Оглушителното ни мълчание е обратното на мъченичеството

Иконом Владимир Дойчев

Честит и благословен празник, братя и сестри, приятели!

Светите мъченици Трофим, Саватий и Доримедонт преживели велики мъчения и много пъти им било предлагано да се отрекат от Христос, да се поклонят на идолите и да спасят положението си, да спасят живота си, както чухме от житието им. Но те имали дръзновение във вярата. Бог им пратил благодат да претърпят всичко и да вземат венец на небесата. Нека прочие и ние в своя си век да подражаваме на техните дела и вяра. Това е горе-долу проповедта, която аз би трябвало да ви кажа. Малко по-разгърнато и много по-разгърнато мога да направя това. Трябва, но не мога. Имаше една песен в нашата младост, която казваше: „Толкова много неща съм преглътнал, но нещо стомахът ми не понесе“.

Ние, като сме предизвикани да подражаваме на живота и вярата им, ако реално се озовем в ситуацията, в която са се намирали светите мъченици… Какво ще стане, ако според клишетата, които постоянно изговаряме вие като вярващи християни, а ние като проповедници, ако тези клишета се окажат реалност, какво ще стане, ние на мястото на тези мъченици какво ще направим?

Тук, преди месец, не е през трети век, преди месец, влизат въоръжени до зъби хора в един манастир и казват на клисаря и после на двама монаси да прославят …една национална кауза, която е свръхактуална във време на война. Иначе ние като християни, както е модерно богословски, етнофилетизма го осъждаме, нали…?! Но ето, дошли и казали: „Кажи слава на еди-какво си“. Обаче монахът казал: „Слава на нашия Господ Иисус Христос! Аз съм монах“.

Пак казвам, не е трети век… И тогава те стреляли, взели и го ръгали с ножове в лицето…, докато го убият. А  клисаря и още един монах наръгали в гърдите, пробили белите им дробове, но те по някаква причина оцелели, за да разкажат тази история и сега всички да я знаят. Това, което се случва в трети век, става и днес. Казват: „Отдай слава на един идол!“ Отговарят им: „Не, аз ще прославя моя Господ Иисус Христос, защото съм монах. И затова  съм готов да приема смърт“. И приел смърт, при това смърт доста ужасна. Разбира се, ние всички знаем за това мъченичество. Ние всички знаем за  това от лавината на официални църковни съобщения на съпричастност към мъченика Господен. Или не от тях? – Не е ли? – Защо не е от тази лавина, знаете ли? – Защото нямаше такива съобщения. – Е, добре де, някой все нещо е казал? – Не. Никой. Все едно че нищо не се е случило. Мъченик на вярата. Нито някой има нужда да чуе, нито някой иска да каже. Правим се, че е злощастие като толкова други неща. Ами то толкова много хора умират в днешно време…  

Е, поне някой е казал? – Не, никой!

Оглушителното мълчание пред лицето на житието на светеца, който се показва пред нас, които иначе казваме (фарисейски): „Нека прочее ние според силите си да подражаваме на живота и делата на днес честваните светии“.

Оглушителното ни мълчание е обратното на мъченичеството.  

Обратното е, защото знаете ли защо мълчим? Защо никой нищо не казва? Обикновено за тия неща ще се говори. Обикновено, ако някой пострада, се казват едни сърцераздирателни проповеди… Казват: „Защо, защо стана така?“ Тюхкат се хората, дерат си дрехите. Защо мълчим, когато мъченикът пострада за Господа Иисуса Христа, изповядвайки Го с устата и сърцето си, че е монах? – Защото не е политически съобразно. Просто такава е политическата ситуация.

Политическата ситуация е такава, че не позволява на Църквата да каже нещо за мъченика Си.

