Арх. Сава: Можем да помогнем на нашите покойници
Ние в Православната църква често се молим за нашите покойници. Случва се дори човек, който никога не е ходил на църква, да влезе в нея, например на Задушница, за да си спомни за починалите.
Традициите за поменаване на покойниците са толкова разнообразни, изящни, сложни, понякога дори изтънчени, че някои свещеници си казват: „Не трябва ли тези обичаи да бъдат записани като фолклорни елементи?“ Налагало ми се е да служа в различни църкви – в Русия, Беларус, Украйна – и съм забелязвал, че във всеки регион, дори във всяко село, съществуват уникални и строго спазвани обичаи за възпоменание на мъртвите. Има дори различни устави за панихида (имам предвид не само самото погребение, но и възпоменателните дни – например третия, деветия, четиридесетия ден, половин година и една година след смъртта), при които се извършват определени ритуали, обреди и церемонии.
Тези обичаи са свързани не само с реда на молитвите, но и с приготвянето на ястия или с даренията, които се носят в храма. В Русия, например, това е кутя – или, както понякога я наричат, просто „каша“ – варен ориз или пшеница, подсладен със захар, мед или стафиди; в различните региони съставките се различават. В Украйна често може да се види голяма панихидна маса, отрупана с храна – също дар в памет на починалите.
В Беларус, в някои области, съществува обичай да се изрязва триъгълник от хляба, донесен от вярващите, и да се поставя върху специален поднос. А в края на заупокойната служба, по време на пеенето на „Достойно есть...“, този поднос се разклаща – нещо, което донякъде напомня проскомидията, където също се изрязват триъгълни частици от просфората.
Защо тези обичаи са толкова разпространени? И защо народното творчество не спира?
В паметта ми изплуват епизоди, в които даден обичай сякаш е възникнал от нищото – изведнъж се е появил и се е вкоренил в едно поколение. Хората носят в себе си усещането за важността на спомена за починалите и за нуждата да направят нещо за тях. Това е сложна тема, която обхваща не само богословието, но и религиозната и чисто човешката психология: нашият религиозен опит неизбежно се преплита с интуитивната нужда от душевен мир – да направим всичко „както трябва“.
Ние не се интересуваме от самото изучаване на обичаите или от фолклора, а от богословската идея, която лежи в основата на всичко това. Каква е тя? Не е лесно да се определи – тя докосва до тайнственото. В Свещеното Писание се казва малко за това какво се случва с човека след смъртта. Знаем само, че животът продължава и отвъд, че човекът е вечен, няма край: ако е роден в Божията светлина, той е вече вечен. А зад ковчега всеки от нас го очаква Божият съд. Това са двете истини, върху които се гради учението на Църквата за задгробния живот.
Но обикновеният човек не се задоволява само с това – той има нужда да „види“ тази истина. Затова съществува обширна литература, посветена на посмъртния опит – откровения, митарства, описания на това какво се случва в различните дни след смъртта, къде отива душата, как съзерцава райските обители и пр. Струва ми се, че всички тези опити да се обясни тайната чрез образи и митотворчество са естествени: там, където има тайна, рационалното мислене отстъпва пред образното.
Един особено ярък образ остана в съзнанието ми след прочита на чудесното произведение на Владимир Галактионович Короленко – „Сънят на Макар“. Сюжетът разказва за смъртта на един човек – самотен якут, селянин, който замръзва в тайгата. Той е събуден от вече покойния свещеник и заедно тръгват към Великия Тойон – към Бога – за да се явят на съд. По пътя си срещат други починали, всеки със своята съдба. Макар вижда старец, който носи на раменете си стара жена, и го пита защо я носи. Старецът отговаря, че в живота си я е изоставил – напуснал я, отишъл в планините, живял благочестиво, може би дори станал монах. Но старата му съпруга, останала сама, се лутала немощна, гладувала, страдала, плакала в самота. И когато старецът застанал пред Господа, чул: „Не те искам без нея“. И така, той я понесъл със себе си – като дълг, като отговорност, като обида, която трябва да бъде изкупена.
Този дълбок и красив образ ни напомня, че всичките ни дела се отпечатват във вечността. Ако тук съм извършил нещо грешно – особено спрямо друг човек – Господ ще ме попита за това.
Защо се молим за покойниците? Защото, оказва се, че можем да помогнем на онези от нашите близки, които са преминали отвъд и вече не могат да се върнат назад. Те се изправят пред Божия съд и ние – чрез молитвата, милостинята, любовта си – можем да изпросим за тях прошка, облекчение, светлина.
Старецът не може да върне времето назад, не може да стопли жена си, не може да поиска прошка – всичко вече е приключило. Но ние, живите, все още можем да направим нещо. Това е делото на любовта към нашите покойници.
Източник: orthodox-newspaper.ru
