Притчата за милостивия самарянин разкрива призива към дейна любов
Тълкувание на евангелското четиво от Лука 10:25–37 за Осма неделя след Неделя подир Въздвижение
Евангелското четиво за Осма неделя след Неделя подир Въздвижение (Лука 10:25–37) съдържа една от най-познатите притчи — тази за милостивия самарянин. Съвременният читател често я възприема като нравствен урок за взаимопомощта. В светоотеческото тълкувание обаче тя разкрива и историята на човешкото спасение: грехопадението, неспособността на старозаветния Закон сам по себе си да изцели човека и спасителното дело на Христос чрез Боговъплъщението и Тайнствата на Църквата.
Въпросът на законника: кого съм длъжен да обичам?
Разказът започва с въпроса на един законник — познавач на Мойсеевия закон, наречен на гръцки νομικός. Той пита Иисус как да наследи вечен живот, като според евангелиста прави това, „изкушавайки Го“ (Лука 10:25–29).
Христос го насочва към Закона. Законникът правилно посочва двете велики заповеди: любовта към Бога (Второзаконие 6:5) и любовта към ближния (Левит 19:18). След това обаче задава нов въпрос: „А кой е моят ближен?“
Евангелистът уточнява, че той пита, „като искаше да се оправдае“ — δικαιῶσαι ἑαυτόν. В изложеното тълкувание тези думи разкриват стремежа му да очертае границите на своето задължение: кого трябва да обича и към кого не е длъжен да проявява любов.
Този прочит свързва въпроса с ограничително разбиране за „ближния“ — на иврит רֵעַ, „реа“ — в равинската среда през I век. Според него понятието се отнася до сънародниците юдеи и праведниците, а извън него остават езичниците, самаряните и явните грешници. Христос отговаря с притча, която преодолява подобно поставяне на граници пред милосърдието.
Пътят от Иерусалим към Иерихон като образ на падението
„Един човек слизаше от Иерусалим вИерихони налетя на разбойници…“ Така започва притчата (Лука 10:30–32).
Пътят между двата града преминава през Юдейската пустиня и представлява стръмно спускане с дължина около 27 километра. Иерусалим е разположен на около 800 метра надморска височина, а Иерихон — на около 250 метра под морското равнище. Пещерите и теренът създават условия за разбойнически засади. В разглежданото тълкувание пътят е свързан с древното название Маале Адумим, предадено като „Възход на кръвта“ и обяснено с опасността от нападения.
Наред с конкретната обстановка блажени Августин и свети Амвросий Медиолански виждат в разказа духовен смисъл. Пътуващият човек е образ на Адам и на цялото човечество. Иерусалим, градът на мира, символизира небесния Рай, от който човекът отпада. Иерихон представя падналия свят — място на проклятие и суета.
Разбойниците са образ на демоните. Те събличат човека от дрехата на безсмъртието и благодатта, нараняват го чрез греховете и го оставят полумъртъв — ἡμιθανῆ.
Църковнославянският превод предава състоянието му с думите „ѿидо́ша, ѡ҆ста́вльше є҆лѣ́ жи́ва сꙋ́ща“ — „отидоха си, като го оставиха едва жив“. В духовния прочит това е образ на човек, чието тяло живее, но който е поразен от духовна смърт. Човешката природа е тежко ранена от греха и се нуждае от изцеление.
Защо свещеникът и левитът отминават?
По същия път минават свещеник и левит. И двамата виждат пострадалия, но го отминават. Евангелският текст използва глагола ἀντιπαρῆλθεν.
Като възможно историческо обяснение се посочва страхът от ритуална нечистота: ако раненият е мъртъв, докосването до тялото му би ги направило нечисти и би възпрепятствало храмовото им служение. Самата притча обаче не назовава причината за поведението им.
Блажени Теофилакт Български, архиепископ Охридски, разкрива богословския смисъл на двата образа. Свещеникът и левитът символизират Мойсеевия закон и Пророците. Те виждат състоянието на падналото човечество, но не могат сами да го изцелят и въздигнат. Законът посочва раната на греха, но окончателното ѝ изцеление идва чрез Христос.
Самарянинът като образ на Христос
Помощта идва от човек, от когото слушателите на притчата най-малко биха я очаквали — един самарянин (Лука 10:33–35).
Между юдеите и самаряните съществува етническа и религиозна вражда. Самаряните са възприемани като еретици и нечисти, поради което съчетанието „милостив самарянин“ звучи предизвикателно в тази среда. Думата „самарянин“ е използвана като обида и срещу Самия Христос: „Не казваме ли ние право, че си самарянин и че бяс имаш?“ (Йоан 8:48).
