О. Дойчев: Паметта за българските светии е път към нашето бъдеще

В неделята на всички български светии отец Владимир Дойчев, свещеник в столичния храм "Св. Наум Охридски", произнесе проповед от гробищата на Бакърена фабрика – слово, което не приканва към сантимент, а към пробуждане, памет и завръщане към истинската ни духовна идентичност.

„Споменът за всички български светии е спомен за българското вчера и за целта на българското вчера. Нашето вчера протягаше ръка към бъдния век и се отказваше от този свят.“

„Има една част от България, която е разбрала входа за Царството Небесно. Намерила е пътя. И това са нашите предци. Нашите бащи, майките, които сме забравили.“

„Ние сме призвани към същата тая пръст и анонимност, която е завладяла нашите предци. И едновременно с това ние ще застанем заедно с тях, а може би и пред тях, на съд.“

„До вчера българинът беше красив. До вчера българинът се присмиваше над тия места и на страха, който изпитваме от тях... защото знаеше, че България е земна само от едната страна, а от другата – небесна.“

„Ние сме българи. Ние сме деца на бащите си. Ние сме синове – но от онази страна, която е намерила вратата към Царството Божие. А вратата е Христос.“

Здравейте, скъпи приятели!

Обикновено, когато искам да избягам от този свят, идвам тук. Обаче няма почивка. Няма почивка от света.

Идвах обикновено тук, на гроба на татко си, за да поседя на пейката до него, да го погледам на снимката, да си спомня онези неща, които сме преживели заедно и които вярвам, че имаме да преживеем в бъдеще. И ето – сега гледам – пейката счупена. Някой се е постарал не просто да разруши мястото на моите убежища, а просто напълно да ми го отнеме.

Без да разбира, че всъщност то не е материално.

Аз дойдох тук по една друга причина. Искам тъкмо оттук – от гробищата на Бакърена фабрика – да ви напомня за идващия празник.

Може да го направя от Централни гробища, защото аз обикалям всички паркове. Там има твърде известни в този свят хора – министри, актьори, политици, писатели. И нещо от похвалите тук може да наруши идеята, която искам да ви предам. Това гробище на Бакърена фабрика е на сиромасите, на анонимниците. От двата края на гроба на татко ми – хората вече са забравени. Произрасли са бурени. Това е орехът, който напомня за Петдесетница между другото.

Тъкмо оттук, обаче, усещането за памет би трябвало да е най-силно. Тъкмо оттук, където не пеят славеи, а вие сигурно чувате гарвани да грачат – грозно, зловещо. На чии гробове? На нашите гробища. Те грачат, разбира се, по една съвсем различна причина, която е вътре в нас, а не извън нас.

Оставяме храна на гробищата, за да могат да я вземат умрелите, без да разбираме, че те вече не са плът. Поради това, че дори тогава, когато плътта се е разпаднала, ние мислим за нея – тук идват гарваните, за да ни напомнят, че поднебесното въздушно пространство е заето от бесовете, от други гарвани, които ни очакват веднага след като се преселим от този свят, за да започнат да се разправят с нас и да ни клеветят там.

Обаче, въпреки всичко, тъкмо оттук небето се вижда най-добре.

Има една част от България, която е разбрала входа за Царството Небесно. Намерила е пътя. И това са нашите предци. Нашите бащи и майки, които сме забравили. А сме ги забравили, защото не искаме да имаме усещане за вчерашния ден. Защото светът започва от нас – но той не започва от нас. Вероятно с нас ще свърши, но от нас не започва.

Ние сме призовани към същата тая пръст и анонимност, която е завладяла нашите предци. И едновременно с това – ние ще застанем заедно с тях, а може би и пред тях – на съд.

Празникът на всички български светии е спомен за това, че не всички са в календара и не на всички знаем името. Което изобщо не значи, че Бог не знае имената им.

