Д-р Николай Михайлов: Християнството не се свежда до партийна реторика
В изказване на конференцията „Християнство и демокрация“ в София през 2002 г. той разглежда отношенията между вярата, секуларизма и политиката
Християнската вяра не може да бъде сведена до политическа програма или до усвояване на религиозен език. Необходим е по-дълбок разговор за нравствените основания на човешкия живот, смята д-р Николай Михайлов. Той развива тази позиция в изказването си „Християнство и секуларизъм“ на конференцията „Християнство и демокрация“, проведена в София на 24 януари 2002 г.
Християнската вяра и българският обществен живот
Михайлов определя християнската тема като изключително трудна, дори непосилна за модерния човек. Според него в българска среда тя понякога придобива и комичен характер заради разминаването между дълбочината на вярата и повърхностното ѝ присъствие в националния живот.
„Българската християнизация е много плитка, изключително плитка“, заявява той. По думите му осмислянето на човешката драма през християнството принадлежи на култура, която сякаш не е достатъчно близка на българското общество. Той описва това духовно преживяване като „перманентен плач със сухи очи“ и го свързва с образа на човека с разкъсано сърце, който приписва на апостол Павел.
Оттук Михайлов поставя въпроса доколко е основателно християнската вяра да се използва в политически спорове между хора и партии, които самите нямат дълбока религиозна принадлежност. Според него последователното осмисляне на отношенията между българското християнство и политиката би трябвало да доведе до смирение и въздържане от самоуверено говорене — до онова, което той нарича „етика на срама“.
Същевременно той определя като автентична тревогата дали християнството има бъдеще в българския живот и в частност в политиката при условията на силна секуларизация.
Секуларизацията и основанията на публичния ред
В историческия си прочит Михайлов поставя началото на западноевропейската секуларизация през XVII век. Той свързва този процес с кървавите конфесионални конфликти от реформационния период, които според него показват необходимостта публичният ред да не се основава на религиозно противопоставяне.
В изложението му изходът от тези конфликти е преосноваването на обществения ред върху антропологичен принцип — с човека, а не с конфесионалната принадлежност, като отправна точка. Това предполага оттегляне на Църквата от държавните дела и превръщане на църковни имоти в публична или държавна собственост. Михайлов разглежда тази промяна както в пряк, така и в символичен смисъл.
Той разграничава това разбиране за секуларизацията от значението на „секуларен“ като „принадлежащ към света“. Според него човекът не може да бъде религиозно неутрален: когато е свързан с Бога, религиозността му има пряк израз, а когато тази връзка липсва, тя може да приеме отрицателна, обърната към света форма.
Михайлов нарича тази втора форма „секуларистична квазирелигия“. По думите му светът предлага свои привлекателни цели и ценности, които хората могат да изповядват с интензивност и сериозност, сходни с религиозната отдаденост.
В такава среда християните се оказват „когнитивно малцинство“ — малцинство по начина си на разбиране на света, подложено на силен културен и психологически натиск. Същевременно, отбелязва той, те самите принадлежат на този свят и споделят привлекателността на неговия хедонизъм и стремеж към наслаждение. Това поражда вътрешно напрежение и чувство за вина.
Разговор между християнското и секуларното
На този фон Михайлов пита дали в българската среда, която определя като мирогледно разпиляна и почти хаотична, е възможен съдържателен разговор между християнското и секуларното. Целта според него е да бъде потърсена светлината на вярата, която прави живота възможен.
Като първа необходима стъпка той посочва съпротивата срещу радикалния секуларизъм на XX и началото на XXI век. Според неговата оценка този секуларизъм възприема всяко твърдение за истина като политически некоректно.
Михайлов отправя остра критика и към постмодерни среди с международен и национален авторитет, чието публично говорене определя като безотговорно и самоуверено. Той посочва, че една от идеите на конференцията е именно да придаде по-голяма съдържателност на съпротивата срещу подобни позиции.
В изказването си се позовава и на Стефан Попов, който предупреждава срещу създаването на партия първо като организация, а едва след това — като идеологически проект. Михайлов споделя възражението срещу последващото добавяне на християнска форма към вече учредена партия. Според него това би изглеждало комично, поне в началото, и не би постигнало желания резултат.
Като по-плодотворен път той предлага задълбочено изследване на естествения нравствен закон, който според него действа в човешкото същество независимо от политическата принадлежност. Неговите основания са значими за всеки човек, а не само за определена партийна или политическа общност.
Такъв разговор, подчертава Михайлов, изисква внимание, съсредоточеност, уважение към тишината и нагласа, близка до медитацията. Той изразява съмнение дали публичните форуми са подходящото място за него, но допуска, че в друга среда и с постепенно усилие той може да бъде плодотворен.
Опасността от християнство без драмата на вярата
Михайлов предупреждава и срещу представянето на християнството като удобна утеха, лишена от неговите трудни нравствени и духовни изисквания. Той цитира формулировка, която приписва на Рейнолд Нибур: „един Бог без гняв, който въвежда човек без грях в царство без съд с помощта на един Христос без кръст“.
В неговия прочит подобна представа служи за облекчаване на терзанията на човешкото свръхаз, но свежда християнския живот до нарцистична потребност от утешение. Така се губят драматизмът и сериозността на положението на християнина, които според него тепърва трябва да бъдат осъзнавани по-дълбоко.
В заключителната част на изказването си Михайлов търси и основание за надежда. Той свързва този стремеж с лекарското у себе си и признава, че трудно понася унинието, за което собствените му критични оценки също допринасят.
Въпреки това не отстъпва от тезата си за повърхностното присъствие на християнството в българския национален живот. Според него в България липсва толкова силно преживяна връзка между националната идентичност и Православната църква, каквато той вижда в Гърция и Русия. Той упреква българското общество, че вместо да защитава каузата на своята Църква, често я разкъсва с нападки.
Надеждата изисква искрен език
Михайлов е категоричен, че желаната християнизация не може да бъде постигната само чрез политическа реторика. Християнският речник може да бъде усвоен бързо и да донесе успех на равнището на публичното говорене, но това само по себе си не води до вътрешна промяна. Напротив, според него неискреното говорене предизвиква съпротива.
Той определя тази подмяна като „новоговор на добродетелите“ и предупреждава тя да не бъде използвана като средство за нравствено подобрение.
Другата възможност Михайлов вижда в убеждението, че дълбоко в човека остава жива истината за собствения му живот. Той се позовава на мисълта на Тертулиан, че душата по природа е християнка, и свързва това с нейната носталгия по самата себе си.
Според него и хората в България изпитват подобна тъга по живота си — състояние, което нарича „онтологична носталгия“. Именно в него вижда възможност за пробуждане на благородната памет чрез различен език: не чрез клишета и повърхностно възпроизвеждане на наученото, а чрез искрено говорене от дълбочина.
Като образ на този език той посочва началото на псалома: „От дълбочина викнах към теб, Господи“. Михайлов се позовава и на личния си опит с хора, които в доверителни разговори са споделяли с него най-дълбоките си преживявания. По думите му тези срещи го убеждават, че в човека съществуват тъга, носталгия и жажда за надежда.
„А пространство за такъв говор съществува. Това е въпрос на решимост и на търсене на език“, заключава той.
