Отец Георги Фотакиев говори за вярата, общението и покаянието

• Когато вярата е насочена към Бога, човек може да върши неща, които надхвърлят човешките възможности.
• Трудността пред много съвременни християни е убеждението, че трябва да придобият вяра единствено със собствени сили.
• Бог не очаква да върнем времето назад и да заличим грешките си, а да се покаем за тях.

Евангелското четиво за Първата неделя след Неделя подир Въздвижение разказва за чудесния улов на риба (Лука 5:1–11). Цяла нощ бъдещите апостоли се трудили, но не уловили нищо. Тогава Спасителят им казал отново да хвърлят мрежите — този път посред бял ден. Петър отвърнал: „По Твоята дума ще хвърля мрежата“. Уловът бил толкова голям, че мрежата започнала да се раздира, а рибата напълнила лодките.

Осъзнаваме ли Божията помощ в живота си? Как да разпознаваме Божия замисъл за нас? Защо срещата със светостта разкрива собствените ни слабости? За вярата, общението с ближния и покаянието Ангел Карадаков разговаря с отец Георги Фотакиев.

– Отче, благодаря Ви за възможността да разговаряме по повод Първата неделя след Неделя подир Въздвижение. В евангелското четиво от свети Лука Спасителят казва на апостолите да хвърлят мрежите в дълбокото. Петър отговаря: „Наставниче, цяла нощ се мъчихме, и нищо не уловихме; но по Твоята дума ще хвърля мрежата“. След това улавят толкова много риба, че мрежата започва да се раздира. Нека започнем с доверието в Бога. Често Господ ни показва накъде да вървим, но ние проявяваме недоверие и дори отказваме помощта Му. Защо се случва това?

– За съжаление според мен често не правим разлика между доверие и вяра. Вяра можеш да имаш само в Абсолюта, в Бога. Когато я свеждаме единствено до вид доверие, възникват проблемите.

Има една църковнославянска поговорка: „Жив човек паче согрешает“ — буквално „Живият човек греши повече“. Човекът може да сгреши, но у Бога няма грях. Няма как Той да съгреши и да разруши доверието ни.

Тук можем да си припомним и първородния грях като проява на неверие. Ако нашите прародители вярваха на Бога, нямаше да се стигне до грехопадението.

Друг евангелски пример е апостол Петър, който моли Христос да отиде при Него по водата. Докато вярата му е насочена към Бога, той върши нещо, което надхвърля човешките възможности. Да преодолееш земното привличане и да вървиш по вода не е по силите на човека. Но знаем, че „невъзможното за човеците е възможно за Бога“ (Лука 18:27).

Вярата трябва да бъде съпроводена и от послушание — да не поставям собствената си гордост на преден план. Бог е Творец на всичко и може да променя естествения ред: „Идеже бо хощет Бог, побеждается естества чин“ — където Бог пожелае, се преодолява естественият порядък. За Него няма невъзможни неща.

Въпросът е дали имаме вяра в Бога, или се опитваме да я сведем до обикновено доверие и да приравним Бога с човека. Според мен това често се среща в други християнски деноминации, където Създателят е представян като някого, с когото можеш да разговаряш „като с приятел“, но отношението се изчерпва с това и може да стигне дори до принизяването Му.

„Всякое дыхание да хвалит Господа“ (Псалом 150:6). Всяко наше вдишване и издишване е дар от Създателя и трябва да го ценим. Не бива обаче да свеждаме божественото до светски прийоми и порядки и да губим погледа към вечността.

Когато престанем да гледаме на живота през призмата на вечността, идват неверието или вярата, нагодена към света и неговите правила.

– Как човек, който усеща, че вярата му е слаба или че разбира неправилно Бога, може да направи първите стъпки към истинската вяра?

– Въпросът е в желанието и в това къде поставяме ударението: дали искам да придобия вяра „с моите сили“, или „с Божията помощ“.

Трудността пред много съвременни християни и пред хората, които се стараят да живеят като такива, е убеждението, че трябва да придобият вяра единствено със собствени сили. Христос обаче ни казва: „Без Мен не можете да вършите нищо“ (Йоан 15:5).

Бог иска да вършим всичко заедно — един с друг и с Него. Затова говорим за „двама или трима събрани“ в Божието име. Не за един. Християнството не е солово изпълнение и в Рая няма самостоятелна стая.