И свети Николай Велимирович казва нещо много красиво за светците. Слушайте:

„Всичките са били поругавани, били са заплювани, бити от враговете на Честния Кръст, както и Христос, светиите. Всичките, носейки кръста си, са отишли на своята Голгота, свели венец на главата, от всякъде обкръжени с омраза, облечени в тръни, отхвърлени от света, през вратата на смъртта минали последни, ала поети от другата страна от благата ръка Христова – като първи.“

Наистина – казва светителят – последни от тази страна на вратата на смъртта, но първи от другата.

Църквата ни напомня, че – да, има хора, които са анонимни, гробовете им са произрасли тук, но в бъдещия век те са напълно известни. А може би ние – които се опитваме да бъдем успешни, които сме облечени много по-хубаво от тях, които имаме телефони, които можем да работим с всякаква техника, които скоро ще бъдем приятели в еврозоната – всички ние може би ще бъдем неизвестни от другата страна.

Споменът за всички български светии е спомен за българското „вчера“ и за целта на българското „вчера“.

Нашето „вчера“ протягаше ръка към бъдния век и се отказваше от този свят.

Историята на българите – ако искате известни имена, ето, слушайте: Онзи, който покръсти българите – в последните си дни предпочете да отиде в манастир, за да плаче за греховете си. Просветителят на българите, свети Наум Охридски, предпочете в последните си дни да се скрие от света и да плаче за греховете си. Последната му молба към кесаря Симеон чрез свети Климент беше да излезе от света и да плаче за греховете си – ако и да не му я изпълни царят.

И още има. Смисълът на целия живот на свети Иван Рилски беше да плаче за греховете си.

Онези, които по един или друг начин – във времето на турското политическо присъствие, да бъда достатъчно коректен – онези, които в това време извършиха грях, предпочетоха да пролеят кръвта си, да наситят тая пръст на Бакърена фабрика и навсякъде из България със своята кръв, така че тук да бъдат неизвестни на просперитета, който би им дал ислямът в този момент, и да станат известни в бъдещия век – история на българската благодат.

До вчера... До вчера българинът беше красив. До вчера българинът се присмиваше над тия места и на страха, който изпитваме от тях. На страха, който изпитваме от тях – се присмиваше.

Защото знаеше, че България е земна само от едната страна, а от другата – е небесна. Именно това забравихме. Останахме сред гарваните.

Останахме сред страха. Останахме сред суетата. Останахме чужди на бащите си.

И трошим пейките, на които можем да седнем, за да си спомним кои са те. Какво искаха да направят.

Светът не обичаше моя баща. Никак не го обичаше. Не обичаше неговата – да кажем – срамежлива честност, която не можеше да поклати никой пистолет.

И сега би трябвало да плача за несправедливостта. За несправедливостта, с която бяха обесени, убити българските мъченици. От друга страна обаче – аз виждам перспективата му. И съжалявам за това, че не я умея. Не умея. Не умея да бъда така категоричен, както беше той.

И може би в този ден – утрешния, на Неделята – празникът ще бъде много повече негов, отколкото мой. На мен, който служа Божествена литургия, без да имам неговата твърдост във вярата си в правилното.

Разказвам ви всичко това, приятели – не за да създавам сантиментални чувства, а за да създам срам. Не от този „хубавия“. Говоря – да създам разтърсване, да създам промяна, да създам завръщане към това, което сме и което искаме така силно да забравим.

Ние сме българи. Ние сме деца на бащите си. Ние сме синове. Но от онази страна, която е намерила вратата към Царството Божие. А вратата е Христос.

Ние сме синове на православни отци и майки. Спомнете си това и оставете това, което светът приказва. Оставете начина, по който чупи пейките.

Сега му е времето, а нашето е в бъдещето. Нашето е в бъдещето. Ние, приятели, имаме бъдеще. Затова се разказва в този празник. Те са нашето „вчера“. И заедно с тях може да преживеем нашето „утре“. Но без тях – не.

Прочетете също