Стените на рая и Божият огън

Обичам стените. Може би една от най-очарователните особености на средновековните градове са именно градските стени. Едни обграждат града и служат за негова защита, други ограждат по-малки пространства и не позволяват лесно влизане и излизане – нещо напълно разбираемо в свят, в който има множество животни. Има и други стени, които обозначават „по-висши“ граници, пише отец Стивън Фриймън. В средновековния свят се смята, че „редът“ на нещата има значение: царе и простолюдие, знатни и незнатни, господари, свободни селяни и чираци и т.н. Цялата вселена има свой ред, своя йерархия, включваща ангелите, човешките същества и всички твари. Целта не е потисничество или подчиняване, нито пък някакъв опит „всеки да си знае мястото“. Редът на нещата служи на целта на единението с Бога. Всички ангелски чинове, макар да се смятат за „по-висши“ от човека, всъщност съществуват за служение на човешките същества, които според Свещеното Писание един ден ще ги съдят. Наистина Божията Майка е възпявана като „по-почитана от Херувимите и несравнено по-славна от Серафимите“. И все пак „йерархията“ – буквално „свещен ред“ – остава.

Стените са част от този свещен ред. В храма прегради, огради или стени отделят Светилището („святото място“) от останалата част на църковното пространство. Съществува определен ред и относно това кой къде стои – дори сред онези, които се намират в светилището.

Стените имат и едно вътрешно, духовно отражение, което не е изчезнало напълно от нашия свят. Психологически ги описваме като „граници“.

Тези граници очертават „пространството“ на друга личност или дори „права̀та“, към които сякаш сме толкова привързани. В един свят, който все повече се демократизира, външните стени често се премахват, докато всяка вътрешна стена се бори да запази съществуването си. Така се увеличава объркването в един и бездруго объркан свят.

Само стените и границите правят смисъла възможен

На една страница с текст всяка буква се състои от граници, които я отделят от бялото празно пространство на листа. Ако няма граници, няма какво да бъде прочетено. Най-страшното съществуване, което мога да си представя, е да се нося в празно черно пространство, в което местоположението няма никакъв смисъл и няма нищо, спрямо което да се определя. Това е материал за кошмар.

Но ние наистина живеем в демократизиран свят. Оспорваме стени от всякакъв вид и възторжено приветстваме рухването им. Казано малко парадоксално, демокрацията е максимизиране на нарцисизма. Когато няма стени, всичко е „аз“ и „мое“.

Интуицията на средновековния свят не е плод на някаква извратена култура. Небесният град, описан в Откровението, има стени. Най-висшето видение за човешкото щастие е очертано, определено – обградено с тайнствени стени.

Един от съвременните изрази на безграничната демократизация е учението Sola Scriptura („само Писанието“) и неговата карикатура на „буквалното“ четене на Свещеното Писание. Забравя се, че Sola Scriptura се утвърждава в епоха, която се стреми към разрушаване на средновековната култура. Ако Свещеното Писание е непосредствено достъпно за всекиго, тогава учените, свещениците и Отците на Църквата се превръщат просто в равни на всички останали. Не искаме посредник между себе си и Бога, нито посредник между себе си и смисъла на Писанието. Разбира се, когато всеки орач се превърне в проповедник, объркването, което следва, е не просто предвидимо – то става нелепо.

Св. Йоан Касиан изразява така ума на Отците:

„Да проникнеш до самото сърце и сърцевина на небесните слова и с очистения поглед на сърцето да съзерцаваш техните скрити и дълбоки тайни не може да бъде придобито нито чрез човешка наука, нито чрез светска образованост, а единствено чрез чистота на душата и просветление от Светия Дух.“ Беседи, XIV, 9

Св. Йоан знае – както знаят всички Отци – че истината на Писанието има свои граници, а първата и най-лесно достижима от тях е самата буква. За да разберем нещо повече от нея, е необходимо нещо, което не е просто общодостъпно.

