Джендър-теорията и кризата на семейството

Автор: Николас Димитриадис

Новоизлюпената „джендър-теория“ постоянно става актуална, по въпроси като прословутата „тематична седмица“ в училищата, еднополовите бракове и правото на осиновяване, „избора на пол“ на тийнейджърите и др. Облечени в мантията на научен авторитет, привържениците на тази теория искат да определят държавната политика в целия спектър от въпроси, свързани с пола. Същевременно, отнасянето на всяко противоположно мнение към мъглявата категория на ирационалността, мракобесието и нетолерантността предварително обезсилва всеки опит за сериозен обществен дебат по тези въпроси.

Стари и нови феминизми

С падането на съветския режим и появата на глобализацията прогресивната интелигенция през 90-те години на 20-ти век ще направи решителен завой. Икономическата и политическата критика ще бъдат заменени от „политика на идентичността“, индивидуални права, защита на реални или въображаеми малцинства и „деконструкция“ от всякакъв вид. Западният феминизъм ще следва подобна траектория, в унисон с новия „дух на времето“. Както пише Евангелос Коровинис [1], феминизмът ще се превърне от политическа борба за преразпределение в културна борба за признание:

„Преди отношенията между половете се разглеждаха като въпрос на политическа икономика и необходимост от радикално преобразуване на разделението на труда между мъжете и жените. От 90-те години на миналия век обаче феминизмът започна да се стреми към по-малко материалистични цели. Една част от феминистките и феминистите поискаха признаване и зачитане на женската идентичност. Докато друга част се стремеше да деконструира разделението мъж/жена като такова“.

Именно тук може да се проследи появата на академичното течение „джендър изследвания“, оказало толкова решително влияние не само върху академичната общност, но и върху образователната политика на много западни страни.

Разбира се, по този път е имало и изключения. Много феминистки са предупреждавали за постепенното навлизане на феминизма в либерална територия. Обвързването с настъпващия неолиберализъм, циничното приемане на неправителствени организации и всякакви програми и финансиране, както и съобразяването с нуждите на пазарите за глобално управление, доведоха много феминистки от социалните и политическите борби до университетите, медиите и големите глобални организации [2]. Тези гласове обаче останаха в малцинство – Джудит Бътлър, икона на „джендър изследванията“, ще отхвърли обвиненията, говорейки за… „неоконсервативен марксизъм“ и „неоконсервативни феминистки“ [3]… В крайна сметка феминизмът до голяма степен ще доведе до постепенното му интегриране в „единното мислене“ на установената икономическа и политическа власт [4].

Полът и индивидът

В основата на теорията за пола е разграничението между биологичен пол и социален пол. Първият (наричан както преди пол) по никакъв начин не трябва да се свързва с втория, за който в международен план се използва терминът джендър. Биологичният пол бива „изведен от употреба“, тъй като се счита за неутрална биологична характеристика, която не влияе върху идентичността на индивида. От друга страна, тази теория се фокусира върху социалния пол и чудното разнообразие, което той може да придобие. Това разнообразие прави старите полови идентичности на мъжа и жената ограничаващи и остарели.

Така понятието за пол се автономизира от природата и тялото, идентифицира се със сексуалното желание и се превръща във флуидна идентичност, която може да се избира и заменя.

По този начин съответното движение, представящо различните „полове“, непрекъснато разширява … наименованието си LGBT се превърна в LGBTQ [5], а в чужбина стигнахме до LGBTQIP2SAA [6] и непрекъснато се разраства. Тази игра, разбира се, няма край. Тъй като полът е откъснат от природата и просто изразява личното разположение на човека, става ясно, че „половете“ не са нито три, нито тринадесет, нито шестдесет и три. Всеки индивид, в зависимост от конкретните си предпочитания, може да формира пол по свой избор. Понятието „пол“ изчезва.