Вие чухте какво казаха за свети Доримедонт, който казва: „Моя прослава, мой пост, мой статус е Христос. Аз не се интересувам от нищо друго. И всичко друго бих заменил, за да прославя моя Христос“. Както направи монахът-новомъченик отец Варсануфий. Отец Варсануфий е мъченик на вярата, защото е прославил Господа. Така казва свети Доримедонт, така направи и отец Варсануфий… Но ние не можем да пожертваме нищо. Не че не можем в свое си време да подражаваме на живота и дръзновението във вярата. Но това не можем 100%: няма кой от иконом да стане протойерей заради Христос. Няма кой да пожертва малкото – от майор капитан да стане заради Христос. Няма такъв. Против Христос много хора ще станат от протойереи икономи, но обратно – не. Поне да можехме да посочим, да кажем кое е добро, а кое – лошо. Да кажем така: „Слава на нашия Господ Иисус Христос!“ като монаха-мъченик или като клисаря: „Слава на нашия Бог, спаси и съхрани ни, Боже!“, след което получил нож в гърдите и го оставили да умре. Оставили го да умре, хвърлен в една канавка. Хвърлили  го в канавка! – Този човек ни е брат! Вие разбирате ли? Ние се обръщаме един към друг с „братя“. Казваме на свещеника „отче“, т.е. татко, казваме „дядо“ на владиката, ние сме роднини. Този човек ни е някакъв роднина. Този човек няма ли дядо, баба, братя, сестри? Никой не го почувствал близък. Хвърлили го в канавката, той пък оживял. Няколко пъти изпадал в безсъзнание, но оживял. Мълчим си.

Като в онзи анекдот, дето водили двама българи към мястото, където ще изпълнят смъртната им присъда. Единият казал: „Да опитаме да избягаме?“ А другият: „Остави, да не вземе да стане по-лошо!“ И така, ние си мълчим, да не би да стане по-лошо, да не би да се окажем между шамарите. Да не би да кажем нещо повече, да изгубим онова, което свети Доримедонт изгубил: добрия си статус в обществото. Мълчим, да не би да ни помислят за крайни. Да не би да ни помислят за демоде, че не сме бангаранга. Който не е бангаранга, го сочат с пръст. А когато има мъченик, пръстчето се крие, няма го. Казвам това със сарказъм, разбира се, обаче вътрешно сърцето ми се къса, защото Църквата не е такава. Църквата не е това. Църквата не може да мълчи, когато мъчениците страдат за своя Господ. Онзи, който мълчи, предава Господ! Трябва да бъдат прославени мъчениците, трябва да се подражава на делата им. Истинно е това клише, което ние често използваме по отношение на мъчениците. Но когато го използваме, без това да достига до сърцата ни, това е обикновено лицемерие, обикновено двуличие. Нима няма Бог в тая Църква? Нима няма Бог в тая Църква, Който вижда в сърцето на човека и Който добре знае кога човекът лъже, кога се крие и кога изповядва своя Господ? И кога не иска да си играе с истината за изповедниците, мъчениците, защото „то е много опасно, пък ние в този свят…“.    

Вижте какво казва свети Трофим: „Ти ще ме убиеш ли? Аз така или иначе ще умра. Ако не ме убиеш ти, ще ме убие естеството“. Нашето естество няма ли да ни убие за това, че сме се хванали в това естество така, че сякаш няма да дойдат никога тия с автоматите и с ножовете и да ни кажат: „Казвай сега тука, идолите или Христос?“ Ама ако не дойдат тия с ножовете, ще дойде оная с косата и няма да пита нищо, а ще ни вземе душата като крадец нощем. И тъй, както сме яли и пили, ще се озовем пред Господ и пред кръвта на мъчениците, които ще ни питат: „Ние с тебе братя ли сме? По какво си личи?!“ Не сме братя. Ние сме братя с тоя свят. Няма нищо по-тъжно от това. Мога да измисля 10 много тъжни неща. Но най-тъжното е, когато Църквата е светска, светски мислеща и светски постъпваща. Загърбваща Своята кръв, която отговаря на Кръвта на Богочовека, пролята на Голгота за нас. Когато се извършва венчавка, се пее за мъчениците, защото мъчениците отговарят на любовта на Господ със същата любов, защото няма любов по-голяма от тая, да положиш душата си за своите приятели. Мъчениците са приятели на Господ. Затова и отец Варсануфий от Светогорската лавра казал: „Слава на Господ Иисус Христос, аз съм монах“, защото е бил Негов приятел. А ние не сме приятели на мъчениците. Ако бяхме, щяхме да нададем вой до небесата, знаейки за още един мъченик! Ако бяхме добри познати на мъчениците, на „здрасти“ – „здрасти“, щяхме да кажем 10 думи на възмущение.

Мълчанието ни говори за онова, което е дълбоко в сърцата ни.

Приятели, така не може. Всеки човек, който е християнин, трябва да обръща очите си и сърцето си към Господ и да изисква от Църквата си тя да бъде Църква. Иначе за какво дойдохме в Нея?! Божието благословение и милостта  Му да бъдат върху всички вас! Амин!  

Проповед на отец Владимир Дойчев

Прочетете също