Валентина Пузик: тайна монахиня и световен учен в годините на СССР

Валентина Илинична Пузик на работа в родния си институт / Снимка: orthochristian.com

Схимонахиня Игнатия (Валентина Илинична Пузик, 1903–2004) е уникална личност – световно признат професор, автор на стотици научни трудове и тайна монахиня, доживяла до 102 години. Във времена на атеистични гонения тя съчетава науката с подвига на вярата, оставяйки богато духовно и научно наследство, разказва orthochristian.com.

„Онези, които ще се спасят във времена на всеобщо отстъпление, ще бъдат над нас.“
— св. Антоний Велики

През по-голямата част от живота си схимонахиня Игнатия (в света Валентина Илинична Пузик) – известен съветски учен, доктор на медицинските науки, духовен писател и химнограф – живее като монахиня. Тя съчетава качествата на учен и подвижник на вярата – световно признат професор и православна схимонахиня.

Валентина Илинична е родена на 19 януари (1 февруари) 1903 г. в Москва. Баща ѝ Иля Яковлевич е селянин от Гродненска губерния в Белорусия. След военната служба остава в Москва, работейки като младши чиновник в управлението на Киевско-Воронежката железница. Умира от туберкулоза през 1915 г. Майка ѝ Екатерина Севастияновна (по баща Абакумцева) тръгва по стъпките на дъщеря си – през 30-те години приема монашество като расофорка с името Макария в чест на св. Макарий Велики (Валентина е родена в деня на неговата памет). По-късно е постригана в малка схима с името Аврамия, в чест на св. Авраамий Чухломски. Брат ѝ Николай по-късно става известен художник.

Още от дете Валентина показва изключителни умствени способности и голямо трудолюбие. След като губи баща си от туберкулоза на 12-годишна възраст, решава да посвети живота си на борбата с тази болест, която отнема живота на хиляди руснаци.

През 1920 г. завършва Николаевското търговско училище за девойки на ул. Нова Басманна и постъпва в отдела по естествени науки на Физико-математическия факултет на Първия Московски държавен университет. Когато през 1923 г. се открива биологически факултет, продължава обучението си там.

След дипломирането си през 1926 г. започва научна работа в областта на патоморфологията на туберкулозата под ръководството на известния фтизиолог Владимир Германович Щефко, чиято най-близка ученичка става. Съвместната им монография „Патология и клинични прояви на туберкулозата“ (1934) се превръща в основен труд. Първата ѝ работа – „Процесът на туберкулозата при пациенти с различно телосложение“, написана още като студентка, ѝ носи международна известност. През 1940 г. защитава докторска дисертация. От 1945 до 1974 г. оглавява Лабораторията по патоморфология на туберкулозата към Държавния институт по туберкулоза (по-късно Централен НИИ по туберкулоза към АН на СССР) – пост, който заема 29 години. И по време на Отечествената война продължава изследванията си върху патогенезата на туберкулозата.

През 1947 г. ѝ е присъдено званието професор. В дългия си живот публикува около 250 научни статии и 7 монографии; мнозина ги признават за фундаментални. Създава собствена школа от патолози-фтизиатри, чиито ученици работят из целия бивш СССР и спасяват живота на хиляди болни. Нейните възпитаници защитават 22 докторски и 47 кандидатски дисертации. Книгите ѝ – „Морфология на развитието на човешката сърдечно-съдова система“ (1948), „Морфология на развитието на ендокринните жлези у човека“ (1951), „Проблеми на имуноморфологията на туберкулозата“ и др. – излизат многократно и се превръщат в настолни ръководства за лекарите. Владее няколко европейски езика, което ѝ помага на международни конференции и симпозиуми.

За научната си дейност е отличена с ордена „Червено знаме на труда“, девет медала и званието „Отличник на здравеопазването“. Още през 30-те години нейните изследвания получават признание и в чужбина. Партийното ръководство си „затваря очите“, че Валентина Илинична ходи на църква: тя никога не афишира вярата си, но и не се отказва от богослужението. Колегите ѝ дори не подозират, че е тайна монахиня. Майка Игнатия признава:

„Не знам как Господ ме е запазил от лагер. Може би не са ме арестували, защото постоянно работех и имаха нужда от труда ми. Позволяваха ми да работя и да обучавам млади хора, а около мен наистина имаше много младежи.“

Въпреки заслугите си, никога не става член на Академията на науките – началниците ѝ деликатно намекват за безпартийността ѝ и религиозната ѝ ангажираност.

Тайното монашество

На 17 години – докато храни гладни бежанци от Поволжието – за първи път усеща благодатта на Светия Дух. През 1921 г. Москва е залята от бежанци; край Площада на трите гари много от тях гладуват и просят. Недалеч, на ул. Нова Басманна, се намира храмът „Св. ап. Петър и Павел“, където енориашите организират кухня за бежанците. Всяка сутрин Валя носи по кофа супа, сготвена от майка ѝ, и остава да се помоли. Така се укрепва вярата ѝ.

Докато още учи в университета, се случва събитие, предопределило бъдещия ѝ живот. През февруари 1924 г., в навечерието на именния си ден, тя отива да се подготви за причастие във Високопетровския манастир и се изповядва при архимандрит Агафон (Лебедев) – в схима Игнатий, бивш жител на Смоленската Зосимова пустиня. От тази изповед започва духовният ѝ растеж: тя става енориашка на манастира и духовна дъщеря на о. Агафон. Първата им среща описва в книгата си „Старчеството по време на гонения“.

