П. Порфирий: Когато вярата пресъхне, става идеология, а чудото – украса

На 17 август 2025 г. Негово Светейшество Сръбският патриарх Порфирий оглави светата Литургия в катедралния храм „Свети Архангел Михаил“ в Белград, предава сайтът на Сръбската църква.

Разказът (17:14–21) описва как един баща довежда при Христос сина си, обсебен от зли сили, които го хвърляли ту в огън, ту във вода. Учениците на Спасителя се опитали да помогнат, но не успели. Тогава Господ укорил маловерието им, изцелил момчето и обяснил, че „тоя род не излиза освен с молитва и пост“, а дори вяра колкото синапово зърно е достатъчна, за да стане невъзможното възможно.

Ние, православните християни, имаме словото на Евангелието като огледало, мерило и критерий. Затова няма нищо извън Евангелието и извън Христовото слово, което за нас може да бъде по-важно. Всичко се проверява чрез Христовото слово – и всичко добива смисъл или се превръща в пълна безсмислица в неговата светлина. В контекста на Христовото Евангелие говорим за живот, който трае сега и винаги, във вечни векове. За живот, който има не само отвъден продължителен смисъл и съществуване, но и живот, който след гроба – по-точно, след Второто пришествие Христово – е живот в изобилие, в пълнота и радост – каза патриарх Порфирий.

Той насочи вниманието към евангелския образ на бащата, чийто син бил обсебен от демонски сили:

Това обсебване от демонските сили засяга и тялото, което е опитът на Църквата през вековете, но и нещо, което днес потвърждава и науката. Опитът показва, че няма телесно разстройство, което да няма в себе си вътрешен – психогенен, а често и духовен корен. Обикновено външното проявление на някой телесен недъг подсказва, че и отвътре нещо в нас не е наред. И когато вече всичко изглеждало изгубено, бащата идва да търси помощ там, където има истинска помощ. Най-напред дошъл при апостолите, които се молили и правели всичко онова, което и по-рано вършели в присъствието на самия Господ, но този път без успех, без резултат.

Патриарх Порфирий поясни, че тази евангелска история е оставена именно за да ни връща винаги на верния път, а острите Христови думи към апостолите – „О, роде неверни…“ – се отнасят за всеки един от нас. Особено днес, за нас – православните сърби, те са актуални.

Всеки от нас трябва да сложи пръст на челото си и да се запита: доколко тези Христови думи се отнасят за мен? Там, където има вяра – има и изцеление, има и чудо. Проблемът е, че за нас вярата често е станала идея или идеология, а чудото – украса на нашите благочестиви разговори. Наскоро на Света Гора разговарях с един старец за вярата и чудото. Той каза: в нашето време чудесата секват, защото секва вярата. Когато дойдох на Света Гора в началото на XX век, чудеса имаше навсякъде – в селото, в семействата, между роднините, навсякъде и във всяко място. Чудото не беше литературна украса на нашите разговори, а плод на живата вяра, доверие в Христа – разказа патриархът.

И затова Господ пита бащата, който моли за изцеление на сина си: „Вярваш ли, че мога да сторя това?“ А той, познавайки себе си, отговаря: „Вярвам, Господи, помогни на моето неверие.“ Тоест, поне в последния миг искам да повярвам. А достатъчно е да имаме вяра колкото синапово зърно! Това е дребно, малко семе, но дава голям плод. Това е едногодишно растение, което израства като голямо дърво, на което, напомня Господ, птиците идват и свиват гнезда. Ако имаме дори толкова малко вяра, всичко е възможно и всичко около нас се превръща в чудо – подчерта патриархът.

Той още веднъж акцентира:

С пост и молитва се изгонват демонските сили. Напоследък често напомням и на себе си, и на вас, братя и сестри: нека не забравяме, че демонските сили съществуват. Дяволът съществува. И, разбира се, няма да бъдем съзнателни за това, защото няма да ни пречи тогава, когато сами тичаме по неговия път и вървим по неговите стъпки. Защо да ни закача, щом вече сме негови? Но когато зрънцето на нашата вяра започне да расте чрез пост и молитва, когато започнем да прилагаме евангелските наставления, тогава той се разбунтува, защото вижда, че и ние сме се пробудили, и вече не му е все едно. Когато застанем на пътя Господен, тогава изведнъж разбираме какво е жива вяра, какво значи пост и молитва. Тогава всичко около нас става чудесно, става чудо, и живеем в непрестанно съзнание за Божието присъствие между нас. Това е чудото – и то е единственото нормално. Чудото не е чуждо на човешката природа. То е естествено и нормално.

В катедралния храм „Свети Архангел Михаил“, чието строителство започва през 1837 г. по нареждане на княз Милош Обренович, на светата Литургия съслужиха на патриарха: Преосвещеният епископ лондонски и великобританско-ирландски Нектарий; протойерей Богољуб Остойич – предстоятел на катедралата; йерей Арсений Милованович; протодяконите Драган Радич, Радомир Вруйчинич и Дамян Божич; дяконите Николай Вукович, Василий Перич, Александър Джурович и Томислав Джокич. Пееше хорът на Първото белградско певческо дружество.

СПЖ припомня думите на о. Георги Калчу, че да не правиш добро, означава да вземеш страната на злото.