Често преместваме центъра върху собственото си его: „Аз да стана свят“, „Аз да придобия Божията благодат“, „Аз общувам с Бога“, „Аз да имам чиста вяра“. Но тази вяра няма реален смисъл без другия. За какво ни е, ако не можем да я споделим? Ако даровете не водят до единство между теб, мен и Бога, какъв е смисълът да ги имаме?

Придобивките — и материалните, и духовните — са полезни, когато служат за спасението на душата и за общението с ближния. Иначе остават придобивки „от света“. А каква е ползата човек „цял свят да придобие, но да повреди на душата си“ (вж. Матей 16:26)? Придобил е плод, но е загубил вечността.

Ключът към истинската вяра е да се молим на Бога за нея. Може да звучи обикновено, но друг начин няма и никога не е имало. Христос ни казва: „Всичко каквото поискате в молитва вярвайте, че ще получите“ (Марк 11:24). След това е необходимо търпение — да оставим Бог да действа.

– Казахте, че християнинът не може да бъде сам по пътя към спасението и вечния живот, че този път минава през общността на Църквата. Днес обаче сякаш индивидуалното надделява над общото, а омразата и ненавистта — над любовта.

– За наше съжаление виждаме това в много отношения. Но в основата може би стои един ключов въпрос: „Приемам ли себе си?“.

Христос ни казва: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си“ (Лука 10:27). Как да обичаме Бога от цялото си сърце и ближния като себе си, ако самите ние не се приемаме?

Много хора живеят в бягство — от болката и от самите себе си. Не се приемат такива, каквито са, въпреки че Бог ги приема. Той дава на човека възможност да стане по-добър. Прост или умен, красив или грозен, нисък или висок — Бог приема човека и гледа не лицето, а сърцето му.

Днес има и друго голямо изкушение — интернет и социалните мрежи. От нас зависи как ги използваме. Но там мога да остана сам и дори да си въобразя, че „ставам като бог“. Това напомня желанието на прародителите при грехопадението — „да станат като богове“ (вж. Битие 3:5).

Аз ще решавам кое е добро и кое не. Аз ще решавам дали да те изключа от общуването си. В социалните мрежи мога да правя каквото поискам и да се представям за когото поискам, дори да не съм такъв. Изолацията и самодостатъчността започват да ми се струват приятни.

Тогава другият може да се превърне във враг — в човек, който ме ограничава, пречи на щастието ми, на придобиването на материални ресурси или на желанието ми да бъда „като бог“. Вече не си ми необходим в ежедневието. Напротив — възприемам те като заплаха.

За огромно съжаление това поведение се вижда не само в България, а по целия свят. Чуваме твърдения, че може да се живее без една или друга държава, без един или друг народ, дори че те не бива да съществуват. Така могат да бъдат зачеркнати цели нации, независимо от вероизповедание, пол или цвят на кожата. А какво остава за отделния човек?

Опасна е и изолацията, в която можем да изпаднем. Искаш храна — поръчваш онлайн. Искаш компютър, автомобил или нещо друго — отново можеш да го получиш. Посланието е: „Ти си центърът и можеш да имаш всичко“. При такова разбиране ближният започва да изглежда ненужен.

Ако си спомним времето преди компютрите и този технологичен напредък, ще видим, че за много от нещата, които човек е искал да получи, е трябвало да срещне друг човек и да се обърне към него. Нужен ти е бил човек. Днес все по-често остава впечатлението, че можеш да минеш без него.

Плашещ е и разговорът за превръщането на човешкото съзнание в метаданни и за „дигиталното безсмъртие“, макар това да не е темата на нашата беседа. Става дума за представата, че човекът — венецът на творението — е несъвършен и трябва да бъде „усъвършенстван“. Да се създаде робот без болести и проблеми, който няма нужда да се храни и да пие, който е независим и затова уж „съвършен“. Това ли искаме в крайна сметка?

Ако по Божия милост се върнем към разсъдителността, към възстановяването на Божия образ в нас, към Христос, Светата Троица и Царството небесно, ще придобием онова, към което по свой начин се стреми и съвременният свят — вечния живот. А вечният живот е да познаваме Бога и пратения от Него Иисус Христос (вж. Йоан 17:3).

– В евангелския откъс има и друг важен момент. Когато вижда чудото, Симон Петър пада пред Спасителя и казва: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек“. Защо срещата със светостта разкрива собствената ни слабост? Защо Божието чудо ни кара да видим духовното си състояние толкова болезнено ясно — сякаш през отворена рана?

