Митрополит Натанаил: Осем часа молитва, осем часа труд и осем часа за всичко останало
В спомените си Александър Дворкин разказва за кротостта, грижата за хората и архиерейското служение на Неврокопския митрополит
„Блажени кротките, защото те ще наследят земята“ (Мат. 5:5).
Има хора, които са опора на нашата Църква. Неин глава, разбира се, е Сам Господ. Но понякога срещаме мъже и жени, които са Го възлюбили с цялото си сърце, с целия си разум и с цялата си душа. В тази любов виждаме Неговия образ. Знаем, че такива хора живеят сред нас, и когато Господ ги изпрати в живота ни, се страхуваме да останем без тях.
Такъв човек беше Неврокопският митрополит Натанаил от Българската православна църква. Господ ми даде радостта и щастието да го познавам и да общувам с него в продължение на много години.
Не мога да посоча точно кога се запознахме. Вероятно беше през 1994 или 1995 г., на една от конференциите в Гърция за противодействие на сектите, на които владиката неизменно присъстваше.
Помня го добре още от онова време: не много висок, слаб и стегнат, с правилни черти на лицето, дълга тъмна брада, в която едва се появяваха първите сребърни косми, и внимателен поглед на кафявите очи.
Първото, за което се сещам, когато мисля за него, е кротостта му. Той беше истински кротък и смирен, но същевременно много мъжествен човек. Всеки, който имаше щастието да го познава, усещаше неговата смелост и вътрешна сила.
Манастирът, който смяташе за свой дом
Общувахме по време на конференциите, но опознах владиката по-добре, когато посетих неговия манастир — мястото, което той смяташе за свой дом.
Братствата в българските манастири обикновено са малобройни. Обителта „Св. Георги“, където живееше митрополитът, не правеше изключение: край него имаше трима-четирима млади монаси. И все пак този скромен манастир се различаваше от другите обители, които бях посещавал в България.
Той се намираше в югозападния край на страната, далеч от туристическите маршрути, върху хълм над сгушено в подножието му село. Беше съвсем малък: двуетажни сгради с галерии към двора образуваха незатворен четириъгълник, а откъм полуотворената му страна се издигаше храмът.
В средата на обраслия с трева двор имаше стар чинар с дебел ствол. До него стояха пейка и каменна чаша за водосвет.
Сградите бяха доста занемарени. Посещавах владиката обикновено веднъж на няколко години и при всяко гостуване виждах как постепенно ги ремонтират и обновяват. Също толкова постепенно побеляваше и брадата му. При последните ни срещи обновяването на манастира беше почти завършено, а брадата на митрополита вече беше съвсем бяла.
Обителта не се отличаваше с особени архитектурни красоти — обикновено малко манастирче в бедна страна. Храмът беше от XIX век, типичен за времето си. На склона, противоположен на селото, се намираше гробището. От прозорците на килиите се откриваше прекрасна гледка към планините чак до гръцката граница, отдалечена само на няколко километра.
Но почти никъде другаде не съм срещал такава вътрешна атмосфера и такова молитвено безмълвие — исихия. Създадената от владиката духовна среда даде и видими плодове: четирима негови ученици и духовни чеда станаха архиереи.
Знаех, че е избрал монашеския път още на 16 години, а по-късно е прекарал няколко години в българския манастир „Зограф“ на Света гора. А „бивши светогорци“ няма. Човек, приел монашеско пострижение или подвизавал се в атонска обител, остава светогорец завинаги, където и да живее — в Солун като св. Григорий Палама, в далечна Русия като преп. Максим Грък, в Молдова като преп. Паисий Величковски или в България като митрополит Натанаил.
Осем часа молитва, осем часа труд
През лятото владиката предоставяше манастира на децата. Организираше лагер за момчета и момичета от бедни семейства в епархията. В продължение на три месеца, на три смени, те живееха в обителта със своя шум, суетня, музика и игри. Това не му пречеше да изпълнява всекидневните си задължения.
Беше изключително подреден човек. Разделяше денонощието на три части: осем часа за молитва, осем за работа и още осем за всички останали нужди, включително за съня, който често пренебрегваше.
Въпреки високия си сан беше много сърдечен и готов да послужи на всеки, включително с физически труд. Никога няма да забравя как веднъж ми даде да подържа епископския му жезъл, а сам запълзя по стръмния планински склон, за да набере билки, от които да ми приготви лек за бронхита. След това сам направи сироп и вечерта ми го даде да го изпия.
Макар да имах щастието да прекарам доста време с него, не разговаряхме много. Владиката не беше многословен и винаги говореше тихо. Няколко пъти се изповядах при него, а друг път го молех за съвет по важни за мен въпроси.
