Участничка в подписката срещу визитата на Вартоломей възрази срещу обидни квалификации
Личен коментар за думите на йеромонах Пимен и съветника Смочевски, за църковния диалог и отношението към подписалите се миряни и духовници
Горчиво е. И болезнено. Не мога да реша кое чувство надделява.
Наскоро попаднах на една арабска притча. Избирам да започна именно с нея, защото ме обвиняват в нетолерантност към другите религии.
Мъдрец вървял с ученика си през пустинята. Изведнъж в гърба му се забила стрела.
— Учителю, имаш стрела в гърба! — възкликнал ученикът.
— Трета! — отговорил учителят.
— Защо продължаваш да вървиш, вместо да се обърнеш и да видиш кой я е изстрелял?
— Никога не се обръщай да видиш кой праща стрелите в гърба ти. Сърцето ти може да не понесе лицата им. Стрелата някак ще изтръгнеш, но лицето от сърцето си — не.
— А ако зад теб има враг?
— Врагът стреля в лицето. В гърба стреля онзи, на когото си се доверявал.
Съгласна съм с призивите за любов, единение и диалог, които чуваме през последните дни. Но не им вярвам, когато същите изречения завършват с обидни квалификации. Още по-болезнено е, когато те идват от свои — от хора, които би трябвало да са приятели и с които се причастяваш от една Чаша.
Каква любов е това? И какъв диалог?
Направих грешката да се обърна. Когато видях лицата, усетих стрелите още по-болезнено. И наистина не знам как да ги изтръгна от сърцето си.
Думите след Литургията
Гледах в YouTube проповед на йеромонах Пимен, игумен на Германския манастир, произнесена след Литургия. Подчертавам: след Литургия. Отецът току-що се е причастил, а в рамките на десет минути седем пъти употреби определението „полезни идиоти“ за хората от подписката, сред които съм и аз — около 2100 души.
Не става дума за еднократно изпусната дума. Чух я седем пъти. След това той завърши с думите, че мисията на свещеника е да благовести мир.
Питам се: това ли е гласът на добрия пастир, който зове овците си по име? Как се съвместява благовестието за мир с подобни квалификации? Това ли е научил отец Пимен на Света гора? До това ли водят молитвената тишина и стремежът към покаяние?
Христос казва: „…а който пък каже: „безумнико“, виновен е за геената огнена“ (Мат. 5:22). Как тогава да разбирам седемкратното „идиоти“, което възприемам като равнозначна обида? И то не към един човек, а към над 2000 братя и сестри, подписали се срещу идването на патриарх Вартоломей в Рилския манастир.
В какво конкретно се състои моят „идиотизъм“?
В проповедта си отец Пимен посочи три групи „полезни идиоти“. Първата — „бивши фотиевци и княжевски старостилци“. Никога не съм принадлежала към тях, нито съм им симпатизирала.
Втората — „бивши протестанти“. Не съм била и сред тях. Протестантството винаги ми е било дълбоко чуждо и е предизвиквало у мен отхвърляне.
Третата — „неофити, които не знаели къде точно ходят и в какво точно вярват“. И тук не се разпознавам. Вече трето десетилетие участвам активно в църковния живот. Имам енория, изповедник и всичко останало, което принадлежи на този живот. Освен това съм и съпруга на свещеник.
Какво правим тогава, след като не попадам в нито една от трите групи?
Към подписалите се бяха отправени и определенията „електорат“ и „зилотстващи кръгове“. Накрая чухме и че още „не сме станали хора“.
Личната обида и отговорността за словото
Дядо Пимене, обръщам се на „ти“ не от неуважение, а защото се познаваме. В интерес на любовта и диалога искам да ти кажа: през целия си професионален живот съм работила с думи. Не е нужно да повтарям нещо седем пъти, за да ти отговоря. Умея да отвръщам остро и в лице.
Но няма да го направя, защото знам в Кого съм повярвала. Знам, че на злото трябва да отговаряме с добро и че за всяка своя дума ще отговаряме пред Бога.