Това ново определение на пола дава ново съдържание на други понятия, като например сексизъм. С него се обозначаваха обидни стереотипи, приписвани на някого (обикновено жена) въз основа на неговия пол. Днес терминът е разширен и включва приписването на всякакъв етикет – отрицателен, положителен или неутрален. Така например в книгата си „Теория на пола или Светът, създаден от ангели“ [7] Беренис Льове обяснява защо даването на кукла на малко момиченце днес представлява „сексизъм“: въз основа на биологичния пол то приписва на малкото момиченце идентичност (а оттам и социална роля), която то не е избрало. Тук имаме – добавя Льове – развитие, подобно на много оспорваното понятие за расизъм: в САЩ вече се счита за расистко да се приписва какъвто и да е колективен етикет, дори положителен, на етническа група.

Родител 1 и 2

Ако разграничението между мъжете и жените вече не е желателно, същото очевидно се отнася и за съответните стандарти за баща и майка. Именно този аспект на дебата е въведен с искането на еднополовите двойки да осиновяват деца. Янис Папамихаил [8] пита: „Необходими ли са такива полови идентичности и такива норми на „еманципираните от всякакви стереотипи“ бъдещи граждани?“ и отговаря:

„На първо място бихме казали, че според ценностните правила на постмодерния правозащитен подход всяка идея за ранно въвеждане на ценности, норми, често дори знания в детето от страна на обществото на възрастните сега има тенденцията да се разглежда от анархо-либералите като авторитарен акт, противоречащ на „естествените права“ на самоопределение на всеки индивид. Полът, разбиран не като биологично определена реалност, а като предпочитание за социална роля, която „трябва да бъде свободно и съзнателно избрана от индивидите“, попада, според горните твърдения, в обхвата на тези индивидуални, законови права. Следователно подобни норми за пола по принцип се преценяват като „педагогически неподходящи“ за идентичността на бъдещите граждани…“

Изтриване на миналото

Привържениците на джендър-теорията забравят, че разграничението между мъжете и жените, основна константа на всички култури в световната история, въвежда всеки човек в една ключова личностна характеристика: липсата. Двата пола се допълват и като такива коригират „несъвършенството“ на всеки отделен човек. Именно по този начин институцията на брака е била възприемана от по-ранните култури: като възпълване/завършек на двама несъвършени хора. Беренис Льове особено държи на лекотата, с която джендър теорията очертава целия човешки опит:

„Но не съществува ли опасност да приравним всичко, което са мислили другите преди нас, с предразсъдъци? Идвайки от друго време, този символичен ред, това наследство, което ни е дадено, много бързо се оказва преосмислено като предразсъдък и ние сме призовани да се отървем от него като от досадно бреме. Без съмнение това, което имаме предвид под мъжко и женско начало, включва голяма част от онова, което Корнилиос Касториадис нарича социално въображение, но по този начин не можем да откъснем индивидите, и особено децата, новопристигналите, от конкретния колектив, в който влизат и в който са призвани да участват. Тук прогресизмът и индивидуализмът са фатално преплетени. Какво е индивидът, който трябва да се формира без никаква даденост, нито от природата, нито от културата?“

Изглежда, че тази опасност, вместо да обезпокои привържениците на джендър-теорията, само засилва техния ентусиазъм. Сега е обичайно сред най-полуграмотните интелектуалци да виждат миналото като безкраен мрак, като „детството“ на човечеството, което, между другото, самите те са предопределени да… умъдрят!

Постмодерният „Робинзон“

И така, ако основната културна константа на разграничението между мъжете и жените се оспорва, това е така, защото противоречи на Прометеевото изискване на пазарния либерализъм за създаване на самодостатъчен, автономен и самодостатъчен индивид. Либерализмът най-напред преодоля тревогата на обществото: колективните идентичности – местни, национални, религиозни, социални – вече не могат да бъдат възприемани по друг начин освен като източник на потисничество. „Няма общество, има само мъже, жени и семейства“, заявява веднъж Маргарет Тачър в една емблематична фраза, която съдържа философската основа на либерализма. Джендър-теорията отива още по-далеч: няма мъже, няма жени, няма семейства. Съществуват само индивиди.

