Църквата сред бурята на раздорите във времето на свети Василий Велики и днес

…С какво да сравним сегашното състояние? Несъмнено то прилича на морска битка, в която войнолюбиви мъже, привикнали към морските сражения, се нахвърлят един срещу друг, разпалени от стари обиди.

Представи си тази картина! Колко страшно се устремяват корабите от двете страни! Когато гневът достигне своя връх, започва битката. Ако можеш, си представи как силна буря подмята корабите, а мъглата, разстлала се от облаците, помрачава всичко дотолкова, че вече не можеш да различиш приятелите от враговете. Сред всеобщото смущение не се виждат и знаците, които сражаващите се подават един на друг.

За да стане подобието още по-ясно, нека предположим, че морето се надига и от самите си дълбини изхвърля вълни, а от облаците се излива проливен дъжд. Бурята предизвиква страшно вълнение, ветровете се устремяват от всички страни към една точка и корабите се сблъскват с трясък. Понякога те излизат от бойния си ред и попадат сред неприятелите, които ги завладяват в сражението. Често се налага едновременно да устояват на ударите на вятъра и да отблъскват нападащите кораби. А сред тази суматоха хората се избиват взаимно, подтиквани и от завист към чуждото превъзходство, и от желанието всеки сам да вземе връх.

Представи си още, че цялото море е огласено от объркани и неразличими звуци: свистенето на ветровете, ударите на корабите, грохота на кипящите вълни и виковете на сражаващите се, които изразяват страстите си с най-различни гласове. Сред всичко това не се чува гласът нито на капитана, нито на кормчията. Навсякъде царят ужасен безпорядък и объркване, а огромното бедствие довежда хората до такова отчаяние, че те вече грешат без всякакъв страх.

Прибави към това и неизцелимото бесовство на честолюбието у онези, които са на корабите: то не им позволява да прекратят споровете за първенство дори когато корабът потъва.

Премини сега от тази картина към самото зло, което тя изобразява. Не ни ли се струваше преди, че арианското другомислие, отделило се от Божията Църква, за да се бори с нея, ни противостои само, със собствените си сили, в редовете на неприятелите? Но когато след продължителни и жестоки спорове неговите привърженици встъпиха в открита борба с нас, битката прие най-различни форми и се разпадна на множество отделни сблъсъци. Така и общата вражда, и личната подозрителност породиха у всички непримирима ненавист.

Не е ли това крушение на Църквите по-свирепо от всяко морско вълнение? То помете всички граници, положени от Отците, разклати всички основи и твърдини на догматите. Клати се и се тресе всичко, изградено върху гнила основа. Нападаме се взаимно и един друг се низвергваме. Когото противникът не повали, него уязвява защитникът. А щом врагът бъде низвергнат и падне, срещу теб се обръща предишният ти защитник. Общението помежду ни трае само докато заедно ненавиждаме противника. Щом враговете си отидат, започваме да виждаме врагове един в другиго.

И кой би могъл да преброи всички корабокрушения? Едни потъват от вражеско нападение, други — от тайния зъл умисъл на съратниците си, трети — от неспособността на своите управници. Някъде Църквите с всичките си членове търпят поражения, сякаш са се разбили в подводните камъни на еретическата хитрост. Другаде хора, доскоро врагове на спасителните страдания, поемат кормилото и претърпяват крушение. А смутът, който предизвиква князът на мира сего, не е ли по-силен от всяка буря? Не отклонява ли той цели народи от правия път?

[Наистина някакво плачевно и тъжно помрачение е обхванало Църквите, след като бяха изпратени на заточение светилата на света, поставени от Бога да просвещават душите на хората.]

Безмерното съперничество прави хората безчувствени дори пред непосредствената опасност от всеобщо разрушение. Личната неприязън надделява над общата борба, когато славата от победата над врага се предпочита пред общото благо, а опиянението от честолюбието се цени повече от всяка друга награда. Затова всички, кой както може, вдигат убийствена ръка един срещу друг.

Почти цялата Църква е изпълнена с грубия ропот на хора, влезли в сблъсък заради страстта си към спорове, с неясни викове и неразличимите звуци на незамлъкващата мълва. Ту прибавяйки, ту отнемайки, те изопачават правилния догмат на благочестието. Едни се увличат по иудейството чрез сливането на Лицата, други — по езичеството чрез противоположността на Естествата. Боговдъхновеното Писание не е достатъчно, за да ги сближи, а апостолските предания не им служат за основа на примирение.