Хората казват, че си добър духовник и че готвиш хубаво. Ако словото ти в този случай не носи мир, може би гостоприемството и храната, която приготвяш, биха го проповядвали по-добре. Защото, когато ме наричаш „идиотка“, не ме правиш по-мирна. Внасяш смут в душата ми и подхранваш най-лошите ми страсти.
Твърдението, че с тази подписка вървим срещу нашия патриарх, а не възразяваме срещу визитата на Вартоломей, смятам за несериозно и граничещо с клевета.
Искам да те попитам и друго: колко пъти защити нашия патриарх от думите на архимандрит Никанор, които аз възприемам като ругатни и клевети? Подписа ли се заедно с останалите духовници от Софийската епархия, когато Негово Светейшество имаше нужда от подкрепа?
Доколкото знам, с Никанор сте приятели. Служихте заедно в Бигорския манастир още преди БПЦ–БП да признае Македонската църква. След като казваш, че монасите не бива да правят нищо без благословение, кой благослови тогава това съслужение с духовници на църква, която по онова време беше в разкол?
Задавам тези въпроси без обидни квалификации. Само в края на този абзац преглъщам повече от седем. Правя го и защото съзнавам, че обидата е и осъждане.
Надявам се да не си изхвърлил иконата от семена на Пресвета Богородица, която изработвах повече от месец специално за теб. Тя може да ти напомни, че съм твоя сестра в Христа, а не „полезен идиот“.
За „виртуалните човеци“
Искам да се обърна и към господин Смочевски. Не го познавам лично, както и той не познава мен.
В интервю, публикувано на сайта на Българската патриаршия, той употребява почти същите определения — „неофитите, зилотите, протестантстващите“ — за хора, които не споделят неговото отношение към Критския събор.
Сходството с думите на отец Пимен е толкова голямо, че у мен възникна въпросът дали не се повтарят общи опорни точки, чрез които голяма група миряни и свещеници се поставя в предварително създадени категории. Не искам да развивам това подозрение — именно в името на диалога и любовта.
Едно определение обаче ми идва в повече: „виртуални човеци“. За мен то е тревожно близо до израза „бивши хора“, свързван с НКВД и ДС. Даваме ли си сметка до какво може да доведе подобен език?
Един съветник на патриарха трябва внимателно да премерва всяка своя дума и да избягва обидните квалификации.
Работила съм не само като журналист, но и като пиар и съветник на политици. Категорично съм се противопоставяла на подобни волности, защото знам колко лесно хората приписват думите на съветника на неговия ръководител.
Негово Светейшество непрекъснато говори за единение, мир и диалог. Точно сега ли трябва косвено да му бъдат приписвани определения за паството като „виртуални клирици, виртуални монаси и виртуални човеци“?
Господин Смочевски, в интервюто сам посочвате, че сте каноничноправен съветник на патриарха. Думите Ви са публикувани на официалния сайт на Патриаршията. Именно затова отговорността за тях е още по-голяма.
Кога официалният сайт на БПЦ–БП се превърна в място за подобни квалификации и осъждане? Не очакваме ли такъв език по-скоро от жълтата преса?
Разногласието за Критския събор
В интервюто давате пример с монаси от Ставроникита, участвали в конференцията за Критския събор, и ги представяте като духовни внуци на свети Паисий.
Според мен този пример поставя въпрос, който не бива да се пропуска. Именно към Ставроникита се е числял свети Паисий, когато е бил сред прекратилите поменаването на патриарх Атинагор за около две години заради неговите икуменически действия. В действията на сегашния патриарх Вартоломей виждам сходни основания за тревога.
И още нещо: отнасят ли се определения като „виртуални човеци“ и до собствения ни Свети синод? През 2016 г. той излезе със становище, в което се казва: „Проведеният Събор на остров Крит не е нито Велик, нито Свят, нито е Всеправославен.“
Тогава и аз писах срещу решенията на събора.
Елате в енорията ни, за да се запознаем. Ще видите, че не съм виртуална. Ще направим кафе. Вярвам, че сме способни на приятелски разговор, макар да сме на различни мнения.
Няма да Ви обидя. Не ми минава и през ум. Иска ми се Православието вътре в нас да надделее — макар и за кратко.
За прошката и един разговор след ефир
Това е възможно дори в тежки ситуации. Ще дам пример със споменатия вече архимандрит Никанор.