Оттук нататък пътят за произвол е отворен. Някой активист в Гърция желае да бъде третиран като безполово лице и използва за себе си неутралното местоимение то. Някоя жена в Англия искала да се омъжи за кон, друга – за дърво. В САЩ много мъже – със силно, както изглежда, самочувствие – се чувстват неудобно от идентичността на …мъж и желаят да бъдат идентифицирани като кучета или котки. Ако споменаваме тези крайни (и следователно карикатурни) отклонения на джендър-теорията, не го правим с цел обида или подигравка, а защото в своето преувеличение те разкриват по-ясно психологическата същност на тази теория: съвременният човек изпитва все по-голям дискомфорт от факта, че има аспекти на личността му, които той не е избрал. Той не може да се примири с очевидната истина, която Е. Е. Коровинис ни напомня:

„Личността не е нещо строго индивидуално, нито пък нещо изключително социогенно. Тя се формира като сливане на лична и социална енергия. Тя е продукт на синергията на два ипостасни източника от различен порядък: личностния и социалния. Всъщност приносът на двете хетерогенни енергии е толкова взаимосвързан, че е невъзможно да се отдели в моята личност „моето“ от „чуждото“.

Изглежда, че за мнозина осъзнаването на тази реалност е психологически непоносимо.

Следователно съвременният нихилизъм е предприел титаничен, но в същото време абсурден и недостижим проект: заличаване на всички онези „неприемливи“ елементи на личността, деконструкция на всякаква „нормалност“, дерегулация на колективните субекти и на всичко, което ги поддържа. Затова нека не се учудваме, ако някои „прогресивни“ не приемат с добро искането на хомосексуалистите да бъде признато правото им на брак. Целта тук е самата институция на брака – как може хомосексуалистите да я желаят? За да бъдат политически коректни и политически полезни, те би трябвало да гледат отвъд това: те трябва да желаят деконструкцията на тази институция, а не нейното разширяване, за да включи и тях [9].

Флуидният човек

Кризата на семейството може и трябва да се разглежда като криза на човешките отношения и като неспособност или нежелание на съвременния човек да поддържа дългосрочни връзки и да поема произтичащите от тях отговорности. Обвързването се преживява като робство. Паралел на тази психологическа нагласа са, разбира се, новите условия на труд на дерегулирания и глобализиран пазар. Временни служители, без фиксирано място и обект на работа, които постоянно се местят от една работа на друга и от едно място на друго. Те вече нямат „професия“, а само „умения“. В такава среда всякакви връзки – семейни, културни, географски – и всякака колективност са нежелано бреме.

В тази дълга верига на откъсване на съвременния човек от всичко, което го е определяло в миналото, полът е още едно звено. Още една фиксирана точка от човешката личност, която трябва да бъде оставена настрана, за да се формира гъвкавият „човек без принадлежност“, потребителят, автономен от всякаква чужда детерминация, определян единствено от желанията си.

Затова не бива да се впечатляваме от бързината, с която „джендър-теорията“ се наложи в нашата академична общност. Причината не е във валидността на нейните аргументи – влиянието на тази теория върху съответните науки за медицината и биологията е нулево – а в нейната съвместимост с настоящата идеология на нашата глобализирана потребителска култура.

Тук е очевидно, че културният аспект на либералната идеология допълва нейния икономически аспект, колкото и да изглежда, че представителите на двата аспекта заемат двете противоположни страни на политическия спектър. Твърде често новите идеи и новите тенденции, колкото и „прогресивни“ и „революционни“ да изглеждат, не са нищо друго освен просто приспособяване към диктата на свободната пазарна икономика.

Тук, разбира се, се проявява слабостта на консерваторите, които са против тези нови идеи и тенденции, като същевременно подкрепят икономическата и политическата система, която ги поражда. Кристофър Лас, в статията си „Каква е вината на десницата?“ [10] се занимава именно с това несъответствие. Нека да разгледаме един от примерите, които той привежда:

„В продължение на тридесет години списания като „Плейбой“ призовават мъжете да мислят за себе си не като за стълбове на семейството, а като за сладострастни, любовници, виртуози на секса и стила – накратко, като за плейбои. Идеята, че мъжете са длъжни да издържат жените и семействата си, беше поставена на прицел не от феминистки интелектуалки или държавни бюрократи, а от Хю Хефнър (основател на списание Playboy) и други привърженици на консуматорството.

