ЗАКОНЪТ НА ОММММ
Авторски коментар на о. Владимир Дойчев за мястото на православната вяра в българското училище и споровете около въвеждането на вероучение
„…Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана – има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има…“
Помните ли кой говори така? Това са думите на Петър Моканина. Напоследък все по-често ми се налага да отговарям като него — с надежда, за която нямам доказателства, но която не искам да отнемам от хората.
Не съм арменски поп. Православен съм. Но хората идват при мен, споделят болките си, а аз слушам, моля се и се опитвам да ги утеша.
Ето, идва младо семейство. Останали са в България и искат тук да отгледат и възпитат децата си. Православни са. Търсят училище за бъдещия си първокласник — училище без йога, паневритмия, кукерски прояви и празнуване на Хелоуин.
На пръв поглед желанието им не изглежда необичайно. Но след дълго и изтощително търсене ме питат:
— Има ли изобщо такова училище?
И аз отговарям като Моканина:
„Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана – има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има…“
Не защото съм намерил такова училище, а защото не искам да ги обезсърчавам.
Друг път идва учителка. Плаче. Разказва, че е била нахокана и предупредена, след като поставила икона на светите Кирил и Методий в класната стая. По думите ѝ това било определено като православна пропаганда, а упреците дошли от жена с ръководна позиция, преподавала физическо възпитание.
Учителката е уплашена. Пита ме има ли място за нея — класна стая, в която да преподава и в която да има място и за образа на светите братя.
Отново отговарям с думите за бялата лястовичка. Не защото знам къде е тази стая, а защото ми е жал за човека срещу мен.
Имам и други подобни истории. Но и тези са достатъчни, за да поставят въпроса: какво място отреждаме на православната вяра в българското училище?
На всеки 15 септември в училищата звучат думите:
„Бъдете преблагословени,
о, вий, Методий и Кирил,
отци на българското знанье,
творци на наший говор мил!“
Има речи, песни и стихотворения. После празникът приключва и всичко продължава по старому — по закона на „Оммммм…“, ако използвам тази горчива игра на думи.
Не става дума дали в отделен град има детска градина без йога и паневритмия или училище, което би назначило разплаканата учителка. Не отричам възможността да има такива места. Говоря за общото отношение към вярата, за българското училище и за връзката между поколенията. За равнодушието, с което според мен се отнасяме към духовното наследство на дедите си и към онова, което предаваме на децата.
Отново се повдига въпросът за въвеждане на вероучение в училищата. И отново започват възраженията: защо да бъде задължително, дали някой няма да се почувства засегнат? В спора се намесват Макаренко и примерът с шведите — нима те не могат да бъдат щастливи и без Бог?
В същото време на децата се слагат кукерски маски, които като православен възприемам като демонични, и се предлагат упражнения, свързани с Дънов или с ученията на различни гурута. Защо към тези занимания не се отправят същите въпроси? Защо не се обсъжда със същата настойчивост дали притесняват децата и дали съответстват на убежденията на семействата им?
Оставам с впечатлението, че тези практики лесно се приемат за модерни и привлекателни. Църквата — не. Тя говори за покаяние и смирение, а това не звучи удобно. Понякога отношението към смирението стига до абсурда то да бъде представяно едва ли не като изобретение на Путин за държане на хората в подчинение.
Ние, които въпреки всичко останахме в тази страна, изгубихме хиляди малки битки. Подминавахме отделните отстъпления като нещо невинно, докато те се натрупваха. Днес усещането ми е, че дигата вече е скъсана.
Може ли този процес да бъде спрян?
Отново ми идва да отговоря: „Пък може да има…“ Може да има изход. И трябва да има.
Но помните ли края?
„И като пусна шилото и погледна към небето, той извика:
– Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!
И пак се загледа подир каруцата.“
В нашия случай каруцата вече е обърната. Надеждата е някой да погледне към небето, да усети болката от случващото се, да се обърне към Бога и да се покае. И този човек да не остане сам.
Но лесно можем да отхвърлим и това като старомодно. Да обезсмислим дори евентуалната политическа воля за промяна.
Болезненото е, че понякога и сред богослови можеш да срещнеш подигравка заради православните си убеждения. Да бъдеш обявен за закостенял зилот и да чуеш, че първо трябва да оставим децата сами да почувстват желание за вярата, а едва след това да им предложим вероучение.
А дотогава? Докато са в поза лотос, да обясняваме на родителите им колко е хубаво да бъдат отворени към света?
Тъкмо това разминаване ме тревожи: защо за едни духовни практики отвореността се подразбира, а за православната вяра непрекъснато трябва да се оправдаваме?
И така продължаваме — по жицата, по кабела, по Wi-Fi. Накъдето ни отведат. А въпросът какво искаме да предадем на децата си остава.
