Твърдостта на един монах срещу държавната ерес: Св. Максим Изповедник

Православната църква чества паметта на св. Максим Изповедник – един от най-големите богослови и изповедници на VII век, останал в историята с непоколебимата си съпротива срещу ересите, въпреки гоненията, мъченията и изгнанието.

Св. Максим (ок. 580 – 13 август 662) е византийски монах, богослов и един от най-влиятелните църковни автори на своето време. Ранната му кариера започва в императорската канцелария като секретар на император Ираклий, но скоро напуска придворния живот и приема монашество в Хрисопол (днешен Юскюдар, срещу Константинопол). Оставя богато богословско наследство, включващо „Ambigua“, „Въпроси към Таласий“, „Мистагогия“, „Глави за любовта“ и коментари към Псевдо-Дионисий и светите отци. Умира в изгнание в Лазика (дн. Цагери, Грузия) на 13 август 662 г.

След IV Вселенски събор в Халкидон (451) империята търси начин за единение с монофизитите. През 638 г. патриарх Сергий I убеждава император Ираклий да издаде Ектезис – документ, въвеждащ монотелитството (една воля у Христос) като „компромисна“ формула за църковно единство. Реакцията е остра и раздорът се задълбочава. През 648 г. Констанс II публикува Типос – императорски едикт, който забранява изобщо да се обсъжда въпросът за „една или две воли/енергии“ у Христос, като нарушителите са подложени на тежки наказания.

Св. Максим твърдо се противопоставя на тези политически формули. Той защитава учението за две воли и две енергии в едната Личност на Христос, като подчертава, че „неспасено“ остава онова, което не е прието от Словото: ако Христос няма истинска човешка воля и действие, човешката воля и действие не са изцелени и обòжени. Тази позиция, дълбоко вкоренена в Халкидон, пронизва цялата му богословска дейност.

През 645 г. в Северна Африка Максим влиза в публичен диспут с патриарх Пир, който под неговите аргументи временно се отказва от монотелитството и заминава за Рим. Кулминация на съпротивата е Латеранският събор в Рим (649), свикан от папа Мартин I, на който Максим има решаващо интелектуално участие. Съборът осъжда Ектезиса и Типоса, което предизвиква гнева на император Констанс II и води до арести.

Максим и папа Мартин I са арестувани и съдени в Константинопол за „разкол“ и противене на Типоса. Папа Мартин умира в изгнание (655), а Максим е осъждан неколкократно. През 662 г. му отрязват езика, за да не говори, и дясната ръка, за да не пише, след което го заточват в крепостта Схемарум в Лазика, където умира. Тези мъки и отказът да се отрече от истината му дават прозвището „Изповедник“.

Шестият вселенски събор (Трети Константинополски, 680–681) окончателно осъжда монотелитството и потвърждава догмата за две воли и две енергии у Христос, утвърждавайки богословието на св. Максим като вселенска норма на Църквата.

В православната традиция св. Максим се чества на 21 януари и на 13 август – деня на пренасяне мощите му от Лазика в Константинопол. В богослужебните текстове той се възпява като „непоколебим стълб на вярата“. Христологията му показва, че човешката воля на Христос не е противопоставена на божествената, а свободно съгласувана с нея – условие за нашето спасение. В „Мистагогия“ и „Глави за любовта“ той описва пътя на вътрешното преобразяване чрез аскеза, любов и участие в Евхаристията.

За св. Максим догматът не е абстракция, а въпрос на лично спасение: той предпочита изгнание и осакатяване пред „мир“ на компромиса. Историята свидетелства, че политическите „типоси“ не могат да диктуват вярата на Църквата – истината се налага чрез съборността и действието на Светия Дух, дори и след десетилетия.

СПЖ припомня думите на Преподобни Исидор Пелусиотски: не предпочитай мира пред истината, но напротив, застани мъжествено, като се подвизаваш до кръв против греха.

Прочетете също