Именно логиката на консуматорството подкопава ценностите на лоялността и постоянството и насърчава набор от други ценности, разрушителни не само за семейния живот.“

Нищо чудно, че когато Хю Хефнър почина наскоро, част от американските медии го приветстваха като… защитник на женското освобождение! [11]

Странно пуританство

След всичко това човек би очаквал в западните общества бум на сексуалността и хедонизма. Парадоксално, но случаят е точно обратният. От една страна, за младите хора е все по-трудно да развиват здравословни връзки. Несигурността, депресията и самотата тържествуват. От друга страна, гласовете, които призовават за ограничаване на любовната игра, стават все по-силни и по-силни. В САЩ например понятието „сексуално посегателство“ вече включва дори комплиментите. Във Франция се обсъжда криминализирането на флирта (тъй като той вече се счита за форма на сексуален тормоз), а дори в обикновено „изостаналата“ Гърция подобни неща не са рядкост.

Изглежда, че за да се постигне желаният психологически профил на идеалния потребител, не е достатъчно да се раздуват и саморегулират желанията на индивида. Едновременно с това трябва да се възпрепятства и тяхното удовлетворяване. Неврозата на подчинението ни на постоянно незадоволените ни желания е по-подходяща за съвременния човек, отколкото безгрижният хедонистичен живот, който днес се среща повече в телевизионните реклами, отколкото в реалния свят. Нарцисизмът на съвременния човек се среща с хедонизма на медиите и маркетинга, а след това се блъска в стената на един своеобразен неопуританизъм. Нищо чудно, че човешките взаимоотношения стават все по-трудни. Като изход от отчаянието вече не липсват случаи на млади хора, които в хаоса на съвременната култура избират въздържанието от интимно общуване като психологически по-безопасно убежище…

Ев. Коровинис добавя: „Обсебеността от сексуалността и нейните промени е знак за субекти, отчуждени и без мостове и връзки с другите хора. Но любовта, която може да доведе до душевна и физическа бременност, е една от основите за преодоляване на деструктивния въображаем индивидуализъм, характерен за новото време.“

Тук отново идва Кристофър Лас, за да ни напомни за нещо, което често пропускаме: удивителното разнообразие на днешните алтернативни семейни форми невинаги е резултат от свободен избор, както би искала да бъде една либерална концепция, а е по-скоро злощастен симптом на разпадането на семейната институция. Семейства с един родител, двойки, които се развеждат не поради липса на любов, а поради невъзможност да поемат отговорностите на едно семейство, изкуствено оплождане, защото не могат да си намерят партньор, тийнейджъри, които не могат да достигнат до противоположния пол: Не, не става дума за щастлив плурализъм, а за разкъсване на човешките взаимоотношения и връзки.

Постчовек

Както отбелязва Беренис Льове, повече от половин век след сексуалното освобождение, мъжете все още обслужват почти изцяло пожарната, докато жените продължават да искат да бъдат очарователни. Едва ли това би могло да се отдаде на предполагаемото нежелание на хората да се променят и да напредват. Реалността на пола не е отменена. В същото време, разбира се, не е отречена и реалността на отклоненията от нормата в начина, по който човек приема тялото си и конкретните си предпочитания. Не се допуска и поставяне под въпрос на пътя, извървян през последните десетилетия по въпроса за равенството между половете и зачитането на личния живот на всеки човек. Но това не е само дебат за сексуалността. Намираме се в момент, в който трябва да разгледаме начина, по който нашата култура се отнася към индивида, обществото, самата природа.

Опитът за пълна индивидуализация на човека, неговата еманципация от всякаква определеност и идентичност логично води до опит за еманципация от самата природа.