Става дума за участие в сутрешния блок на БНТ, в което отец Никанор говореше срещу патриарха, а отец Владимир защитаваше своя архипастир.
След предаването, в гримьорната, съпругът ми му казал:
„Как не те е срам да хулиш съпругата ми, да се подиграваш с нашето бездетство и да ровиш гроба на баща ми? Нима може християнин да постъпва така?“
Архимандритът направил поклон и поискал прошка.
За мен остава спорно доколко това е било искрено, защото само два дни по-късно той отново отправяше хули към отец Владимир в интернет. Но е факт, че тогава е поискал прошка.
Ако на такава стъпка е способен Никанор, който към момента на този коментар подлежи на църковен съд за обиди и непристойно за монах поведение, очаквам още повече от вас.
Какво означава подписката за мен
Стигам до същественото — подписката срещу визитата на патриарх Вартоломей в Рилския манастир.
Не знам кой е нейният автор. Видях я в интернет и я прочетох много внимателно. За мен тя е написана със синовна обич. В нея няма обиди, нахалство, ултиматуми или заплахи. Не виждам с какво застрашава патриарха или Светия синод.
Ние не сме решението на възникналия проблем. Ние сме хората, които изпитват болката от него. Вместо тази болка да бъде чута и раната да бъде превързана, получаваме нови стрели в гърба.
В проповедта си отец Пимен каза, че го боли от неспазването на църковния етикет. Нас ни боли за каноните и догматите. Защото не сме „електорат“, а живи членове на едното Тяло Христово.
Ако грешим, прекалено ли е да поискаме същото отношение, което проявявате към онези, които смятаме за еретици — любезност, отзивчивост и готовност за диалог?
Представете си господин Смочевски да беше нарекъл представителите на Римокатолическата общност на конференцията за Крит „виртуални човеци“. Или отец Пимен да се беше обърнал от амвона към англиканите с думите „полезни идиоти“.
Трудно е да си го представим. Защо тогава подобно отношение към нас изглежда допустимо? Защо тези определения се употребяват за нас, а например за протестантите — не?
Не е случайна поговорката: „С чужди драг, вкъщи — враг.“
Ние не сме врагове нито на патриарха, за когото не преставаме да се молим, нито на митрополитите, монасите или съветниците.
Моля ви, помнете това, когато ви дойде наум обидна дума: ние не сме ваши врагове, а братя и сестри в Христа.
В добрите семейства хората не се обиждат така. Подобно общуване говори за проблеми. Трябва ли да приемем, че и нашето църковно семейство има такива, щом говорим един за друг по този начин?
Искаме да срещнем същата любов
Спомням си края на втората част на „Рамбо“. Героят излива болката си пред полковника. Бившият му командир няма с какво да му отговори и го предупреждава да не намразва родината си.
Рамбо е слисан. Смисълът на отговора му е: как би могъл да я мрази, след като са дали живота си за нея? Искат единствено тя да ги обича така, както те обичат нея.
Неслучайно давам пример с този обикновен екшън от миналото. Дори неговите сценаристи са разбирали онова, което се опитваме да кажем сега.
Искаме пастирите и братята ни да ни обичат така, както и ние ги обичаме.
Много ли е?
Кой трябва да върви отпред
Накрая ще довърша притчата, с която започнах.
— Как се живее със стрела в гърба? — попитал ученикът.
— Това, че имаш стрела в гърба, означава, че вървиш отпред — отвърнал учителят.
Неудобно е обаче точно ние да се оказваме отпред. Неудобно е аз, като жена, да стоя там, а някои да се крият зад полата ми, когато трябва да бъде защитавана православната вяра.
Казвам това на онези духовници, които при всяко сътресение или притеснение в Църквата отговарят: „Това не е наша работа, има си началници, ние да си гледаме требите.“
А после бързат да споделят във Facebook видеото на отец Пимен, в което и аз се оказвам сред „полезните идиоти“.
П. П. Редно беше да си кажем тези неща на четири очи. Но не аз започнах публичните нападки, които преживявам като линч.
Източник: outsideri.org, Автор: презвитера Милена Дойчева