Много преди това същото разбиране изразява Ориген – в дух, споделян от мнозина от ранните Отци:

„Ако се опитваш да сведеш божествения смисъл единствено до външното значение на думите, тогава Словото няма причина да слиза при теб. То ще се върне в своето скрито обиталище – съзерцанието, което му подобава. Защото този божествен смисъл има крила, дадени му от Светия Дух, който го води… А да не желаеш никога да се издигнеш над буквата, никога да не престанеш да се храниш с буквалния смисъл – това е белег на живот в лъжа.“

Нито една от тези граници не е създадена, за да ни отдели от Бога. Напротив – те са средство, чрез което можем да дойдем при Него по правилния начин. От мига на нашето изгонване от Рая на портите е поставен ангел, който не ни позволява да влезем по неправилен начин и така да нанесем на себе си още по-голяма гибел. Скритостта на Бога и на Божиите неща навсякъде и винаги е за наше спасение. Ако йерархията има място в нашето спасение, то поне в един аспект тя представлява усилие да бъде изцелено нашето желание да бъдем равни на Бога.

Не е случайно, че Бог решава да влезе в нашия свят през най-смирените от всички врати: утробата на Пресветата Дева. Тайната на нейната утроба понякога се описва като огън – тя е Неопалимата къпина, която носи Бога в утробата си, „защото нашият Бог е огън, който пояжда“ – и въпреки това не изгаря. Нашето собствено новораждане и обновление в Христос също идват чрез потапяне в същия този огън.

Божията Майка е „граница“ пред една заблудена рационалност. Самият израз „Божия Майка“, или „Богородица“, изглежда невъзможен, противоречив сам по себе си. И все пак е истинен. Онези, които я отхвърлят или отказват да я почитат, отхвърлят спасителната тайна, скрита в нея. Но същевременно можем да я приемем и безсмислено – по начин, който отказва да признае именно парадоксалната природа на онова, което тя представлява.

През целия си ден се сблъскваме с множество противоречия – събития, които разбиват щастливите ни очаквания с разочарование и страдание. Тези събития са стени, които прекъсват нашето устремено движение към собственото ни саморазрушение. Под привидното противоречие те носят огненото действие на Божията любов и ни канят към пиршеството, скрито отвъд тях. Мисля, че именно това е най-трудното от всички изпитания. Когато св. Яков и св. Йоан се приближават до Христос и искат да седнат отдясно и отляво Му в Неговото Царство, Той им отговаря: „Можете ли да пиете чашата, която Аз ще пия?“ И до днес в молитвите преди Светото Причастие казваме: „Да не ме опали… когато се причастявам“. Евхаристията е огнена Чаша.

Целият ни всекидневен опит е нещо като Писание – послание, което се пише върху плътските скрижали на сърцето. Без съмнение това е най-трудното послание за прочит. Старецът Клеопа посреща идващите при него с думите: „Нека раят ви погълне!“ Ние сме заобиколени от рая, макар че пламенен меч пази входа му.

Мисля, че единствено когато благодарим винаги и за всичко, можем да дръпнем завесата и да влезем в огнената тайна на Бога в света. Понякога това действие се извършва набързо, за да можем просто да оцелеем сред трудностите на деня. Има обаче смели и свети души, които остават достатъчно дълго над Чашата, за да отпият от нея, както подобава. Те правят това, за да преминат отвъд нещата, за които благодарим, и да открият Самия Дарител.

И това отново ме връща към стените. Свят без стени би бил свят без смисъл. С течение на времето откривам, че в човешкото сърце има стени в стените. Някои от тях крият ужасяващи тайни. И дори там раят е наблизо, готов да ни погълне, ако останем достатъчно дълго в копнежа си по Бога.

Отец Стивън Фрийман, авторът на тези редове, е свещеник в Американската православна църква, автор на книги и на популярния блог Glory to God for All Things. Публикуваният текст е преведен и поместен в pravoslavie.bg.

Прочетете също