В представеното светоотеческо тълкувание, свързано със свети Йоан Златоуст, самарянинът е образ на Божия Син. Христос слиза от небето при падналия човек и се доближава до неговото страдание.
Самарянинът вижда ранения и се смилява над него. Гръцката дума ἐσπλαγχνίσθη, предадена на църковнославянски като „милосердова“, изразява дълбоко, сърдечно състрадание. Той не остава само при чувството, а пристъпва към действие: превързва раните и излива върху тях елей и вино.
В античната медицина виното е използвано за почистване и стягане на раните, а елеят — за облекчаване на болката. Духовното тълкувание свързва тези средства с Божията милост и с Тайнствата на Църквата. Елеят напомня за освещаването и Кръщението, а виното — за Христовата Кръв в Евхаристията, която очиства човека от греха.
Христос поема човешката немощ
След като превързва ранения, самарянинът го качва на собственото си добиче — ἐπὶ τὸ ἴδιον κτῆνος.
В тълкуванието, приписано на свети Ириней Лионски, добичето символизира пречистата Христова плът. Господ поема нашите немощи върху Своето тяло, за да ни изведе от пустинята на греха.
Самарянинът отвежда пострадалия в странноприемница. Гръцката дума πανδοχεῖον означава място, което „приема всички“, и е съставена от думи със значения „всички“ и „приемам“. В църковнославянския превод е употребено „гости́нницꙋ“.
В духовния прочит тази странноприемница е светата Православна Църква — лечебница, отворена за всички, които са наранени от греха.
Двата динария и обещаното завръщане
На тръгване самарянинът оставя два динария на съдържателя на странноприемницата, назован в текста с гръцката форма πανδοχεῖ, а на църковнославянски — „гости́нникꙋ“. Той му поверява грижата за пострадалия.
Съдържателят е тълкуван като образ на апостолите и техните приемници — епископите и свещениците. В светоотеческия прочит двата динария получават различни, взаимно допълващи се обяснения: те символизират Стария и Новия Завет или двете велики заповеди за любовта към Бога и към ближния. Чрез тях пастирите трябва да наставляват и лекуват поверените им хора.
Обещанието „ако потрошиш нещо повече, навръщане аз ще ти заплатя“ се разбира като указание към Второто Христово пришествие. Тогава Господ ще възнагради Своите пастири за труда и грижите им.
Не „кой е моят ближен“, а „на кого ставам ближен“
В края на притчата Христос задава въпрос: „И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците?“ (Лука 10:36–37).
Така Той променя посоката на разговора. Законникът иска да узнае кой попада в кръга на хората, които е длъжен да обича. Христос го насочва към друго: кой е станал ближен на страдащия — γεγονέναι πλησίον.
Ближният вече не е само човек, определен чрез произход или принадлежност. Ближен става този, който се приближава до чуждата болка и проявява милост.
В православния прочит този призив не отменя изповядването, че „извън Църквата няма спасение“, нито означава, че всички религии са еднакво спасителни. Той показва, че християнското милосърдие не може да бъде ограничавано от етническата или религиозната принадлежност на нуждаещия се.
Християнинът е призван към дейна и жертвена любов и към иновереца, и към непознатия, защото всеки човек носи Божия образ. Подражанието на Христос означава да превържем раните на падналия и чрез любовта си да го насочим към спасителния живот в Църквата.
Законникът отговаря: „Оня, който му стори милост“ — Ὁ ποιήσας τὸ ἔλεος μετ’ αὐτοῦ. Той не назовава самарянина пряко. В разглежданото тълкувание този отговор се разбира като знак, че предразсъдъците все още му пречат да произнесе името на презираната общност.
Христос завършва с думите: „Иди и ти прави също така“.
Милосърдието като подражание на Бога
Притчата отхвърля представата, че етническата принадлежност прави едни хора по-достойни за милост от други. В нейния христологичен прочит Добрият Самарянин е Христос, Който не се отвръща от ранената човешка природа. Той идва в нашия свят, изцелява ни чрез Своите Тайнства и ни въвежда в Своята Църква.
Затова „иди и ти прави също така“ е повече от призив към благотворителност. Това е призив към богоуподобяване — да гледаме на страдащия с Христовото състрадание и да превръщаме любовта в дело.
Въпросът вече не е: „Кой е достоен да бъде мой ближен?“, а: „На кого мога да стана ближен, когато другите го отминават?“
Така отношението ни към човека, оставен ранен край житейския път, разкрива и отношението ни към Бога.
