Епископ: Църквата изостави своите корени след Втория Ватикански събор

Снимка: vaticannews.va

Епископ Мариан Елеганти, емеритен помощен епископ на диоцеза Кур в Швейцария, споделя откровена и критична равносметка за състоянието на Католическата църква след Втория Ватикански събор. Израснал в духа на реформите, той е бил свидетел на десакрализацията на литургията, размиването на вярата и дълбоките разделения в Църквата. Днес, на 70 години, Елеганти говори открито за „неописуем упадък“ и необходимостта от нова преоценка на постсъборните промени. Особено остро стои въпросът за литургията – мястото, където Църквата „живее или умира“. Според него именно младите хора, жадни за истина и смисъл, сочат пътя към завръщане към Традицията, съобщава remnantnewspaper.com.

От днешна перспектива гледам на всичко с все по-голяма критичност, включително на Втория Ватикански събор, чиито текстове повечето хора вече са изоставили, като постоянно се позовават на неговия дух. Обръщайки се назад, трябва да кажа, че „пролетта на Църквата“ така и не настъпи; вместо това последва неизразим упадък в практикуването и познанието на вярата, широко разпространено литургично безформие и произвол (в които и аз самият частично съм участвал, без да го осъзнавам), казва Мариан Елеганти.

Роден съм през 1955 г. и като дете бях ентусиазиран олтарен прислужник. Първоначално служех по стария обряд, винаги леко притеснен да не сбъркам латинските отговори, а след това бях обучен за така наречената Нова Меса.

Като дете станах свидетел на иконоборството в старинната църква „Свети Кръст“ в родния ми град. Готическите дърворезбовани олтари бяха премахнати пред очите ми. Остана само т.нар. „народен олтар“ (олтар, обърнат към народа, въведен след Втория Ватикански събор. Бел. пр.), празен хор, кръст на хорова арка, а фигурите на Дева Мария и свети Йоан стояха от двете страни на голите бели стени. Нови витражи, озарени от изгряващото слънце. Нищо повече – това беше безпрецедентно прочистване. За нас, децата, всичко изглеждаше нормално и уместно – дори събирахме пари за новия каменен под, за да дадем своя принос към „реформата“ или „обновлението“ на църквата.

Еуфорията около събора беше повсеместно разпространявана от духовниците. Свикваха се синоди, в един от които участвах и аз като тийнейджър. Изобщо нямах представа какво се случва.

Като 20-годишен послушник изживях болезнено от първо лице литургичните напрежения между традиционалисти и прогресисти. Въведоха се нови църковни длъжности, като тази на пасторални асистенти (в повечето случаи женени). Още тогава изразих критични бележки, защото напрежението и проблемите между ръкоположените и неръкоположените служители бяха предвидими. Спадът в броя на кандидатите за свещенство беше очевиден и не закъсня.

Като млад човек изцяло подкрепях събора, а по-късно с доверие изучавах неговите документи. Но още тогава ми правеше впечатление десакрализацията на хоровото пространство, на свещенството, на Пресветата Евхаристия и на самия начин на приемане на причастие, както и неяснотата на някои формулировки в съборните текстове. Като млад мирянин, все още без богословско образование, забелязвах всичко това.

Макар още от дете да усещах призвание към свещенството, бях ръкоположен за свещеник чак на 40-годишна възраст. Израснах с духа на събора, достигнах зрелост и имах възможност да наблюдавам последствията му още от началото. Днес съм на 70 години и епископ.

Обръщайки се назад, трябва да кажа: „пролетта на Църквата“ така и не настъпи; вместо това последва дълбок упадък в практикуването и познанието на вярата, литургично безформие и произвол – и аз самият, без да го осъзнавам, частично съм участвал в това.

От днешна гледна точка гледам на всичко с нарастваща критичност – включително на самия Събор, чиито текстове мнозина отдавна са изоставили, като вместо това постоянно се позовават на неговия „дух“. Колко неща бяха приписвани на Светия Дух през последните 60 години! Колко неща бяха наречени „живот“, а всъщност не донесоха живот, а го разпиляха?

Така наречените реформатори искаха да преосмислят отношенията на Църквата със света, да реорганизират литургията и да преразгледат моралните ѝ позиции. И до днес продължават да правят това. Характерна особеност на тяхната реформа е флуидността в учението, морала и литургията, съобразяването със светските стандарти и безпощадното прекъсване с всичко дотогавашно.