Технологията вече предоставя средствата за това: евгениката, несбъднатата мечта на всеки съвременен тоталитаризъм, е съвсем близо. В този момент човекът е готов да прекрачи прага на постчовека и да навлезе в епохата на технологичната предопределеност, с всички форми на намеса, мутация и контрол, които технологията може да предложи, идеологията да оправдае и човешката психика да понесе.

Френският философ Мишел Онфре [12] поставя джендър-теорията в този – вече не футуристичен – контекст. Определяйки постхуманизма (трансхуманизма) като желание за създаване на нов човек, той вижда в джендър-теорията друго желание за премахване на природата. Едно отричане на реалността, което „е част от програмата за тотална комерсиализация на света“.

Заключение

Джендър-теорията вече е заела мястото си в твърдото ядро на утвърдената идеология. От друга страна, нейното радикално противопоставяне не само на науката, но и на самия човешки опит, я превръща за момента в „екзотичен плод“: нейната популярност е ограничена до тесния кръг на академичната интелигенция и до онази част от образованите висши слоеве, за които конфронтацията с настроенията и ценностите на народните класи е основно средство за самоутвърждаване. Ограниченото приемане на тази теория обаче не обезкуражава нейните привърженици. То не пречи и на бавното ѝ, но постоянно налагане в образованието, университетите и медиите. Следователно пред лицето на този „съвременен тоталитаризъм“, където „дори най-елементарният здрав разум е опитомен от метафизиката на вечния прогрес, а съпротивата колективно се заклеймява като признак на анахронизъм, религиозно мракобесие или фанатизъм“ [13], нека се вслушаме в съвета на Мишел Онфре: „Няма друг изход освен благородната и почтена борба срещу идиотизмите, които заплашват един ден да се превърнат в закон!“

* Николас Димитриадис е роден през 1979 г. в Атина, с малоазийски корени. Завършва археология и история на изкуството в Атинския университет и е магистър по съвременна гръцка история. Работи в издателската индустрия, като успоредно с това се занимава с карикатура, илюстрация и писане. От 2010 г. редовно публикува карикатури и статии в различни политически издания.

Бележки:

1. Вж. неговата статия „За половите идентичности и техните модели“ в този брой.

2. Вж. Nancy Fraser, «Feminism, Capitalism and the cunning of history», New Left Review, 56, Mάρτ.Απρ. 2009.

3. Вж.Judith Butler, «Merely Cultural», New Left Review, I/227, Ιαν.-Φεβ. 1998.

4. Във всеки случай феминизмът може да приеме много форми – от движението за борба с изнасилванията и женските кооперативи в Индия до бунтовниците от YPG и опитите за самоуправление в Северна Сирия. Така че нека не изчерпваме представата си за него в „джендър изследванията“ и добре платените „активисти“ от НПО.

5. От думите лесбийки, хомосексуални, бисексуални, транс, куиър, интерсекс.

6. Lesbian, gay, bisexual, transgender, queer, questioning, intersex, pansexual, two-spirited, androgynous, asexual .

7. В настоящия брой е включена разширена глава от тази книга, озаглавена „Политиката на теорията на пола“.

8. В статията си „Митове и стереотипи на радикалната политическа коректност“, включена в този брой.

9. По същата логика и по същата причина те не гледат с добро око например на циганите, които искат да бъдат признати за равноправни гърци, или на Янис Антетокунмпос, който позира с гръцкото знаме. В техните очи „чужденците“ би трябвало да се борят срещу „национално хомогенност“, а не да желаят да бъдат част от нея.

10. Включени в книгата „Коя е грешката на Десницата? -Защо Левицата няма бъдеще?, издадена от Alternative Publications.

11. С предполагаемото „сексуално освобождение“ от този тип се занимава подробно Ариел Леви в книгата си Female Chauvinist Pigs: Women and the Rise of Raunch Culture

12. Вж. интервюто с него в списанието Valeurs Actuelles, под заглавие „Живеем вече един нов тоталитаризъм“.

13. Вж. статията на Г. Папамихаил в настоящия брой.

Превод: Константин Константинов

Прочетете също