– Ако наистина успеем да видим състоянието си, дори като през отворена рана, това е добре. Когато се порежем, отиваме на лекар. В духовния живот въпросът е дали, след като осъзнаем състоянието си, искаме да бъдем излекувани.

Съвременният човек като че ли не смята, че има нужда от спасение. Често срещаме реакцията: „Как някой ще ми каже, че съм грешен? Абсурд!“. Но важният въпрос е друг: когато видя собствените си грехове и пороци, пристъпвам ли към покаяние?

Нека си припомним бащата на момчето, което Христос изцелява. Той казва: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми“ (Марк 9:24). Не заявява: „Какво значение има моята вяра? Дошъл съм при Теб и искам да изпълниш поръчката ми“.

Този баща осъзнава неверието си и пристъпва към покаяние. Когато човек желае изцеляващата Божия благодат, той я приема с радост. Тя го изпълва и той придобива сълзи на покаяние. При Преображението виждаме и радостта на апостолите от Божието присъствие: „Добре ни е да бъдем тук“ (вж. Лука 9:33).

Когато обаче не желаем да се променим, срещата с Бога е трудна. Контрастът е огромен. Чувстваме се изобличени и това боли. Срещата показва слабите ни места, а гордостта не ни позволява да приемем, че ги имаме.

Един от главните въпроси е дали желаем Божията благодат — благодатта, която претворява евхаристийните Дарове в Тяло и Кръв Христови и чрез тях преобразява и нас. Искаме ли да бъдем синове Божии, „царствено свещенство“ (вж. 1 Петър 2:9)? Или ще кажем: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек“?

Тук трябва да се запитаме дали искаме промяна. Мога да кажа: „Аз съм такъв“ и да смятам, че това не подлежи на промяна. Но мога и да кажа: „Искам да бъда по-добър от това, което съм сега“, и да поискам помощ от Бога.

– В разговори по духовни теми често чуваме именно това: „Аз съм си такъв“. Сякаш човек приема сегашното си състояние за окончателно и смята, че не може да се промени.

– „Аз съм“ свидетелства за личност, за отстояване на себе си, което до известна степен е добре. Но то не означава, че не мога да стана по-добър.

С риск да се повторя, ще кажа, че гордостта много ни пречи. Когато тя се превърне в егоизъм, човек губи усещането за нужда от спасение. А би трябвало да се запита: „Това, което съм в момента, най-доброто от мен ли е? Мога ли да бъда по-добър?“.

Апостол Павел казва: „Показвайте ревност за по-добри дарби, и аз ще ви покажа път още по-превъзходен“ (1 Коринтяни 12:31). Въпросът е дали желая да бъда по-добър.

Понякога хора, които не вярват в Бога, се опитват да се променят сами и стигат до отчаяние. Посещават психолози и психиатри, но не намират търсената промяна и продължават да страдат от състоянието си.

В духовния живот пътят минава през покаянието — именно то често ни се струва трудно. А е толкова просто: отиваш на изповед и казваш на Бога за какво съжаляваш и какви грешки си сторил.

В пастирския ми опит понякога се налага да обяснявам на хората, че не бива да поставят своя съд пред Божия. Така се опитвам да им помогна да разберат Божието милосърдие. Ние обаче често поставяме човешкото немилосърдие над Божието милосърдие, човешкия съд — пред Божия съд.

„Моите мисли не са ваши мисли и моите пътища не са ваши пътища“ (Исаия 55:8), казва Господ. Къде се разминават нашите мисли и пътища с Неговите?

Често давам пример с родителството. Питам: „Ако твоето дете удари друго дете и му причини болка, но после съжалява за стореното, ще излекува ли съжалението му причинената рана?“.

Получавал съм всякакви отговори. Но същественото е, че Бог не очаква от нас да върнем времето назад и да заличим стореното. Той очаква покаянието ни.

Хората смятат, че непременно трябва да „оправят“ всичко, когато са сгрешили. Понякога обаче това е невъзможно — има необратими грешки и времето не може да бъде върнато.

Бог очаква да отидем при Него и да кажем: „Ето това са моите грехове, моля Те, прости ми“. Тогава човек се освобождава от греха и се доближава до Бога.

С отец Георги Фотакиев разговаря Ангел Карадаков.

Прочетете също