокефалните църкви, установени от Вселенските събори. Приматът не е „вечно божествено предопределение“, а произтича от конкретни историко-политически обстоятелства.
Църквата, както казват авторите на 34-то апостолско правило, може да съчетава противоположностите: да бъде съборна общност и йерархична пирамида. Тя не се нуждае – освен от Христос, нейния истински Глава – от никакъв самодържец, нито от „наместник на Христос“ (vicarius Christi), защото Христос е реално присъстващ в Своето Тяло – Църквата.
✦ Ролята на вярващите и монашеството в съборността
Идеалът за живяна съборност не се изчерпва със съборността на епископите. От средата на XIX век, особено руските богослови, като А. С. Хомяков, изтъкват важната роля на съзнателния Божи народ в отстояването на вярата, в потвърждаването на Вселенските събори, и в съхраняването на единството. Тази роля не е резултат на някакво ново богословско откритие, а отразява онова самосъзнание, което винаги е присъствало в православната църква. Например, митрополит Филарет (Дроздов) от Москва казва в своя Голям катехизис:
„Всички вярващи, обединени от светото Предание на вярата,
всички заедно и в приемственост през поколенията,
се съграждат от Бога в една Църква,
която е истинското съкровище на светото Предание,
или – с думите на ап. Павел – „Църквата на живия Бог, стълб и крепило на истината“.“ (вж. 1 Тим. 3:15)
На практика отговорността на Божия народ се изразява в това:
да приема решенията на съборите на епископите,
или да протестира, когато съборите не са били истински (т.е. съборни),
или когато епископи постъпват противно на Евангелието.
Също така и монашеството има роля като коректив на епископския авторитет.
В съвременните устави – например на Руската и Румънската православна църква – намира израз признаването на зрелостта на Божия народ чрез участието на миряни в поместните събори.
Живяната съборност обединява в едно:
авторитет,
идентичност,
общение,
като ги превръща в органичен църковен организъм, пронизан от действието на Светия Дух. Йерархията е възникнала по историко-политически причини – църковната структура често забавено следва политическите реалности. Но авторитетът на тази йерархия – както на локално, така и на всеправославно ниво – се основава на съборното упълномощаване и на доверието на вярващия народ.
Остава още един решаващ фактор – политиката, който Църквата може най-малко да контролира…
5. Дали политическият фактор е виновен за всичко?
В конфликта между Патриаршията на Константинопол и Московската патриаршия политическите фактори действат против единството, и това не е ново явление, а се наблюдава още от началото на XX век. През този период Руската църква претърпява драматични преобразования. Първо, тя с усилия се освобождава от покровителственото, но ограничително опекунство на Руската империя от епохата на Петър Велики. След това, през краткия си възход около началото на XX век, тя развива глобална дейност, която започва да изглежда заплашително за другите поместни църкви:
- гигантски манастири на Света гора (Атон),
- свети места и поклоннически центрове в Палестина,
- „царски“ храмове в Западна Европа,
- мисионерска дейност в Аляска, Манджурия, Япония,
- северноамериканска диаспора и др.
След това настъпва катастрофата с Октомврийската революция, смъртта на патриарх Тихон, разделението на Църквата на Съветския комунистически изток, и западно ориентираната диаспора. В Съветския съюз епископатът на Московската патриаршия впоследствие се превръща в политически инструмент на комунистическия режим. В контекста както на икуменическото движение, така и на междуправославните отношения, тази нежелана зависимост от съветската политика играе неблагоприятна и дори вредна роля. Дори днес Московската патриаршия може отново да бъде охарактеризирана като патриотична и лоялна към държавата.
Вселенската патриаршия, от своя страна, след разпадането на Османската империя, се ориентира политически към Запада. Въвеждането на новия календар, както и поредица от намеси в поместни църкви, които са или са били в юрисдикцията на Московската патриаршия (като т.нар. „Обновленческа“ църква в Русия, както и църквите в Естония, Финландия, Полша, Латвия и Украйна), отразяват активно използване на патриаршията от западни сили, първоначално по време на Студената война, а и до днес – срещу Русия и Руската църква, но с вреда за цялата Църква.
Възможно е дори да се каже, че най-голямата и най-влиятелната епархия на Вселенската патриаршия не е в Турция, а „Гръцката православна архиепископия на Америка“.
Вселенската патриаршия е загубила значението си както в малоазийските си корени (днешна мюсюлманска Турция), така и – по исторически причини – в автономна Гърция. Така възниква усещането, че тя преследва и собствени интереси – че търси своята роля сред православните църкви, своето оправдание да бъде първи престол. За тази цел тя, чрез изключително спорна интерпретация на Канон 28 от IV Вселенски събор в Халкедон, заявява юрисдикция над цялата православна диаспора – претенция, която досега е приета само от Гръцката църква, която се е отказала от създаване на собствена диаспорна структура.
В допълнение към това, поради намаляващата си пастирска роля, Вселенският патриарх се фокусира все повече върху светската политика и върху своята роля като почетен предстоятел на православните патриарси. Той се стреми да повиши значението си, като си приписва повече власт, отколкото му се полага:
нито според Правило 34 на апостолите,
нито според Канон 28 от Халкедон,
нито фактически – според останалите автокефални църкви.