Той с интерес ме разпитваше за случващото се в Русия, за сектите и противодействието срещу тях, както и за семейството и близките ми. Знаех, че този човек се моли непрестанно и че зад въпросите му стои още по-усърдна молитва. Затова ми беше толкова хубаво с него.
Вероятно заради мъдростта си изглеждаше по-възрастен, отколкото беше. С учудване научих, че владиката, когото възприемах като човек от по-старо поколение, е роден само три години преди мен.
Енергията му обаче беше безгранична. Рядко си почиваше. Човек можеше да го срещне в най-различни краища на Неврокопската епархия, сред всякакви хора, на които той винаги бързаше да помогне.
Служение сред разделения
Митрополит Натанаил поел епархията в много трудно време, когато тя била разкъсвана от разкола. През първите години служел в почти празни храмове и нерядко се сблъсквал с открита агресия по улиците.
Но през годините на своето архиерейско служение той успя да помири всички и да преодолее разделенията. Броят на сектите и окултистите, които първоначално се чувстваха необезпокоявани, забележимо намаля.
На територията на неговата епархия живееше и Ванга, която му създаваше немалко грижи. Веднъж двамата се срещнали. Описал съм тази среща в моите „Атонски разкази“.
Според разказа малко преди смъртта на Ванга при митрополит Натанаил дошли нейни пратеници. Те предали молбата ѝ да я посети. Тя казвала, че много се нуждае от съветите му, и го молела да прояви снизхождение към старостта и болестите ѝ и да дойде в дома ѝ.
Владиката обещал да отиде с надеждата, че тя може би иска да се покае. Това било естествено решение за добрия пастир, който се грижи за всяка овца от стадото си, особено за изгубената.
Няколко дни по-късно той пристигнал в града и влязъл в стаята ѝ, държейки кръст с частица от Честния Кръст Господен. Стаята била пълна с хора. Ванга седяла в дъното и предсказвала. Както съм описал в разказа, тя не можела да чуе тихото влизане на още един човек нито да знае кой е той.
Внезапно прекъснала думите си и с променен, дебел и прегракнал глас проговорила с усилие:
„Някой влезе. Нека веднага да хвърли това на пода!“
„Да хвърли какво?“ — започнали да питат изумените хора около нея.
Тогава тя закрещяла:
„Това! Той държи това в ръцете си! Това ми пречи да говоря! Заради това не виждам нищо! Не искам това в моя дом!“
В разказа съм описал как тя тропала с крака и се тресяла. Владиката се обърнал, излязъл, качил се в колата и си заминал.
Катастрофата и болестта
Непрестанните пътувания на архиерея не минаха без тежки изпитания. Веднъж неговият помощник загубил управление над автомобила. Колата излязла от пътя, ударила се в дърво и се преобърнала.
Владиката беше толкова тежко ранен, че мнозина се страхуваха за живота му. По Божия милост лекарите успяха да го спасят, като буквално го събираха и зашиваха парче по парче. Едва станал от болничното легло, той отново се върна към напрегнатия си график.
През последните години постоянно покашляше. Когато го попитах за това, отговори, че вероятно има някаква алергия, но и сам не знае към какво. По-късно научих, че казвал същото на всички, които се тревожели за здравето му.
Все не намираше време да отиде на лекар. Отвели го при специалист едва когато вече почти не можел да диша.
Тогава получих по електронната поща писмо със страшната новина: митрополит Натанаил страда от рак на белите дробове в неоперабилен стадий. Подложиха го на химиотерапия. Лечението беше много тежко, но може би именно благодарение на него владиката живя още една година.
Последната среща
През октомври 2013 г. той успя да организира и проведе в своя манастир ежегодната среща на Православната мрежа от противосектантски организации. Беше един от нейните основатели и неизменни участници.
Всички отново се събрахме в обителта. Владиката беше много отпаднал, но успя да присъства на откриването и да ни приветства със слово.
Въпреки физическата слабост погледът му оставаше внимателен и изпълнен с любов. От него все така се излъчваше онова усещане за непрестанна молитва.
Разбирахме, че се сбогува с нас, но не предполагахме колко скоро ще настъпи раздялата.
По-малко от месец след конференцията, на 16 ноември 2013 г., когато навършваше 61 години, верният и безстрашен Христов воин Натанаил си отиде при Господа.
Скромен, кротък и смирен, той остави висок образец за архиерейско служение. Когато го виждах, винаги си спомнях думите на апостол Павел: „Таков бо нам подобаше архиерей…“ (Евр. 7:26).
По текст на Александър Дворкин, публикуван в „Православие България“.