Архимандрит Агафон е много внимателен изповедник и към средата на 20-те около него се оформя тесен кръг духовни чеда, мнозина от които се стремят към монашество. В стените на Високопетровския манастир много млади мъже и жени тайно приемат постриг. Под ръководството на старците от Зосимова пустиня те усвояват основите на духовния живот, докато продължават светската си работа или учение – и това се превръща в част от тяхното послушание. Работят „със цялата отговорност и със цялата любов“. По думите на самата Валентина, манастирът се превръща в „пустиня в столицата“. Общността, формирана от архим. Агафон, има за цел да съхрани аскетичната традиция на православното монашество.

През 1928 г., на 25-годишна възраст, Валентина Пузик приема тайн постриг като расофорка с името Варсануфия – в чест на св. Варсануфий Казански. Постригът е извършен в апартамент – мястото, където след закриването на манастира се събира духовното стадо на о. Агафон – на тавански етаж, до който се стигало по тясна стълба. Майката си спомня думите на наставника:

„Широкото стълбище в антрето е светът, а тесничката пътека към тавана – монашеският път.“

Това става в разгара на гоненията срещу Църквата, когато православните се молят тайно – затова решението да свърже живота си с Бога тогава е истински подвиг.

„Батюшката беше строг към нас,“ казва майка Игнатия. „Постригваше ни само в расо. Говореше, че не бива да се дава мантия на живеещи в света – ще се възгордеят и ще паднат.“
В началото на 1939 г., след смъртта на духовния ѝ отец, тя е постригана в малка схима (с мантия) с името Игнатия – в чест на св. Игнатий Богоносец и в памет на схиархим. Игнатий (Лебедев), починал в лагер за нетрудоспособни затворници през четвъртата година от заточението си, на деня на Отсичане на главата на св. Йоан Кръстител. Постригът извършва архимандрит Зосима (Нилов), един от старците на Зосимова пустиня. В следващите 76 години майка Игнатия носи тежестта и висотата на монашеските обети. Тя съчетава широка светска дейност със монашески подвиг: изпълнява килийното си правило и редовно, когато е възможно, присъства на богослужение – така я е учил о. Игнатий.

„Батюшката ни учеше да обичаме православното богослужение над всичко и ни въведе в радостта на службата,“ казваше майката. „Чета чиновете всеки ден – ако не го направя, сякаш денят ми е отишъл на вятъра“

Духовна писателка и химнограф

В средата на 40-те години, наред с научната работа, започва и църковно творчество, което по нейни думи се ражда от навика ѝ ежедневно да записва вътрешните си помисли. Първата ѝ книга е от 1945 г. – „Животът на схиархимандрит Игнатий (Лебедев)“. През 1952 г. пише книга за монашеската общност, която той основава. Богословските ѝ трудове излизат в „Журнал Московской Патриархии“, както и в списанията „Троицкое слово“ и „Алфа и Омега“. Монахиня Игнатия служи на Църквата с духовни съчинения за монашеския живот, за действието на Божия Промисъл в съвременния свят и в живота на съвременния човек, както и с исторически изследвания. Подписва се „монахиня Игнатия (Петровская)“. Особено място заемa трудът ѝ като химнограф – тя е една от малкото жени-химнографи в историята на Църквата. Част от съставените от нея служби са включени в богослужебния кръг на Руската православна църква: на св. Игнатий (Брянчанинов), на патриарх Йов, на благоверния кн. Димитрий Донски, на преп. Герман от Зосимова пустиня, на Събора на белоруски, смоленски и казански светци, на Валаамската икона на Божията Майка и др. Сборникът „Богословски трудове“ публикува поредица нейни статии по история на православната химнография (св. Андрей Критски, св. Йоан Дамаскин, св. Йосиф Песнописец, св. Теодор Студит и др.). Голяма част от написаното от нея още не е издавано.

Последни години

След пенсионирането си през 1984 г. седемдесетгодишната монахиня се отдава изцяло на църковно служение. Дълго време е преподавателка в неделното училище при храма „Св. Пимен Велики“ на ул. Нови Воротники (близо до метро „Новослободская“).

На 24 април 2003 г. (Велики четвъртък), в църквата „Св. Сергий Радонежки“ на Високопетровския манастир, монахиня Игнатия приема Велика схима, запазвайки монашеското си име. Оттогава небесен покровител за нея става новопрославеният монах-мъченик Игнатий (Лебедев) – нейният духовен отец, чиято мантия тя пази до смъртта си. Постригът извършва игумен Петър (Пигол), тогавашен настоятел на Високопетровския манастир.

Схимонахиня Игнатия се упокоява на 29 август 2004 г., на 102-годишна възраст. Погребана е на Ваганковското гробище в Москва. Всяка година свещениците от храма „Обновление на храма на Възкресението Христово“ при Ваганковското гробище отслужват панихида в нейна памет.

Уникалността на майка Игнатия е в това, че успява да съчетае научна дейност с монашеско служение в условията на атеистичен режим. Тя принадлежи към поколението монаси на XX век, които служат на Господа извън стените на манастирите: стаите им в комуналните жилища са техни килии, а за обща молитва се събират в малкото енорийски храмове, по чудо оцеляли след гоненията.

До последния си ден майка Игнатия запазва ясен ум и чувство за хумор. Съвременниците я помнят като дребна възрастна жена със сияйни, добри очи. Поддържа широк кръг познати и в напреднала възраст – посещават я учени, бивши колеги от института, и младежи от неделното училище. Тя намира добра дума за всеки, който идва при нея. Нерядко за хора като нея казват „цялостни личности“. Нейната ученичка и колежка Зоя Сергевна Земскова си спомня:

„Тя често казваше: Не мислете зло за никого. Не съдете никого. Учеше ни да обичаме и да приемаме всички.“

СПЖ припомня думите на Св. Сергий Радонежки, че съединението и любовта са по-големи от всички добродетели.

Прочетете също