Богословието без дела е богословие на демоните или как знанието възгордява
Познаването на учението на Църквата може да се превърне в повод за духовна гордост, ако не е съпроводено с молитва, смирение и покаяние
Автор: Ефрем Ридо
Във време на безкрайни религиозни спорове православните християни са изправени пред познато изкушение: да овладеят езика на вярата, но да пренебрегнат живота според нея.
„Богословието без дела е богословие на демоните.“ — св. Максим Изповедник
Интернет е изпълнен със спорове кой е прав и кой греши, кой пази истината и кой се е отклонил от нея. Подобни спорове не са чужди и на православната общност. Смятам обаче, че би било добре участниците в тях да се замислят над един въпрос, поставен от отец Пол Трубенбах: „Помолихте ли се?“
Колцина от нас са потънали в богословските книги, непрестанно учат и трупат знания, а след това ги използват като съдийско чукче, с което осъждат несъгласните? Ако прекарваме часове в интернет, колко от това време всъщност сме пропилели пред екрана, превръщайки богословието в тема за празни разговори или спорове, вместо да се молим?
За да попаднем в заложените пред нас примки, невинаги са нужни умела заблуда или убедителни думи. Често са достатъчни собствената ни гордост, желанието да сведем вярата до интелектуални разсъждения и стремежът да покажем знанията си пред другите.
Отец Серафим Роуз често предупреждавал за онова, което наричал „прегряване“ в увлечението по богословието. Той срещал много млади хора, наскоро приели православието, които жадно четели светите отци, спорели за догматите и църковните юрисдикции, изучавали малкопознати богословски въпроси, но пренебрегвали молитвата, смирението и покаянието.
В една от историите, които разказвал, млад кандидат за монашески живот, изпълнен с въодушевление за аскетически подвизи и духовно познание, дошъл при старец. Младежът искал задълбочени духовни наставления и светоотечески текстове. Вместо това старецът му дал романа „Дейвид Копърфийлд“ на Чарлз Дикенс и му казал да го прочете.
Младежът възразил, че търси „православна духовност“, а не викторианска литература. Тогава старецът му обяснил, че ако първо не усвои прости човешки добродетели като доброта, сърдечност, прошка и състрадание, богословските и духовните книги могат да го превърнат в „духовно чудовище“.
Чрез този пример отец Серафим Роуз показвал, че способността да усвояваме и запомняме богословски знания не е непременно признак за духовна зрялост. Той подчертавал значението на молитвата и смирението и напомнял, че богословието трябва да бъде възприето не само с ума, но и със сърцето.
По темата: Смирението като противодействие на греха
Каква полза има от нашата вяра и религия, ако не живеем според тях? Свети апостол Яков пише в своето послание: „Бъдете изпълнители на словото, а не само слушатели, мамещи сами себе си“ (Як. 1:22).
Православното християнство не се основава единствено на приемането на определени истини с разума. Нека си спомним множеството свети подвижници — неграмотни хора, странници или стълпници, които имали малко или никакво систематично богословско образование. И все пак те притежавали познание, надхвърлящо наученото от книгите: истинска мъдрост, вкоренена в общението с Бога и проявена чрез послушание, молитва и аскетически подвиг.
Затова в православната традиция най-дълбокото богопознание никога не е принадлежало изключително на учените. Много светци, подвижници, изповедници и мъченици познали Бога чрез молитва, очистване и общение с Него. В своя най-пълен духовен смисъл богословието не е просто интелектуално занимание, а плод на живот, преобразен от Божията благодат.
Старецът Ефрем Аризонски говорел в същия дух като светите отци и отец Серафим Роуз: богословието без покаяние и молитва не спасява човека. Една от темите, към които той често се връщал, била желанието на мнозина да научават духовни неща, като същевременно избягват подвига, чрез който се придобива духовното познание. Старецът често разграничавал знанието, получено от книгите, от познанието, придобито чрез благодатта.
„Богословието не се усвоява само чрез изучаване; то се усвоява чрез очистване, молитва и посещение на Божията благодат“, казвал той.
Старецът често посочвал примера на пустинните отци и светогорската традиция. Благодарение на чистотата на сърцето си обикновени монаси достигали до голяма духовна мъдрост в Господа, без непременно да участват в сложни богословски спорове.
В „Кратка повест за Антихриста“ Владимир Соловьов представя забележителен образ на врага на Бога и човечеството. Той описва Антихриста като човек, който умее да говори онова, което християните искат да чуят, и познава учението на нашата вяра. Но също като демоните той изопачава това учение и Свещеното Писание, за да ни заблуди и да ни въвлече в примка, застрашаваща душите ни.
Така в изображението на Соловьов Антихристът притежава блестящо, но извратено богословско познание. Той може да говори за Бога, за нравствеността, мира, единството и дори за Христос. Това, което не може да направи, е да се смири пред Бога. Решаващо е към какво е насочено сърцето му: заради гордостта и презрението си към Христос то е обърнато срещу Него.
Ето защо за нас, православните християни, най-важното е сърцата и душите ни да бъдат насочени към Христос, нашия Бог. Когато прилагаме на дело полученото знание, вместо само да го запаметяваме за бъдещи спорове, ще бъдем по-добре подготвени за онова, което предстои.
В крайна сметка богословското знание не служи за собственото ни самодоволство. То е духовно средство, което трябва да върви заедно с молитвата и чистия живот. Най-голямата опасност не е да знаем недостатъчно за Бога, а да отказваме да Му подражаваме и да спазваме Неговите заповеди.
По молитвите на светите наши отци, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй ни и ни спаси. Амин.