Така например: той вече няколко пъти еднолично е обявявал автокефалия, без съгласието на всички поместни православни църкви. Правото на обжалване (апелация), което му е било признато на Халкедонския събор – „защото Константинопол е столица на Империята“ – е систематично разширявано и злоупотребявано. Клирици и епископи, лишени от служение или низвергнати в други православни църкви, се приемат от Вселенската патриаршия, и осъждането над тях се отменя, без повторно разследване.
Усилията на патриарха да бъде на предна линия в икуменическото движение също отразяват неговата претенция да бъде повече от „пръв между равни“. Показателни в това отношение са изказвания като: провокативната реч на архиепископ Елпидофор от Америка от 7 януари 2014 г., озаглавена: „Пръв без равни“ (primus sine paribus), или речта на патриарх Вартоломей от 1 септември 2018 г. пред Синода на Вселенската патриаршия, в която той изрича фрази като: „Началото на Православната църква е Вселенската патриаршия“, или: „Православието не може да съществува без Вселенската патриаршия“.
Ако пренебрегнем безнадеждната ситуация на патриаршията в Турция и свързаната с това идентичностна криза, човек би могъл да си помисли, че фанариотите са обзети от „папистка“ жажда за власт. Но аз вярвам, че трябва да помогнем на Вселенската патриаршия и на цялото Православие с разбиране и доброжелателство. Ако очакваме от Първия, че „няма да върши нищо без съгласието на всички“, то и ние, поместните православни църкви, трябва да се стремим „да не вършим нищо без неговото съгласие“. Трябва също да изискаме от него да поеме отговорността си за единството на Православието, като предложи жизнеспособни решения на настоящите проблеми и му дадем възможността да поеме инициативата.
Вместо да обвиняваме Вселенската патриаршия, че се е превърнала в инструмент на световната геополитика, трябва например и Московската патриаршия да признае, че и тя действа политически предубедено и се оставя да бъде използвана.
В историята на отношенията между православните църкви през XX и XXI век, особено между МП и ВП, всички страни могат основателно да си отправят взаимни обвинения. Но взаимните упреци, дори когато са основателни, не водят до решение.
6. Наставлението на апостол Павел
Ако се опитаме да надникнем отвъд светската политика, ако се опитаме да вземем насериозно другия – с неговите интереси, нужди и страхове, ако потърсим обединяващата сила на Църквата,
тогава ще стигнем до живяна съборност, към която ни зове и свети апостол Павел в Посланието до ефесяните: „...с всякакво смирение и кротост, с дълготърпение, като се търпите един другиго с любов.“ Въпреки различията и нарушенията на каноните не бива да спираме да се срещаме, да изграждаме приятелства и устойчиви отношения, да преговаряме, да правим отстъпки, и да преодоляваме човешките слабости на отделни участници. „...стараейки се да опазите единството на Духа чрез връзката на мира.“ Да живеем в съборно единство, да се стараем за него, означава за всяка поместна църква редовно да провежда събори, които наистина заслужават това име. Някои църкви, в най-ново време, са склонни да концентрират твърде много власт в ръцете на патриарха и да не приемат сериозно контролната функция на събора.
Връзката на мира, според мен, изразява онази взаимна отговорност между Примаса и Събора, а също и между автокефалните църкви, която се основава на взаимно уважение и на общо носена отговорност за Тялото Христово. Една „връзка“ е способна да понесе напрежения – например породени от натиска на светската политика или човешките слабости – така че единството на Църквата да остане запазено както в литургичен план (Тяло), така и в съборно-общностен (Дух): „...едно тяло и един дух“. Освен това църквите трябва отново да дадат по-голяма гласност
на съборната отговорност и на „харизмата“ на съзнателния народ Божи, както и на монашеството.
Ако ни липсва светска власт, която да подтиква Църквата към единство, тогава все още остава възможността народът Божи да окаже натиск върху йерархията: да изостави суетните политически борби и да се примири със своите братя по вяра от другите православни църкви. Какви конкретни възможности съществуват за това – е отделен въпрос.
Но предпоставка със сигурност е готовността на архиереите да слушат, да познават своето паство и да живеят с него. „...а на всеки от нас се даде благодат според мярката на дара Христов.“ (Еф. 4:7) Благодатта, харизмата на всеки отделен човек, да говори с гласа на Църквата, се корени в мистичното единство на Чашата Христова, в общото участие на всички в едно и също Тяло Христово. В рамките на това участие трябва да съществува живо взаимоотношение между всички степени и членове на йерархичната структура, в две посоки – с взаимно благоговение пред действието на благодатта във всеки отделен човек, според мярката на дара Христов.
Да преоткриваме, да ценим и да живеем ролята на Христос и Неговия Свети Дух – съборно, евхаристийно и богословски – означава да живеем съборността. А това създава истинското единство на едното Тяло Христово.
„...един Господ, една вяра, едно кръщение, един Бог и Отец на всички, Който е над всички, чрез всички и във всички.“
Амин.