Едно е условието за приятелство — да говорим в угода един на друг. Един е и поводът за вражда — да не сме съгласни в мненията си. А сходството в заблудите обвързва участниците в раздорите по-здраво от всякакви клетви.

Всеки се смята за богослов, макар душата му да е покрита с хиляди петна. Затова тези „новатори“ намират толкова много помощници в създаването на метежи. Затова и високи места в Църквите получават самодоволни хора с низки стремежи, отхвърлили домостроителството на Светия Дух.

Така безчинието превръща евангелските наредби в пълна бъркотия. Оттук идва и неописуемата блъсканица около председателските места, където всеки честолюбец насила принуждава останалите да му отстъпят първенството. Тази любов към началстването поражда страшно безначалие, при което увещанията на началниците остават безсилни и напразни. В невежата си надменност всеки смята, че трябва не толкова да слуша другите, колкото сам да властва над тях.

Досега смятах, че мълчанието е по-полезно от думите, защото сред подобно бръщолевене човешкият глас дори не може да бъде чут. Ако е вярно казаното от Еклесиаста, че „словата на мъдреца се слушат в покой“ (Екл. 9:17), то при сегашното положение тези думи едва ли могат да се отнесат към хората, за които говорим. Възпира ме и изречението на пророка: „гледай в такова време да мълчиш, защото времето е лукаво“ (Ам. 5:13).

Сега едни подлагат крак, други ругаят падналите, а трети ръкопляскат. Няма кой от състрадание да подаде ръка на подхлъзналия се, макар според ветхозаветния закон да не се избавя от осъждение дори онзи, който отмине, като види „осела на врага си паднал под бреме“ (Изх. 23:5).

Днес такава помощ не се оказва. Защо? Защото у всички е охладняла любовта, изчезнало е братското единодушие и думата „единомислие“ е станала непозната. Престанали са приятелските увещания. Никъде няма християнско милосърдие, никъде няма сълза на състрадание. Няма кой да подкрепи немощния във вярата. Напротив, такава взаимна ненавист се е разгоряла между сънародниците, че всеки се радва на падението на ближния си повече, отколкото на собствените си добри дела.

Както по време на епидемия дори онези, които най-грижливо пазят здравето си, заболяват заедно с останалите само от общуването с болните, така и сега всички сме станали еднакви. Обзелата душите ни страст към споровете ни увлича в едно и също пагубно състезание.

Затова имаме толкова много неумолими и жестоки съдници на неудачите, толкова непризнателни и неприязнени съдници на успехите. Злото сякаш се е вкоренило дотам, че сме станали по-неразумни от безсловесните животни: те, когато са от една порода, живеят в едно стадо, а ние водим жестока война със своите.

За всичко това трябваше да се мълчи. Но към друго ни подтикваше любовта, която „не търси своето си“ (1 Кор. 13:5) и се стреми да преодолява всички затруднения на времето и обстоятелствата.

Вавилонските отроци също ни научиха да изпълняваме дълга си дори когато никой друг не се грижи за благочестието. И сред пламъците те славеха Бога с песни, без да се смущават от множеството, отклонило се от истината. Радваха се един на друг, макар да бяха само трима.

Затова и облакът от врагове не ни обрече на бездействие. Възложили упованието си на помощта на Духа, със всяко дръзновение възвестяваме истината. Би било още по-трагично, ако, докато хулителите на Духа така спокойно нападат благочестивото учение, ние, които имаме такъв застъпник и защитник, не му послужим — на това учение, съхранено до наши дни чрез непрекъснатата памет на преданието на Отците.

Но най-силно разпалиха ревността ни пламенността на твоята нелицемерна любов, непоколебимостта и спокойствието на твоя нрав. Те ми дават увереност, че казаното от мен няма да бъде разгласено пред мнозина — не защото е недостойно за разгласяване, а за да не се хвърлят бисери на свинете. И това ми е достатъчно.

Ако и за теб казаното е достатъчно, нека тук завърша. Ако обаче ти се стори недостатъчно, няма да ти завидя, когато с люботрудно изследване продължиш напред и чрез любознателни въпроси умножиш знанието си. Защото Господ ще допълни недостигащото чрез нас или чрез други според мярата на знанието, с което Духът ни удостоява.

Беседата е от „Събрани творения на свети Василий Велики“, том 4, изд. „Св. вмчк. Георги – Зограф“.

Прочетете също