За тях Църквата е преди всичко това, което е след 1969 г. (Editio Typica Ordo Missae, кардинал Бено Гют). Всичко, което е било преди, може да бъде пренебрегнато или вече е било преработено. Връщане назад няма. Най-революционните сред реформаторите винаги са били наясно с революционния характер на действията си. Но самата постсъборна реформа и нейните процеси се провалиха във всяко отношение.. Те не бяха вдъхновени свише. Народният олтар не е изобретение на отците на Събора.

Аз самият отслужвам Светата литургия по новия обряд, дори и насаме. Но заради апостолската си дейност преоткрих старата литургия от детството си и ясно виждам разликата – особено в молитвите, жестовете и, разбира се, в ориентацията.

В ретроспекция, постсъборната намеса в почти двехилядолетната, изключително последователна форма на литургията ми изглежда като доста насилствена и временна реконструкция на Светата литургия в годините след края на Събора — промяна, съпроводена с големи загуби, които тепърва трябва да бъдат осмислени и преодолени.

Множество сили — включително и от протестантска страна — взеха пряко участие в усилията да се пригоди традиционната литургия към протестантската евхаристия, а може би дори и към юдейската съботна литургия. Това бе извършено по елитарен, разрушителен и безразсъден начин от Римската литургична комисия и бе наложено върху цялата Църква от папа Павел VI — като причини сериозни разломи и разцепления в мистичното тяло Христово, които продължават и до днес.

Едно е сигурно за мен: ако по плодовете се съди за дървото, то е крайно наложително да се извърши безпощадно честна преоценка на постсъборната литургична реформа, да бъде исторически точна и прецизна, неидеологизирана и открита, подобно на тази на новото поколение млади вярващи, които нито познават, нито четат съборните текстове. Те нямат и проблем с носталгията, тъй като познават Църквата само в сегашния ѝ вид. Те са просто твърде млади, за да бъдат наречени „традиционалисти“. Но същевременно са изпитали как функционират енориите днес, как се празнува литургията, и какво реално е останало от тяхната религиозна социализация чрез енорийския живот. Много малко! Затова и не могат да бъдат наречени "прогресисти".

От днешна перспектива, либералният католицизъм и прогресизмът от 70-те години насам – най-новият му израз е „Синодалният път“&³2; – вече са изчерпани. Те доведоха Църквата в задънена улица. Разочарованието е голямо. Вижда се навсякъде. Неделните и делничните литургии се посещават основно от възрастни хора. Младите отсъстват, с изключение на някои „горещи точки“, които обаче са малобройни. Реформата сама се проваля, защото хората просто вече не идват, не я следват и не четат нейните резултати.

Как тогава постсъборната реформа може да бъде все още възприемана така безкритично и ограничено, при положение че плодовете ѝ са толкова очевидни? Защо все още е невъзможно едно честно осмисляне на традицията и на собствената ни църковна история? Защо толкова упорито се отказваме да видим, че сме на кръстопът и именно литургията е мястото за равносметка?

Да бъдеш или да не бъдеш – що се отнася до вярата и живота на Църквата – това се решава именно в литургията. Там Църквата живее или умира. Това са го осъзнали още през 60-те години и традиционалисти, и прогресисти. Тогава защо традицията днес е във възход сред младите? Какво я прави толкова привлекателна? Замислете се! Не съборите гласуват, а краката. Може би е време просто да сменим посоката. Разбирате ли?

&³1; След Втория Ватикански събор (1962–1965), една от най-видимите и символични промени в католическата литургия е новото разположение на олтара, известно като „народен олтар“. Преди събора, в Традиционната латинска меса (Тридентската литургия), свещеникът стои с лице към изток, към главния олтар (обикновено разположен до апсидата на храма) — това се нарича „ad orientem“ (лат. „към изток“) или „с лице към Бога“. След Втория Ватикански събор, с реформите, особено след 1969 г., новата практика става „versus populum“ – т.е. свещеникът застава с лице към народа, зад отделен олтар, разположен по-близо до вярващите, обикновено в центъра на презвитериума. Това е така нареченият „народен олтар“. (бел. преводач)

&³2;„Синодалният път“ (на немски: Synodaler Weg) е инициатива на Католическата църква в Германия за реформи и диалог започната около 2019–2020 г. Тя обединява епископи, свещеници и миряни с цел, която цели да реформира църковната практика и учение по въпроси като вътрешната структура на Църквата, ролята на жените, сексуалната моралност, свещенството и начина, по който Църквата се справя със скандали като тези за сексуално насилие. (бел. преводач)

СПЖ припомня думите на о. Владимир Дойчев, че Христос не е „вариант“, нито „мир между религиите“, а Истината.

Прочетете също